— Извинявай, хлапе — отстъпих аз. Този път наистина сложих ръка върху дланите й. — Не исках да кажа това. Просто съм ядосан.

Енея кимна и отново видях в очите й сълзи. Като продължавах мислено да се ритам отзад, продължих:

— Всички от Братството бяха сигурни, че извънземните са благосклонни, богоподобни същества. Хората ги наричаха „Лъвове, Тигри и Мечки“, но всъщност ги мислеха за „Иисус, Яхве и И Ти“ от онзи стар плоскообразен филм, който ни показа господин Райт. Всички бяха сигурни, че когато настъпи краят на Братството, извънземните ще се появят и ще ни отведат обратно в Мира с голям кораб-майка. Безопасно. Без хаос. Без суетня.

Енея се усмихна, но очите й продължаваха да блестят.

— Хората очакват Иисус, Яхве и И Ти да им спасят задниците още отпреди да си покрият задниците с мечи кожи и да излязат от пещерите — отвърна тя. — Ще се наложи да продължават да чакат. Това си е наша работа… наша битка… и ние трябва сами да се погрижим за себе си.

— Кои ние? Тримата с теб и А. Бетик срещу около осемстотин милиарда преродени вярващи ли? — тихо попитах аз.

Енея отново направи грациозния жест с ръка.

— Да — каза тя. — Засега.

Когато пристигнахме, беше не само тъмно, но и валеше като из ведро — студен дъжд от края на есента. Мисисипи бе голяма река — една от най-големите на Старата Земя — и спускателният кораб направи кръг над нея, преди да се приземи в малък град на западния бряг. Видях всичко това на наблюдателния екран, който изчистваше образа: дъждът и мракът скриваха гледката през предния прозорец на кораба.

Когато прелетяхме над висок хълм, покрит с голи дървета и пресечен от пуста магистрала, която минаваше през Мисисипи по тесен мост, ние се приземихме в открит, настлан участък на петдесетина метра от реката. Градчето беше разположено в долина между гористи хълмове и аз успях да различа на екрана малки, дървени сгради, по-големи тухлени складове и няколко по-високи постройки край реката, които можеха да са силози за зърно. През деветнайсети, двайсети и двайсет и първи век в тази част на Старата Земя често са се срещали такива сгради: нямах представа защо този град е бил пощаден от земетресенията и пожарите на Премеждията или защо Лъвовете, Тигрите и Мечките са го възстановили. По тесните улички не се виждаха хора, инфрачервените ленти не показваха и топлинни следи — нямаше нито живи същества, нито наземни коли с техните свръхнагорещени двигателни системи с вътрешно горене, — но пък часът бе почти четири и половина сутринта в студена, дъждовна нощ. Никой с капчица здрав разум не би излязъл в това отвратително време.

Двамата си облякохме по едно пончо, аз нарамих малката си раница, казах: „Доскоро, Кораб. Не прави нищо, което аз не бих направил“ и ние се спуснахме по стълбите под дъжда.

Енея ми помогна да изтегля каяка от товарния отсек в търбуха на спускателния кораб и ние поехме по мократа улица към реката. По време на предишното ни речно приключение бях носил очила за нощно виждане, различни оръжия и цял сал, пълен с всевъзможни приспособления. Тази нощ имах само лазерното фенерче, нашият единствен спомен от пътуването до Земята — настроено на най-слабата си, съхраняваща енергията мощност, то осветяваше около два метра от лъскавата от дъжда улица, — индиански ловен нож в раницата ми, няколко сандвича и сушени плодове. Бях готов да се изправя срещу Мира.

— Кой е този град? — попитах.

— Ханибал6 — отвърна Енея, като се мъчеше да не изпуска хлъзгавия каяк, докато се спускахме надолу по улицата.

В този момент трябваше да прехвърля лазерното фенерче между зъбите си и да хвана с две ръце носа на тъпата малка лодка. Когато стигнахме мястото, на което улицата се превръщаше в товарна рампа, спускаща се в черните води на Мисисипи, аз оставих каяка на земята, извадих фенерчето от зъбите си и казах:

— Сейнт Питърсбърг. — Бях прекарал безброй часове в богатата библиотека с печатни книги на Братството.

На отразената светлина на фенерчето видях, че Енея кима със скритата си под качулката глава.

— Това е лудост — въздъхнах аз и завъртях лъча по пустата улица, стените на тухлените складове и тъмната река. Мощното течение на черните води беше ужасяващо. Безумна бе всяка мисъл за плаване по тях.

— Да — отвърна Енея. — Лудост е. — Студеният дъжд биеше по качулката на пончото й. Заобиколих каяка и я хванах за ръка.

— Ти виждаш бъдещето. Кога ще се видим отново? Главата й беше сведена. На отразената светлина можех да видя само слабия блясък на бледата й страна. Ръката, която стисках през ръкава на пончото, спокойно можеше да е клон на сухо дърво. Не усещах в нея нито капчица живот. Момичето каза нещо толкова тихо, че за мен то се сля с шума на дъжда и реката.

— Какво? — попитах.

— Казах, че не виждам бъдещето — повтори Енея. — Спомням си части от него.

— Каква е разликата?

Енея въздъхна и още повече се приближи към мен. Бе достатъчно студено и дъхът ни наистина се сливаше във въздуха. Усетих, че адреналинът ми се покачва от тревога, страх и очакване.

— Разликата е — отвърна тя, — че да виждаш е форма на яснота, а да си спомняш е… нещо друго. Поклатих глава. Дъждът валеше в очите ми.

— Не разбирам.

— Рол, спомняш ли си рождения ден на Бетс Кимбал? Когато Джейъв свири на пиано и Кики се напи като тараба?

— Да — отвърнах аз, раздразнен от този разговор посред нощта, насред бурята, насред нашето заминаване.

— Кога беше това?

— Какво?

— Кога беше това? — повтори тя. Зад нас Мисисипи се появяваше от мрака и после отново се скриваше в него със скоростта на маглевен влак.

— През април — свих рамене. — Или в началото на май. Не зная.

Скритата под качулка фигура пред мен кимна.

— А какво носеше онази вечер господин Райт? Никога не бях изпитвал желание да ударя, зашлевя или да изкрещя на Енея. Не и до този момент.

— Откъде да зная? Защо трябва да си спомням това?

— Опитай.

Въздъхнах и извърнах поглед към тъмните хълмове в черната нощ.

— Мамка му, не зная… сивия си вълнен костюм. Да, спомням си как стоеше до пианото в него. Онзи сив костюм с големите копчета.

Енея отново кимна.

— Рожденият ден на Бетс беше в средата на март — каза тя над тропането на дъжда по качулките ни. — Господин Райт не дойде, защото беше настинал.

— И какво от това? — попитах, като отлично разбирах какво иска да ми каже.

— По същия начин аз си спомням мигове от бъдещето — обясни Енея. Гласът й звучеше така, сякаш още малко и щеше да се разплаче. — Страхувам се да вярвам на тези спомени. Ако ти кажа кога ще се видим отново, може да се получи като със сивия костюм на господин Райт.

Дълго време не казах нищо. Дъждът удряше като малки юмручета по капаци на ковчези.

— Да — промълвих накрая.

Енея направи две крачки към мен. Гънките на дрехите ни се сляха. Докато несръчно се прегръщахме, можех да усетя колко напрегнат е гърбът й и колко мека е станала гръдта й.

Тя отстъпи назад.

— Би ли ми подал фенерчето за малко?

Подадох й го. Енея дръпна назад найлоновата изолация на малкия отвор на каяка и освети тясната ивица полирано дърво под фибростъклото. Под прозрачния защитен панел светеше червен бутон.

— Виждаш ли го?

— Да.

— Каквото и да правиш, не го докосвай.

Признавам, че тези думи ме накараха да се изсмея. Сред нещата, които бях чел в талиезинската библиотека, имаше пиеси на абсурда като „В очакване на Годо“. Имах чувството, че сега сме долетели в някаква географска ширина на абсурда и сюрреалистичното.

— Говоря сериозно — настоя Енея.

— Защо да слагаш някакъв бутон, щом не трябва да се докосва? — попитах аз, като избърсах влагата от лицето си.

Тя поклати глава.

— Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.

— Как ще разбера, че е станало абсолютно наложително, хлапе?

— Ще разбереш — отвърна тя и отново ме прегърна. — Най-добре да пускаме това нещо в реката.