Кой можеше да е баща на детето й?
Отговорът ме порази като мълния. За миг в шрьодингеровата котешка кутия аз бях толкова потресен от логичността му, че бях сигурен, че детекторът за частици, периодично тиктакащ в стената от замръзнала енергия на затвора ми, е регистрирал излъчената частица в същия миг и че цианидът е бил изпуснат вътре. Каква ирония да разбереш всичко и в същия момент да умреш.
Но не отровата изпълваше въздуха, а само растящата сила на увереността ми и още по-силният импулс за някакво действие.
В космическата партия шах, която Енея и другите играеха вече триста стандартни години, имаше още само един участник: онзи почти митичен Наблюдател от извънземните разумни раси, за когото приятелката ми бе споменавала в няколко различни контекста. През последните няколко века Лъвовете, Тигрите и Мечките, същества толкова силни, че успели да отвлекат Старата Земя в По-малкия Магеланов облак, за да не бъде унищожена пред очите им, бяха — според Енея — пратили сред нас един или повече наблюдатели, същности, които според моята интерпретация на думите й, бяха приели човешка форма и през цялото време се движеха сред нас. Това щеше да е сравнително просто през епохата на Мира с масово разпространеното безсмъртие на кръстоида. И със сигурност имаше други, които — също като древния поет Мартин Силенъс — бяха оцелели чрез съчетание от медицина от ерата на Мрежата, пулсенови процедури и твърда решителност.
Мартин Силенъс беше стар, това бе сигурно, навярно най-старото човешко същество в галактиката — но също толкова сигурно беше, че не е Наблюдателят. Авторът на „Песните“ бе прекалено самоуверен, прекалено активен прекалено общителен, прекалено неприличен и изобщо прекалено опак, за да е безпристрастен наблюдател, представляващ извънземни раси, толкова мощни, че биха могли да ни унищожат с едно мигване на окото. Или поне така се надявах.
Но някъде — навярно място, където никога не бях ходил и което не можех да си представя — този Наблюдател чакаше и следеше в човешка форма. Беше логично Енея да е била принудена — и от пророчествата, и от необходимостта от безпрепятствена човешка еволюция, за която учеше и в която вярваше — да се телепортира на онзи далечен свят на който чакаше Наблюдателят, да се срещне с него, да се омъжи за него и да дари това дете на вселената. Това щеше да е помирението на Техноцентъра, човечеството и далечните Други.
Идеята бе обезпокоителна, определено тревожна за мен, но в известен смисъл и вълнуваща като нищо друго след смъртта на Енея.
Познавах Енея. Детето й щеше да е човешко дете — пълно с живот, смях и любов към всичко, от природата до старите холодрами. Никога не бях разбирал как Енея е могла да остави детето си, но сега осъзнавах, че не е имала друг избор. Тя беше знаела ужасната си съдба, очакваща я в дълбините на замъка Сант Анджело. Тя бе знаела, че ще умре от огън и мъки, заобиколена от нечовешки врагове и чудовищата Немес. Тя беше знаела това още отпреди да се роди.
Този факт накара коленете ми да омекнат. Как скъпата ми приятелка бе могла толкова често да се смее с мен, да започва всеки нов ден с оптимизъм, да се наслаждава на живота толкова цялостно, когато е знаела, че всеки изминал миг я приближава към толкова ужасна смърт? Поклатих глава. Що за сила на волята изискваше това? Аз не я притежавах — знаех го. За разлика от Енея.
Но тя не бе можела да вземе детето със себе си, след като е знаела кога и как ще свърши животът й. Следователно детето бе останало при бащата. При Другия в човешка форма. При Наблюдателя.
Това ми се стори още по-тревожно, отколкото предишните ми открития. Порази ме убеждението, че Енея щеше да поиска от мен да играя някаква роля в живота на детето й ако е смятала, че е възможно. Собствените й видения от възможните бъдещи събития навярно свършваха с нейната смърт. Навярно не е знаела, че няма да бъда екзекутиран заедно с нея. Но пък ме беше помолила да разпръсва пепелта й на Старата Земя… което предполагаше, че трябва да оцелея. Навярно бе решила, че това ще е неизпълнима молба — да открия детето й и да му помагам по какъвто и да е начин, да го закрилям във вселена, осеяна с остри ръбове.
Осъзнах, че плача — не тихо, а със силни, накъсани ридания. Плачех за първи път след смъртта на Енея и — странно — това не беше толкова от скръб заради отсъствието й, а от мисълта за тази втора възможност да стисна детска ръчица, както някога бях стискал дланта на двайсетгодишната Енея, да закрилям това дете на любимата ми, както се бях опитвал да закрилям самата нея.
И се бях провалил. Сам поставих присъдата си.
Да, не бях успял да защитя Енея, но тя знаеше, че ще се проваля, че самата тя ще се провали в опита си да унищожи Мира. Беше ме обичала и обичаше живота, и в същото време знаеше, че ще се провалим.
Нямаше причина да се проваля с това дете. Навярно Наблюдателят с радост щеше да посрещне помощта ми, споделения човешки опит с това момченце или момиченце, което почти със сигурност бе нещо повече от човек. Спокойно можех да кажа, че никой не е познавал Енея по-добре от мен. Това щеше да е важно за отглеждането на детето — на новия месия. Щях да му отнеса този разказ, който сега стоеше безполезен в паметта на перото, и да споделям откъси от него с детето, когато пораснеше, а някой ден да му го дам целия.
Взех плочата и перото и се заразхождах из шрьодингеровата си килия. Все още стоеше въпросът с неизбежната ми екзекуция. Никой нямаше да дойде и да ме освободи. Беше го решила експлозивната обвивка на яйцето и ако имаше начин да заобиколи проблема, вече някой щеше да го е направил. По някаква невероятна случайност и късмет бях оцелял толкова дълго, когато на всеки няколко часа имаше ново надиграване със смъртта, докато детекторът душеше за излъчването на частицата. До този момент бях побеждавал законите на квантовата случайност, но късметът ми нямаше да продължава безкрайно.
Спрях на място. Спомних си за четирите стъпки от учението на Енея за новата връзка на нашата раса с Празнотата, Която Обвързва. Още преди да дойда в килията си бях изпитал, дори да не бях усъвършенствал, езика на мъртвите и живите. С написването на разказа бях показал, че мога да прониквам в Празнотата поне за старите спомени на онези, които все още бяха живи, дори ядреноенергийната обвивка да пречеше на способността ми да усещам какво става в момента с приятели като отец де Соя, Рахил, Ломо или Мартин Силенъс.
А изобщо имаше ли такава пречка? Може би подсъзнателно отказвах да се опитам да се свържа със света на живите — поне за нещо друго, освен спомените за Енея, — тъй като знаех, че сега обитавам света на мъртвите. Вече не. Исках да се махна оттук. Енея споменаваше за още две стъпки, но никога не ми ги беше обяснила изцяло — чуването на музиката на сферите и извършването на първата стъпка.
Сега разбирах и двете идеи. Без да видя телепортирането й и без огромния прилив на гещалтово разбиране, дошло заедно с ужасното съпреживяване на смъртта й, никога нямаше да ги проумея. Но сега ги разбирах.
Бях смятал, че слушането на музиката на сферите е някакъв паранормален радиотелескопичен номер — всъщност чуване на прашенето и пропукването на звездите, както вече от единайсет или повече столетия правеха радиотелескопите. Но Енея изобщо не бе имала предвид това, съзнавах аз. Тя слушаше не звездите, а резонанса на хората — човеци и други, — обитаващи тези звезди. И беше използвала Празнотата като насочващ фар, преди да се телепортира.
Личното й телепортиране бе почти необяснимо за мен, Контролираните от Техноцентъра телепортаторни врати представляваха груби дупки, пробити в Празнотата — и следователно в пространство/времето, — които бяха поддържани отворени от порталите, също както в старите дни на скалпелната хирургия разрезите в човешката плът се бяха разтваряли с груби скоби. Телепортирането на Енея, разбирах сега аз, беше безкрайно по-изящно.
Докато двамата с приятелката ми постоянно се бяхме телепортирали на планетните повърхности и от една звездна система на друга с „Игдразил“, аз се бях чудил как прави така, че не се появяваме под някой хълм, на петдесет метра над земята или в ядрото на звезда. Струваше ми се, че подобно на неподготвените скокове с хокингов двигател, онова сляпо свободно телепортиране е случайно и опасно. Но ние винаги се бяхме появявали точно там, където искаше Енея. И сега разбирах защо.
