Южно от Хей уанг-му се издига огромният връх Коя. В момента над облаците се вижда само неговата най-висока точка. Според вярващите, живеещи в градове от ледени тунели в подножието му, там е затворен в херметичната си ледена гробница Кобо Дайши, основателят на шингонския будизъм, който очаква подходящите условия, за да излезе от транса на медитацията си.

Отвъд хоризонта на изток от връх Коя е връх Калаис, дом на Кубера, хиндуисткият бог на богатството, и на Шива, който очевидно няма нищо против да е на повече от хиляда километра облачно пространство от фалоса си. Твърди се, че жената на Шива, Парвати, също живее на Калаис, макар че никои не е чувал мнението и за отдалечеността на фалоса на съпруга й.

През първата си година на планетата А. Бетик е пътувал до Калаис и ми е казвал, че върхът е красив, един от най-високите на този свят — повече от деветнайсет хиляди метра над морското равнище. Андроидът го обрисува като напомнящ на мраморна скулптура, издигаща се над пиедестал от набраздена скала. Той каза също, че на самия връх на Калаис, високо сред леда, където въздухът е прекалено рядък, за да е годен за дишане, е построен храм от въглеродна сплав, посветен на будисткото божество на планината Демчог, „Върховно блажения“, танцуващ гигант, висок поне десет метра, син като небето, увит в гирлянди от черепи и доволно прегърнал съпругата си. А. Бетик каза, че синьокожото божество малко приличало на него. Самият дворец се намира в абсолютния център на кръглия връх, лежащ по средата на мандала12, съставена от по-ниски снежни върхове, всички свързани в свещения кръг — физическата мандала — на божественото пространство на Демчог, където медитиращият ще открие мъдростта, за да се освободи от цикъла на страдание.

От връх Калаис, каза ми А. Бетик, се виждал Хелгафел — „Залата за медовина на мъртвите“, — покрит с дебели цял километър ледници, където неколкостотин трансплантирани по време на Хеджира исландци се върнали към викингския начин на живот.

Погледнах на югозапад. Зная, че ако някой ден имам възможност да пътувам по арката на Антарктическия кръг там, ще видя такива върхове като Гунунг Агунг, пъпа на света (един от десетките на Тян Шан), където фестивалът Ека Даса Рудра е в двайсет и седмата година от шестстотингодишния си цикъл и където се говори, че балийските жени танцували с несравнима красота и грация. Повече от хиляда клика на северозапад от Гунунг Агунг се намира Килимачаго. След съответен период от време обитателите на терасите в подножията му ексхумират мъртвите си от глинестите цепнатини и отнасят костите им високо над годната за дишане атмосфера — изкачвайки се в ушити на ръка пластокостюми и маски, — за да погребат отново роднините си в твърдия като камък лед на височина близо осемнайсет хиляди метра, като обръщат черепите им с очи към върха в знак на вечна надежда.

Единственият връх отвъд Килимачаго, който ми е известен по име, е Кроуг Патрик, където се говори, че нямало змии. Но доколкото зная, змии няма и никъде другаде на Райската планина.

Отново се обръщам на североизток. Студът и вятърът ме връхлитат и ме карат да бързам, но аз използвам тази последна минута, за да погледна напред към нашата цел. А. Бетик също като че ли не припира, макар че това може да се дължи на тревогата му от предстоящото спускане по пързалката.

На север и изток отвъд отвесната стена на Кун Лун се намира Средното царство с неговите пет върха, сияещи под меката светлина на Оракул.

На север от нас Долният път и десетина висящи мостове прекосяват пространството до град Йо-кунг и централния връх Сунг Шан. Наречен е „Възвишения“, макар че е най-ниският от петте върха на Средното царство.

Пред нас, свързана откъм югозапад само с остър леден хребет, пресечен от лъкатушещия маршрут на пързалката, се издига Хуа Шан, „Цветната планина“, най-западният и според някои най-красив връх в Средното царство. От Хуа Шан последните километри кабелен път свързват Цветната планина с хребетите на север от Йо-кунг, където Енея строи своя Хсуан-кунг Ссу, Храмът, висящ във въздуха, разположен върху отвесна скала, гледаща на север над бездната към Хенг Шан, Свещената планина на Севера.

Около двеста клика на юг има втора Хенг Шан, която бележи границата на Средното царство там, но тя е малка могилка в сравнение с високите стени, огромни хребети и стръмни очертания на северната си посестрима. Докато гледам на север през бушуващите ветрове и навяващия сняг, аз си спомням онзи първи час на планетата, когато летях с кораба на Консула между величествената Хенг Шан и Храма.

Отново обръщам очи на изток и север и отвъд Хуа Шан и ниския централен връх Сунг Шан лесно мога да видя невероятния връх Тай Шан, очертал се на фона на изгряващия Оракул на повече от триста клика оттук. Това е Великият връх на Средното царство, висок осемнайсет хиляди и двеста метра. На височина девет хиляди метра в подножието му е разположен Тай’ан — градът на Мира — с неговото легендарно стълбище с двайсет и седем хиляди стъпала, издигащо се от Тай Шан през снежни полета и скални стени чак до митичния храм на Нефритения император на върха.

Зная, че отвъд Свещената планина на Севера се издигат Четирите планини на поклонничество за набожните будисти — О-меи Шан на запад, Чиу-хуа Шан, „Планината на деветте цветя“, на юг, Уу-тай Шан, „Планината на петте тераси“, със своя гостоприемен Лилав дворец на север и ниската, но изящно красива Пу-то Шан далеч на изток.

Използвам тези няколко последни секунди върху бруления от вятъра леден хребет, за да погледна към Йо-кунг с надеждата да видя факлите от двете страни на прохода до Хсуан-кунг Ссу, но високите облаци или навяващият сняг замъгляват гледката и се вижда единствено сиянието на Оракул.

Обръщам се към А. Бетик. посочвам към пързалката и му давам знак с палци нагоре. Вятърът вие прекалено силно, за да се опитвам да го надвикам.

Андроидът кимва и протяга ръка назад, за да извади от външния джоб на раницата си фолиошейната. Осъзнавам, че сърцето ми тупти бързо не само от напрежение, докато вадя собственото си фолио и го отнасям до платформата в началото на пързалката.

Пързалката е бърза. Това винаги е било нейният чар. И нейната най-голяма опасност.

Сигурен съм, че в Мира все още има места, където се е запазил обичаят на пързаляне с шейни. При този спорт човек сяда на шейна с плоско дъно и се носи по предварително подготвено ледено трасе. Същото се отнася и за пързалката, само че вместо шейни, двамата с А. Бетик имаме фолио, дълго по-малко от метър и извито нагоре като лъжица около нас. С помощта на елеваторите си ние пращаме пиезоелектрически сигнали до втвърдителите в структурата му. Само няколко секунди по-късно малките шейни се издуват и оформят.

Веднъж Енея ми каза, че преди по пързалката имало фиксирани въглеродно-въглеродни кабели и пътниците закрепвали за тях осигурителните си въжета. По този начин човек можел да спре при желание или, ако шейната му излети от трасето, да използва осигурителното въже, за Да се задържи. Това би довело до натъртвания и счупени кости, но поне тялото му нямало да отлети заедно с шейната в бездната.

Но с кабелите не се получило, обясни ми Енея. Изисквали прекалено много поддръжка. Неочаквани бури ги заледявали за стените на пързалката и пръстенът на човек, летящ със сто и петдесет клика в час, внезапно се натъквал на твърд лед. В последно време е трудно да се поддържа чист дори само кабелният път.

Така че пързалките били изоставени. Поне докато младежи, търсещи вълнуващи преживявания, и възрастни с бърза работа открили, че в деветдесет процента от случаите човек може да задържи фолиошейната си в канала и без въжета — тоест, като използва една или повече брадвички за лед като спирачки и поддържа достатъчно ниска скорост. „Достатъчно ниска“ означаваше под сто и петдесет клика в час. В деветдесет процента от случаите всичко беше наред. Ако човек бе много сръчен. И ако условията бяха отлични. И ако беше светло.