Плъзгам се и скачам, за да спра на три метра от стената, възстановявам равновесието си и откопчавам макарата и осигурителното си въже с бързина, дължаща се на продължителна практика. А. Бетик пристига секунда по-късно. Макар и с една ръка, андроидът е безкрайно по-ловък от мен и му трябва по-малко от метър, за да спре.

Оставаме там минута, за да погледаме слънцето, балансиращо на ръба на хребета Фари. Косата светлина обагря покрития с лед конус на върха на юг от него. Когато поправяме ремъците и екипировката си, аз казвам:

— Като навлезем в Средното царство, вече ще се е мръкнало. А. Бетик кимва.

— Бих предпочел да сме оставили пързалката зад гърба си преди пълен мрак, г. Ендимион, но ми се струва, че няма да успеем.

Дори самата мисъл да се спускаме по пързалката на тъмно кара скротума ми да се свие. Разсеяно се чудя дали мъжкият андроид има подобна физиологична реакция.

— Да тръгваме — казвам и се затичвам по ръба на каменната плоча.

По кабела сме загубили неколкостотин метра височина и сега ще трябва да ги наваксаме. Плочата скоро свършва — по върховете на Райската планина има съвсем малко равни участъци — и обувките ни затракват, докато тичаме по скелето от бамбук бонзай, увиснало над бездната от скалната стена. Тук няма парапет. Надигат се привечерните ветрове и аз затварям термоякето и чубата от козина на зигокоза. Тежката раница подскача на гърба ми.

Джумарният пункт е на по-малко от клик на север от площадката. По пътя не срещаме никого, но далеч по покритата с облаци долина можем да видим факлите, пламтящи по Долния път между Фари и Йо-кунг. Скелето и лабиринтът от висящи мостове от тази страна на Великата бездна оживяват от хора, поели на север — някои несъмнено насочили се към Храма, висящ във въздуха, за да чуят вечерната дискусия на Енея. Искам да стигна там преди тях.

Джумарният пункт се състои от четири закрепени въжета, минаващи по вертикалната скална стена почти седемстотин метра над нас. Тези червени въжета са за изкачване. На няколко метра от тях висят сини кабели за спускане от върха. Привечерните сенки вече ни покриват и надигащите се ветрове носят хлад.

— Един до друг ли? — питам А. Бетик и посочвам към едно от средните въжета.

Андроидът кимва. Синьото му лице изглежда точно така както си го спомням от пътуването ни от Хиперион почти десет негови години по-рано. А какво друго бях очаквал от един андроид — да остарява ли?

Изваждаме от раниците електрическите си елеватори и ги закопчаваме за две съседни въжета, като разклащаме увисналите микровлакнести кабели, сякаш ще ни кажат дали все още са стабилно закрепени. Пазачите на кабелите проверяват въжетата тук само от време на време и може да са скъсани от нечии джумарни ключалки, разплетени от скални издатини или покрити с лед. Скоро ще разберем.

И двамата закачваме за електрическите си елеватори маргаритни вериги и въжени стремена. А. Бетик развива осем метра катераческо въже и ние го закачваме с карабини за ремъците си. Сега ако въжето на някой от нас се скъса, другият ще може да го спаси. Или поне на теория е така.

Електрическите елеватори са най-разпространените устройства, притежавани от повечето обитатели на Тян Шан. Задвижват се с херметични слънчеви батерии, малко по-големи от длан. Андроидът проверява екипировката си и кимва. Аз натискам с палци двата си елеватора и ги включвам. Датчиците светват в зелено. Издигам десния елеватор един метър нагоре, застопорявам го, стъпвам във въженото стреме, проверявам дали положението ми е стабилно, плъзгам левия елеватор малко по-нависоко, здраво го застопорявам и така нататък седемстотин метра нагоре. От време на време двамата спираме, увисваме на стремената си и поглеждаме към долината. Долният път е осветен от безброй факли. Слънцето вече е залязло и небето потъва в лилаво и мораво. Най-ярките звезди вече започват да изгряват. Пресмятам, че имаме двайсетина минути здрач. Ще се наложи да се спускаме по пързалката в мрак.

Потрепервам, когато вятърът започва да вие наоколо ни.

Последните двеста метра въжетата висят върху вертикален лед. Двамата носим в раниците си сгъваеми котки, но не се нуждаем от тях, докато продължаваме уморителния ритуал — издигане — застопоряване — стъпка — освобождаване на стремената — миг на отдих — изкачване — застопоряване — стъпка — освобождаване — почивка — издигане. Изкачването на седемстотинте метра ни отнема почти четирийсет минути. Когато стъпваме на ледената платформа, вече е почти съвсем тъмно.

Тян Шан има пет луни: четири от тях са уловени астероиди, но в достатъчно ниска орбита, за да отразяват силно светлината, а петата е почти толкова голяма, колкото луната на Старата Земя, но е напукана в горната си дясна четвъртина от един-единствен огромен метеоритен кратер, чиито лъчи се разпространяват като сияйна паяжина до всяко видимо кътче на сферата. Тази голяма луна — Оракул — се издига на североизток, докато двамата с А. Бетик бавно вървим на север по тесния леден перваз, застопорявайки предпазните си въжета за фиксирани кабели, за да не ни отнесат студените ветрове.

Сложил съм си термокачулката и съм спуснал маската над лицето си, но смразяващият вихър продължава да пари очите ми. Не можем да си губим времето тук, но изпитвам силно желание да спра и да вдигна очи, както винаги, щом застана на кабелната станция на хребета Кун Лун и отправя поглед над Средното царство и Райската планина.

Спирам при равното, открито ледено пространство в началото на пързалката, обръщам се във всички посоки и се наслаждавам на гледката. На юг и запад отвъд сгрените от луната кипящи облаци далеч надолу хребетът Фари сияе на светлината на Оракул. Високо по хребета на север от Фари пламтят факли, ясно бележещи Долния път и аз мога да видя осветените висящи мостове много по-далеч на север. В небето зад пазара Фари зървам блясък и си представям, че това е факелната светлина на Потала, Зимният дворец на Негово светейшество Далай лама, най-великолепната каменна архитектура на планетата. Зная, че само няколко клика на север оттам Мирът е получил парче земя в Ран Цо под сянката на Шивлинг — „Фалосът на Шива“. Представям си християнските мисионери, размишляващи за тази езическа скверност и се усмихвам под термомаската си.

Стотици километри на запад отвъд Потала се намира планинското царство на Коко Нор с безбройните му висящи села и опасни мостове. Далеч на юг по огромния хребет, наречен Лоб-санг Гятсо, се намира земята на сектата на Жълтата шапка, свършваща при върха Нанда Деви, където се говори, че живеела хиндуистката богиня на блаженството. На югозапад от тях, толкова далеч оттук, че слънцето там все още продължава да залязва, се намира Музтаг Алта с десетките й хиляди мюсюлмани, пазещи гробниците на Али и другите ислямски светци. На север от Музтаг Алта хребетите преминават в земи, които никога не съм виждал — дори от орбита по време на приближаването ми към планетата, — подслоняващи високите жилища на скитниците евреи, разположени в подножието на върховете Цион и Морая. Там са двата града Авраам и Исаак, в които се намират най-добрите библиотеки на Тян Шан. На север и запад от тях се издигат върховете Сумеру — центърът на вселената — и Харни, колкото и да е странно, също център на вселената. И двата са около шестстотин клика на югозапад от четирите върха Сан Франциско, обитавани от племето на хопи-ескимосите, също убедени че техните върхове са център на вселената.

Когато се обръщам и поглеждам на север, мога да видя най-голямата планина в нашето полукълбо и северна граница на света ни, тъй като няколко клика на север оттам хребетът изчезва под фосгенови облаци — Чомо Лори, „Снежната царица“. Колкото и да е невероятно, залезът все още осветява замръзналия връх на Чомо Лори, докато Оракул окъпва източните й хребети с меката си светлина.

Хребетите Кун Лун и Фари минават на юг от Чомо Лори и пропастта помежду им постепенно се разширява дотолкова, че на юг от току-що прекосения от нас кабелен път над нея не могат да се прехвърлят мостове. Обръщам се с гръб към северния вятър и поглеждам на юг и изток, проследявам с очи извиващия се хребет Кун Лун и си представям, че мога да видя факлите двестатина клика на юг, където градът Хей уанг-му, „Царицата майка на Запада“ (като този „запад“ е югозапад от гледна точка на Средното царство), подслонява около трийсет и пет хиляди души.