Знаех и че багрите, заобикалящи Енея, покриват и надхвърлят целия спектър — толкова пронизващо сияние че изпълваше дърволета, както плазмените експлозии изпълваха света извън него.

— Не, госпожо — тихо и почтително каза на Дорье Фамо отец де Соя. — Ломо и Рол не са прави. Въпреки гнева и желанието ни да отвърнем на удара, Енея е права. Ако оцелее, Ломо може да разбере онова, което ще разберем всички ние, ако оцелеем. А именно, че след причастието на Енея, ние споделяме болката на онези, които атакуваме. Наистина я споделяме. Буквално я споделяме. Физически я споделяме. Споделяме я като част от научаването на езика на живите.

Дорье Фамо погледна надолу към по-ниския от нея свещеник.

— Зная го, християнино. Но това не означава, че не можем да отвърнем, когато други нападат нас. — Тя махна с ръка нагоре, за да посочи към бавно проясняващото се сдържащо поле и към блясъците на ядрени опашки и пламтящи въгленчета отвъд него. — Тези мирски… чудовища… унищожават едно от най-великите постижения на човешката раса. Трябва да ги спрем!

— Не сега — отвърна отец де Соя. — Не като се бием с тях тук. Доверете се на Енея.

В кръга пристъпи гигантът на име сержант Грегориъс.

— Всяка нишка от моето същество, всеки миг от моето обучение, всеки белег от годините ми на битки… всичко ме тласка да се бия сега — изръмжа той. — Но аз вярвам на своя капитан. Сега му вярвам като на свой свещеник, и щом той казва, че трябва да се доверим на младата жена… ние трябва да й се доверим.

Хет Мастийн вдигна ръка. Групата потъна в мълчание.

— Този спор е само губене на време. Както ви каза Онази, която учи, „Игдразил“ няма оръжия и ерговете са единствената ни защита. Но те не могат да фазоизместят ядрения двигател, докато поддържат сдържащите полета. На практика ние само се носим по стария си курс на не повече от няколко светлинни минути от първоначалното си положение. А пет от архангелите промениха курса си, за да ни пресрещнат. — Храмерът се обърна към нас. — Моля всички останали, освен почитаемата Онази, която учи и нейният доблестен приятел Рол, да напуснат платформата на мостика и да чакат долу.

Другите ни оставиха, без да кажат нито дума. Забелязах посоката на погледа на Рахил, преди да се извърне. Вдигнах очи. Полковник Касад стоеше до Шрайка на най-високата платформа. Снажният мъж изглеждаше дребен в сравнение с триметровата скулптура от хром, остриета и шипове. Не помръдваше нито полковникът, нито машината за убиване. Двамата се гледаха от по-малко от метър един от друг.

Насочих вниманието си обратно към дисплея. Въгленчетата на мирските кораби бързо се приближаваха. Сдържащото поле над нас се проясни.

— Хвани ме за ръка, Рол — каза Енея.

Подчиних се и си спомних за всички други случаи през последните десет стандартни години, в които я бях докосвал.

— Звездите — промълви тя. — Погледни към звездите. И се вслушай в тях.

Дърволетът „Игдразил“ се носеше в ниска орбита около оранжево-червен свят с бели полярни шапки, древни вулкани, по-големи от хиперионското Плато на зъбера, и речна долина, дълга повече от пет хиляди километра и напомняща на белег от апендектомия по корема на планетата.

— Това е Марс — каза Енея. — Полковник Касад ще ни напусне тук.

След квантоизместващия скок полковникът беше слязъл от най-високата платформа. Не бе изречена нито дума за онова, което направихме: в един миг дърволетът се намираше в системата на Биосферата и дрейфаше с ниска скорост и с угаснали двигатели под атаката на рояк от архангели, а в следващия бяхме в ниска и постоянна орбита около този мъртъв свят в системата на Старата Земя. — Как успя? — бях попитал Енея, секунда след като го направи. Изобщо не се съмнявах, че тя ни е… фазоизместила… там.

— Научих се да чувам музиката на сферите — отвърна приятелката ми. — И после да правя стъпката.

Продължих да я гледам. Стисках ръката й. Нямах намерение да я пусна, докато не ми го обяснеше с прости думи.

— Човек може да разбере дадено място, Рол — каза тя. Знаеше, че в момента несъмнено я слушат и много други. — И когато го направиш, то е все едно да чуеш музиката му. Всеки свят е различен акорд. Всяка звездна система е различна соната. Всяко отделно място е ясна и самостоятелна нота.

Не пуснах ръката й.

— А телепортирането без телепортатор? — попитах аз. Енея кимна.

— Свободно телепортиране. Квантов скок в действителния смисъл на термина — отвърна тя. — Движение в макровселената по същия начин, по който електронът се движи в безкрайно микроскопичната вселена. Стъпка напред с помощта на Празнотата, Която Обвързва.

Клатех глава.

— Енергия. Откъде идва енергията, хлапе? Нищо не идва от нищо.

— Но всичко идва от всичко.

— Какво означава това, Енея?

Тя издърпа пръстите си от моите, но ме докосна по лицето.

— Спомняш ли си нашия разговор за нютоновата физика на любовта?

— Любовта е чувство, хлапе. А не форма на енергия.

— Тя е и двете, Рол. Наистина. И е единственият ключ за най-големия източник на енергия във вселената.

— За религията ли говориш? — попитах, раздразнен или от неяснотата на думите й, или от собствената си тъпота, а може би и от двете.

— Не — отвърна Енея. — Говоря за съзнателно възпламенявани квазари, за опитомявани пулсари, за екплодиращите ядра на галактики, използвани като парни турбини. Говоря за инженерен проект, започнал преди два и половина милиарда години и намиращ се едва в началото си.

Можех само да я зяпна.

Тя поклати глава.

— По-късно, обич моя. Засега разбери, че телепортирането без телепортатор наистина действа. Всъщност, никога не е имало истински телепортатори… никога не са отваряли каквито и да е вълшебни врати на други светове… Техноцентърът само е извращавал тази форма на втория най-чуден дар на Празнотата.

Трябваше да я попитам: „А какъв е първият най-чуден дар на Празнотата?“, но предположих, че това са записаните спомени на разумните раси… и по-точно на майчиния ми глас. Вместо това казах:

— Значи така трите с Рахил и Тео сте пътували от свят на свят без време-дълг.

— Да.

— И си прехвърлила кораба на Консула от Тян Шан до Биосферата без хокингов двигател.

— Да.

Искаше ми се да прибавя: „И си отишла на планетата, на която си срещнала любовника си, оженили сте се и сте имали дете“, но просто не можех да произнеса думите.

— Това е Марс — прекъсна мълчанието тя. — Полковник Касад ще ни напусне тук.

Снажният воин застана до Енея. Рахил се приближи, изправи се на пръсти и го целуна.

— Някой ден ще се наричаш Монита — тихо каза той. — И ще бъдем любовници.

— Да — отвърна Рахил и отстъпи назад.

Енея хвана ръката на високия мъж. Той все още носеше архаичната си бойна униформа, спокойно притиснал автоматичната пушка в извивката на ръката си. С лека усмивка полковникът вдигна поглед към най-високата платформа, на която продължаваше да стои Шрайка. Кървавата светлина на Марс се отразяваше в черупката му.

— Рол — обади се Енея, — ще дойдеш ли с нас? Хванах другата й ръка.

Вятърът навяваше пясък в очите ми и не можех да дишам. Енея ми подаде осмозна маска и двамата скрихме лицата си под прозрачната материя.

Пясъкът беше червен, скалите бяха червени, небето бе буреносно розово. Намирахме се в пресъхнало речно корито, заобиколено от зъбери. Долината беше покрита със скали — някои големи, колкото кораба на Консула. Полковник Касад си сложи шлема на бойната си броня и в комуникационните ни влакна изпращя статично електричество.

— Оттук започнах — каза той. — От бежанските бордеи на Тарсис на неколкостотин клика в онази посока. — Полковникът махна към ниското слънце над скалите. Зловещата с големината си фигура с пушка, която изглеждаше всичко друго, но не и остаряла тук, на Марс, се обърна към Енея. — Какво желаете да направя, жено?

Енея отвърна с енергичен, бърз и уверен глас:

— Мирът временно се е оттеглил от Марс и от системата на Старата Земя заради палестинското въстание на планетата и съживяването на Марсианската бойна машина в космоса. Тук няма нищо от достатъчно стратегическо значение, за да ги задържи, докато имат нужда от ресурсите си другаде.