— Някога летял ли си на този свят с парапланер? — питам аз.
— Не, г. Ендимион.
— А на който и да е друг свят?
— Не, г. Ендимион.
— Какви са според теб шансовете ни в случай, че опитаме?
— Едно на десет — без никакво колебание отговаря той.
— А какви са шансовете ни по кабелите и пързалките в толкова късен час?
— Около девет на десет преди мръкване — отвръща А. Бетик. — Освен ако залезът не ни свари на пързалката.
— Да тръгваме по Горния път — отсичам аз.
Изчакваме късата опашка от купувачи, които си тръгват по кабела, и после идва нашият ред да се качим на бамбуковата платформа. Тя се намира на около двайсет метра под най-долното скеле на пазара и стърчи на около пет метра навън над бездната. Хиляди метри под нас няма нищо друго, освен въздух и дъното на тази пропаст представлява вездесъщото море от облаци, които се стелят край хребетите на извисяващите се скали като бели вълни край каменни кейове. Зная, че на километри под тези облаци има отровни газове и бурен киселинен океан, покриващ Целия свят, освен планините му.
Пазачът на кабела посочва напред и ние с А. Бетик заедно се качваме на трамплинната платформа. Над бездната са опънати десетки кабели, които образуват черна паяжина, простираща се докъдето ни стигат очите. Най-близката кабелна станция е на повече от километър и половина на север — върху малък скален зъбер, изпъкващ на фона на бялата прелест на Чомо Лори, „Снежната царица“, — но ние пътуваме на изток над огромната пропаст между хребетите. Нашата станция е на повече от двайсет километра и кабелът продължава в тази посока, за да свърши сякаш във въздуха, сливайки се с привечерния блясък на далечната скална стена. А крайната ни цел е на повече от трийсет и пет клика на север и изток оттам. Пеш биха ни трябвали около шест часа, за да изминем дългия път на север по хребета Фари и после на изток през хребети и тесни первази. Пътуването по кабела и пързалката би трябвали да ни отнеме по-малко от половината от това време, но вече е късен следобед и пързалката е особено опасна. Отново хвърлям поглед към ниското слънце и се запитвам дали идеята ми е била разумна.
— Готови — изръмжава пазачът на кабела, кафяв дребен мъж в обичайна кърпена чуба. Той дъвче корен от бесил и се обръща, за да се изплюе над пропастта.
— Готови — едновременно казваме двамата с А. Бетик.
— Поддържайте дистанция — предупреждава ни пазачът и ми посочва да тръгна пръв.
Освобождавам пътните си въжета от обхващащите цялото ми тяло ремъци, прокарвам ръце и опипом откривам двойната макара, закопчавам карабината на въжето, вкарвам мюнтеров възел във втора карабина, намирам най-добрата си разклонителна карабина и закопчавам фланците на макарата около кабела, после прокарвам осигурителното си въже през първите две карабини. Всичко това отнема по-малко от минута. Вдигам двете си ръце, хващам контролния пръстен на макарата и подскачам нагоре-надолу, за да проверя и макарата, и карабините. Всичко е наред.
Пазачът на кабела се навежда, за да изпробва двойната пръстенна свръзка и макарата ми. Той прокарва макарата около метър назад-напред, за да е сигурен, че лагерите се плъзгат гладко. Накрая се хваща за раменете ми и увисва върху мен като втора раница, след което ме пуска и проверява дали пръстените и въжетата ще издържат. Убеден съм, че изобщо не го интересува дали ще падна и ще загина, но ако макарата заседне някъде на около двайсет клика по оплетения моновлакнест кабел, той ще трябва да оправя кашата. Мъжът изглежда доволен от екипировката ми.
— Давай — казва пазачът и ме шляпва по рамото.
Скачам в бездната, като повдигам голямата раница високо на гърба си. Ремъците ми се опъват, кабелът увисва, лагерите на макарата едва доловимо забръмчават и аз започвам да се плъзгам по-бързо, когато освобождавам запънката, натискайки с палци контролния пръстен. Секунди по-късно се нося по кабела. Вдигам крака и сядам в ремъчната седалка по начин, който през последните три месеца ми е станал втора природа. Нашата цел — хребетът Кун Лун — ярко блести, докато сенките на залеза изпълват бездната и сумракът пълзи надолу по стената на хребета Фари зад мен.
Когато А. Бетик започва спускането си, усещам слаба промяна в обтягането на кабела и чувам жужене. Хвърлям поглед назад и го виждам да се отдалечава от трамплинната платформа, протегнал крака пред себе си. Едва различавам въжето, което свързва кожения ремък на лявата му ръка със запънката на макарата. Андроидът ми маха и аз му отвръщам, като се завъртам на ремъците си, за да погледна към кабела. Понякога върху него кацат да си починат птици. Друг път се събира лед или се получават преплитания. Много рядко се случва макарата да се откачи от ремъците. Още по-рядко, но достатъчно, за да се има предвид, хора с леки психопатични наклонности спират, за да разлюлеят кабела, изненадвайки онзи след тях. Наказанието за такова престъпление е смърт чрез хвърляне от най-високата платформа в Потала или Ио-кунг, но това едва ли е утешение за жертвата.
Докато се плъзгам над бездната под свръхлекия кабел, не се случва нищо подобно. Единственият звук е тихото жужене на запънката на макарата, когато намалявам скоростта си. Слънцето все още ни огрява и на този свят е късна пролет, но въздухът над осем хиляди метра винаги е леден. Дишането не е проблем. Всеки ден от пристигането си на Тян Шан благодаря на боговете на планетната еволюция, че въпреки малко по-слабата гравитация тук — 0,954 от стандартната, — кислородът на тази височина е по-богат. Като гледам надолу към облаците няколко клика под краката ми, аз си мисля за кипящия океан при това ужасно налягане, вълнуван от ветрове от фосген и наситен въглероден диоксид. На Тян Шан няма истинска суша, само този гъст бульон от планетарен океан и безчет остри върхове и хребети, извисяващи се на хиляди метри към диоксидния пласт и към яркото слънце, което напомняше на хиперионското.
В главата ми нахлува спомен. Спомен за друг облачен свят, който съм посетил няколко месеца по-рано. Мисля си за първия ден на кораба, преди да достигнем точката на прехвърляне, докато автохирургът лекуваше треската и счупения ми крак. Тогава разсеяно бях казал на кораба:
— Чудя се как съм минал през телепортатора на този свят. Последният ми спомен е за гигантска…
Корабът ми отговори, като включи холос, заснет от една от наблюдателните му камери на повърхността на реката, докато той беше лежал на дъното, където го бяхме оставили. Качеството на образа бе подобрено и показваше заобиколената със зеленикаво сияние арка на телепортатора и люлеещите се върхари на дърветата. Внезапно през отвора му влезе пипало, по-дълго от кораба, носещо нещо, което приличаше на играчка каяк, увит в изпокъсано параплатно. Пипалото изящно и бавно се изви и параплатното, каякът и отпуснатата фигура в седалката се плъзнаха — всъщност, прелетяха — стотина метра, за да изчезнат в джунглата.
— Защо не дойде да ме вземеш веднага? — без да крия раздразнението си попитах аз. Кракът все още ме наболяваше. — Защо чака цяла нощ, докато висях там на дъжда? Можех да загина.
— Нямах нареждания да ви взимам, когато се върнете — отговори арогантният глас на кораба. — Можехте да имате още някаква важна работа, на която да попреча. Ако не бяхте се свързали с мен няколко дни, щях да пратя в джунглата робот, за да провери как сте.
Обясних на кораба мнението си за логиката му.
— Това е странно определение — отвърна той. — Макар че в субструктурата ми са включени някои органични компоненти и че имам децентрализирана компютърна ДНК, аз не съм — в най-строгия смисъл на термина — биологичен организъм. Нямам храносмилателна система. Не се нуждая от отделяне, освен случайно изхвърляне на отработен газ и пари. Нямам анус нито в буквалния, нито в преносния смисъл на думата. Ето защо не смятам, че мога да бъда наречен…
— Млъквай — прекъснах го аз.
Плъзгането отнема по-малко от петнайсет минути. Внимателно спирам, когато приближавам до огромната стена на хребета Кун Лун. През последните неколкостотин метра сянките ни, моята и на А. Бетик, падат пред нас на фона на оранжевата скала и ние сякаш участваме в театър на сенките — две странни фигури с развяващи се придатъци, — докато забавяме спускането си с пръстените и размахваме крака, за да се приготвим за кацане. После звукът на запънката на макарата се усилва от тихо жужене до висок стон, докато намалявам скоростта при приближаването си до площадката — шестметрова каменна плоча със задна стена, тапицирана с козина на зигокози, кафява и прогнила от времето.