До този момент двамата с А. Бетик бяхме пътували три пъти по пързалката, веднъж на връщане от Фари с лекарство, необходимо за спасяването на живота на малко момиченце, и два пъти просто, за да научим завоите по трасето. Пътуването беше ободряващо и ужасяващо, но бяхме оставали невредими. Тогава обаче бе ден… нямаше вятър… и други пътници пред нас ни показваха пътя.
Сега е тъмно. Дългият канал пред нас злокобно блести под лунната светлина. Повърхността му изглежда заледена и твърда като камък. Нямам представа дали някой друг е минавал оттук днес… или тази седмица… дали някой е проверявал за пукнатини, ледени бабуни, хлътвания, дълбоки цепнатини, ледени шипове или други препятствия. Не зная колко дълги са били древните трасета за състезания с шейни, но тази пързалка е повече от двайсет клика и минава отстрани на хребета Абрузи, за да свърже Кун Лун със склоновете на Хуа Шан. Краят й е откъм западната страна на Цветната планина, километри на юг от по-безопасния и по-бавен Долен път, лъкатушещ от север. От Хуа Шан до скелето на Йо-кунг са само девет клика и три спокойни кабелни спускания, следвани от ободрителното минаване през прохода и спускането надолу по стръмните пътеки към Хсуан-кунг Ссу.
Двамата с А. Бетик сядаме един до друг като деца на шейни, очакващи мама или татко да ги побутне отзад. Навеждам се напред, стискам приятеля си за рамото и го приближавам към себе си така, че да може да ме чуе през термокачулката и лицевата си маска. Вятърът пари лицето ми с ледени снежинки.
— Нещо против да съм пръв? — извиквам.
Андроидът обръща лице и покритите ни с плат бузи се докосват.
— Струва ми се, че аз би трябвало да съм пръв, г. Ендимион. Спускал съм се по тази пързалка два пъти повече от вас, сър.
— По тъмно ли? — изкрещявам аз. А. Бетик поклаща глава.
— Напоследък малцина опитват по тъмно, г. Ендимион. Но отлично си спомням всеки завой. Смятам, че мога да съм ви от полза, за да ви показвам къде да намалите скоростта.
Поколебавам се само за миг.
— Добре — отвръщам и стискам ръката му. С очилата за нощно виждане би било също толкова лесно, колкото спускане през деня — което от моя гледна точка изобщо не е лесно. Но бях загубил очилата, които носех по време на пътуването си през телепортаторите, и макар че на кораба имаше други, аз ги бях оставил там.
— Вземи два пластокостюма и дихателни маски — беше ми предала от името на Енея Рахил. Можеше да спомене и за очила за нощно виждане.
Предполагаше се, че днес спокойно ще пътуваме до пазара Фари, ще прекараме нощта в странноприемницата и после ще се върнем обратно заедно с Джордж Тсаронг, Джигме Норбу и дълга върволица от носачи с тежките строителни материали.
Струва ми се, че съм прекалено напрегнат заради новината за пристигането на Мира. Даже да бяхме тръгнали по обиколния път, спускането по фиксираните въжета на хребета Кун Лун щеше да е също толкова трудно, колкото и по тази пързалка. Или поне така се успокоявам.
Следя с поглед А. Бетик, който закачва късото си, трийсет и осем сантиметрово чукче за катерене по лед за халката на лявата си китка и после приготвя стандартната си седемдесет и пет сантиметрова брадвичка. Седнал по турски на шейната си, аз хващам в лявата си ръка собственото си чукче и по-дългата си брадва в дясната. Отново правя знак на андроида с палци нагоре и той се оттласква под лунната светлина. Завърта се веднъж, после опитно задържа шейната с късото си чукче и се понася напред. Изчаквам да се отдалечи на десетина метра — достатъчно далеч, за да избягна леда, пръскащ зад него и достатъчно близо, за да го виждам на оранжевата светлина на Оракул — и също потеглям напред.
Двайсет километра. Със средна скорост сто и двайсет клика в час би трябвало да изминем това разстояние за десет минути. Десет вледеняващи, напомпващи ме с адреналин, изпълващи ме с ужас минути.
А. Бетик е блестящ. Той съвършено взима всеки завой ниско се привежда за издигането си — както и моето миг по-късно — по ръба на ледения канал, за да постигне точно необходимата скорост за следващия прав участък, после се понася по дългата ледена рампа толкова бързо, че очите ми се замъгляват, вибрациите пронизват гръбнака ми и главата ми започва да пулсира от болка, след това ме обсипва дъжд от ледени частички, образуващи ореол на ярката светлина, хвърляна от немигащите звезди над нас — сияйните звезди съперничат дори на блясъка на Оракул и астероидните луни, — а после намаляваме скоростта и отново се издигаме високо по стената на канала, завивайки наляво толкова рязко, че дъхът ми секва, после се плъзгаме още по-рязко надясно, после отскачаме и политаме направо по толкова стръмен участък, че шейната и аз с нея сякаш падаме свободно в пространството. За миг гледам право към осветените от луните зелени фосгенови облаци, после двамата преминаваме поредица от спирали, шейните ни се клатят по ръба на едната или другата стена на канала така, че на два пъти острието на брадвата ми се врязва само в празния леден въздух, но и двата пъти се спускаме обратно — сякаш изплюти от завоите като два куршума, изстреляни точно над самия лед — и после отново се издигаме за следващ завой, ускоряваме по права линия и профучаваме, за да изминем осемкилометровата ледена стена на хребета Абрузи, като сега се движим не по дъното, а по дясната стена на пързалката и брадвата ми праща парченца лед във вертикалното пространство, докато увеличаваме скоростта си, после политаме още по-бързо, после вече сякаш нямаме скорост и студеният, рядък въздух пронизва маската, термодрехите, ръкавиците и нагревателните ми обувки, за да вледени плътта и вцепени мускулите ми. Усещам, че замръзналата кожа на бузите ми се опъва под термомаската в идиотска усмивка, гримаса на ужас и радост от безумната скорост, и ръцете ми постоянно и автоматично движат брадвата кормило и спирачката чук.
Внезапно А. Бетик завива наляво и във въздуха политат ледени частички, когато дълбоко забива остриетата на брадвата и чука — това е лудост, такова действие ще отхвърли него (и двама ни!) отвъд вътрешната преграда, отвъд вертикалната стена от лед и след това в бездънното черно пространство, — но аз му се доверявам, взимам решение за по-малко от секунда и забивам острието на брадвата си, силно удрям с чукчето и усещам, че сърцето ми скача в гърлото, докато се плъзгам настрани и се уплашвам, че вместо наляво, ще завия надясно по тесния леден перваз със сто и четирийсет километра в час… — но шейната ми се изправя, стабилизира и прелита покрай дупка в леда, по който щяхме да минем, ако не беше този безумен завой, шест-седемметрова цепнатина, врата към смъртта. После А. Бетик се понася по вътрешната стена, намалява скоростта си с проблясък на острие под лунната светлина и продължава да лети надолу по хребета Абрузи към последната поредица от завои по ледените склонове на Хуа Шан.
И аз го следвам.
На Цветната планина и двамата сме прекалено премръзнали и потресени, за да се надигнем от шейните си в продължение на няколко ледени минути. Накрая едновременно се изправяме на крака, сгъваме фолиошейните и ги прибираме обратно в раниците си. И закрачваме по ледената пътека на Хуа Шан в тишина — аз от страхопочитание пред реакциите и смелостта на А. Бетик, а той потънал в мълчание, което не съм в състояние да обясня, но отчаяно се надявам да не е от гняв заради необмисленото ми решение да се върнем по този път.
Последните три кабелни спускания минават спокойно, разнообразени единствено от красотата на лунната светлина, огряваща върховете и хребетите наоколо, и от мъката, с която движа премръзналите си пръсти.
Йо-кунг пламти в светлината на факли, но ние избягваме главните скелета и минаваме през прохода по стълбите. После сме заобиколени от сенчестия мрак на северната скална стена, нарушаван от пращящите факли по високата пътека до Хсуан-кунг Ссу. Последния километър изминаваме тичешком.
Пристигаме точно, когато Енея започва ранната си вечерна дискусия. В малката пагода са се събрали стотина души. Тя поглежда над главите на очакващите хора, вижда лицето ми, моли Рахил да открие дискусията и незабавно идва при нас с А. Бетик на ветровития праг.