Сядам на един от камъните до Баба. Тя е майка на моята покойна майка и лицето й е нашето лице, но по-старо, с набръчкана кожа, къса бяла коса, изпъкнали кости на волево лице, остър нос и кафяви очи с бръчици от смях в ъгълчетата.

— Най-после се върна — казва старицата. — Гладко ли мина пътуването?

— Да — отвръщам аз. — Том ни взе край брега от Порт Романс и после продължихме нагоре по магистралата на Клюна, вместо да плащаме за ферибот през блатата. Първата нощ останахме в хана на Бенброук, втората лагерувахме край Суис.

Баба кимва. Пръстите й сръчно шият. На скалата до нея е оставен кош с дрехи. — Ами лекарите?

— Клиниката беше голяма — разказвам аз. — Християните са пристроили нови сгради от последното ни ходене в Порт Романс. Сестрите бяха много мили по време на изследванията.

Баба чака.

Поглеждам надолу към слънцето, което се откъсва от мрачните облаци. Лъчи огряват долината, хвърлят фини сенки зад ниските скали и хълмове и карат изтравничето да запламти.

— Рак е — добавям. — От новия вид.

— Знаем това от лекаря в Мурс Едж — кимва Баба. — Какво казаха за прогнозите?

Взимам една от ризите — тази е на Трорб, но сега е на брат му, чичото на Рол, Лей. Изваждам от престилката си собствената си игла и конец и започвам да пришивам копчето, което Трорб бе загубил точно преди последното си ловно пътуване на север. Страните ми пламват при мисъл. та, че съм дала тази риза на Лей без едно копче.

— Препоръчват да приема кръста — отговарям аз.

— Няма ли цяр? — пита Баба. — При всичките им лекарства и серуми?

— Преди имало. Но очевидно го правели с молекулярната технология…

— Нанотехнология — поправя ме Баба.

— Да. И преди известно време Църквата го забранила. На по-напредналите светове има други лекарства.

— Но не на Хиперион — прибавя Баба и оставя настрани дрехите от скута си.

— Точно така. — Докато говоря, се чувствам много уморена, все още малко ми е зле от изследванията и пътуването, но съм съвсем спокойна. И много тъжна. Вятърът донася смеха на Рол и другите момчета.

— И препоръчват да приемеш техния кръст — повтаря Баба. Последната дума прозвучава остро.

— Да. Вчера един много мил млад свещеник разговаря с мен часове наред.

Баба ме поглежда право в очите.

— А ти ще го направиш ли, Калтрин? Отвръщам на погледа й.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Ако беше приел кръстоида миналата пролет, когато го молеше мисионерът, сега Трорб щеше да е жив.

— Но нямаше да е моят Трорб — казвам аз и извръщам очи. Плача за първи път, откакто преди седем седмици започнаха болките. Не за себе си, зная го, а от спомена за Трорб, които се усмихва и ми маха в онова последно утро, преди да се отправи към крайбрежието заедно с братята си на лов за солен ибсон. Баба ме хваща за ръка.

— За Рол ли си мислиш? Поклащам глава.

— Още не. След няколко седмици няма да мисля за нищо друго.

— Излишно е да се тревожиш за това, знаеш — тихо казва Баба. — Още не съм забравила да гледам деца. Помня приказки и зная как да го уча. И ще запазя спомена за теб в душата му.

— Той ще е толкова малък, когато… — Прошепвам аз и млъквам. Баба стисва ръката ми.

— Малките помнят най-много — тихо отвръща тя. — Когато остареем и започнем да изнемощяваме, най-ясно си спомняме тъкмо детството.

Залезът е прекрасен, но сълзите ми го замъгляват. Лицето ми е полуизвърнато от погледа на Баба.

— Не искам да си ме спомня само, когато остарее. Искам да го виждам… всеки ден… да го гледам как играе и расте.

— Спомняш ли си стиховете от Рьокан, на които те научих? Тогава беше съвсем малко по-голяма от Рол. Не мога да не се засмея.

— Ти си ме учила на много стихове от Рьокан, Бабо.

— Първият — уточнява старицата.

Трябва ми само секунда да си спомня. Казвам стиховете, като внимавам да не говоря напевно, тъкмо както ме научи Баба, когато бях съвсем малко по-голяма от Рол:

Баба е затворила очи. Мога да видя колко тънка е пергаментовата кожа на клепачите й. — Тези стихове ти харесваха, Калтрин. — И още ми харесват.

— А в тях казва ли се нещо за нуждата да береш свежи цветя следващата седмица, следващата година или след десет години, за да си щастлива сега?

Усмихвам се.

— Лесно ти е да говориш така, стара жено — отвръщам аз с тих, нежен глас, за да смекча неуважението на думите си. — Ти си брала цветя седемдесет и четири пролети и се каниш да продължиш в същия дух още седемдесет.

— Не чак толкова, струва ми се. — Тя за последен път стисва ръката ми и я пуска. — Важното е сега да идещ с децата и под привечерната пролетна светлина бързо да набереш цветя за вечерята. Готвя ти любимото ядене.

Тези думи ме карат да плесна с ръце.

— Супата на северния вятър ли? Но лукът още не е поникнал.

— На южните ливади е поникнал. Пратих Лий и момчетата му да потърсят там. И те напълниха тенджерата. Сега върви да набереш пролетните цветя, за да е всичко както трябва. Вземи детето и се върнете преди смрачаване.

— Обичам те, Бабо.

— Зная. И Рол те обича, малката ми. Ще се погрижа кръгът да остане цял. Сега тичай.

Събуждам се, падайки. Бил съм буден. Листата на Звездното дърво бяха хвърлили сянка над капсулите за през нощта и звездите от външната страна на Биосферата сияят. Гласовете не отслабват. Образите не избледняват. Това не е сън. Това е вихър от образи и гласове… хиляди гласове в хор, всички умоляващи да бъдат чути. До този момент не си бях спомнял гласа на майка ми. Когато равинът Шулман викаше на полски от Старата Земя и се молеше на идиш, разбирах не само гласа, но и мислите му.

Полудявам.

— Не, скъпи, не полудяващ — прошепва Енея. Тя се носи до топлата стена на капсулата и ме прегръща. Хронометърът на инфотерма ми показва, че периодът за сън в този район на Биосферното звездно дърво почти изтича, че листата ще се разтворят, за да пропуснат слънчевите лъчи след час.

Гласовете шепнат, мърморят, спорят и ридаят. Образите прелитат в дъното на мозъка ми като цветове след ужасен удар по главата. Съзнавам, че съм се сковал, че съм стиснал юмруци и зъби и съм напрегнал вените на шията си като в ужасен вятър или пристъп на болка.

— Не, не — казва Енея. Нежните й ръце галят бузата и слепоочията ми. Капки пот се носят около мен като кисел ореол. — Не, Рол, отпусни се. Ти си толкова чувствителен към това, скъпи мой, точно както си мислех. Отпусни се и остави гласовете да стихнат. Можеш да го контролираш, мили. Можеш да ги слушаш, когато искаш, и да ги караш да млъкват, когато трябва.

— Но никога ли няма да изчезнат? — питам аз.

— Могат само да се отдалечат — прошепва Енея. Прокудени ангели летят под слънчевите лъчи отвъд бариерата от листа.

— И ти си слушала всичко това още като бебе? — възкликвам аз.

— Още отпреди да се родя — отвръща любимата ми.

— Боже мой, Боже мой — изпъшквам и притисвам юмруци към очите си. — Боже мой.

Казвам се Амнье Махен Ал Ата и съм на единайсет стандартни години, когато в моето село на Ком-Рияд пристига Мирът. Селото ни е отдалечено от градовете, от няколкото наземни и небесни магистрали, дори от керванските пътища, които кръстосват скалистата пустиня и Пламтящите равнини.

От два дни във вечерните небеса като въгленчета блестят мирски кораби. Те пресичат от изток на запад нещо, което баща ми нарича пространство извън въздуха. Вчера по селското радио предадоха заповедта на имама в Ал-Газали, който чул по телефона от Омар, че всички във Високите краища и в оазисните лагери в Пламтящите равнини трябвало да се съберат пред юртите си и да чакат. Татко отиде да се срещне с мъжете в кирпичената джамия на нашето село.