«Фантастично е — разнесе се гласът на Ломо. — Удивително.»

Завъртях глава, за да погледна към нашия приятел летец от Тян Шан далеч наляво и на много километри под нас. Вече беше влязъл в зоната на листата и пикираше точно над синята замъгленост на сдържащото поле, което заобикаляше клоните и пространствата помежду им като осмозна мембрана.

«Как го е направил, по дяволите?» — зачудих се аз. Отново трябва да бях предал мисълта на гласните си струни, защото чух дълбокия, характерен смях на Ломо. «ИЗПОЛЗВАЙ крилете, Рол. И оказвай съдействие на дървото и ерговете!»

Да оказвам съдействие на дървото и ерговете ли? Приятелят ми трябва да бе загубил разсъдъка си.

Тогава видях, че Енея е разперила криле и манипулира с тях едновременно с мисъл и движение на ръцете, погледнах зад нея към света от клони, който с ужасяваща скорост се приближаваше към нас, и започнах да проумявам номера.

«Така е добре — чух гласа на Драйвендж Никаагат. — Уловете вятъра. Добре.»

Видях двамата адаптирани прокудени да трепкат с криле като пеперуди. Издигащото се от Звездното дърво течение от плазмена енергия ги заобиколи и внезапно мина покрай тях, сякаш бяха разтворили парашути, докато аз продължавах да пропадам в пространството.

Задъхан в полето на пластокостюма и с разтуптяно сърце, разперих ръце и крака и поисках крилете ми да станат по-широки. Енергийните гънки засияха и се разшириха поне до два клика. Грамадата от листа под мен се раздвижи, бавно и решително се завъртя, сякаш в безвременен холос на цветя, стремящи се към светлината, сгъна се, за да образува гладък параболичен диск, широк поне пет клика и после стана съвършено огледална.

Внезапно блясна слънчева светлина. Ако гледах с незащитени очи, мигновено щях да ослепея. Оптиката на костюма обаче се поляризира. Чух лъчите да удрят по тялото и крилете ми като силен дъжд по метален покрив. Разперих криле по-широко, за да уловя блестящото течение от светлина в същия момент, в който ерговете от Звездното дърво под мен нагънаха хелиосферната матрица, пречупиха плазмения поток назад към нас с Енея и рязко, но не й болезнено, намалиха скоростта ни. Размахали криле, ние навлязохме в извитите външни клони на Звездното дърво, докато оптиката на костюма продължаваше да показва данни в зрителното ми поле.

???

Това кой знае защо ме изпълни с увереност, че дървото ни дава съответното количество слънчева светлина на основата на масата и яркостта си, докато ерговете ни осигуряват достатъчно хелиосферна плазма и магнитна връзка, за да намалят скоростта ни почти до нулева, преди да се блъснем в някой от огромните клони или да се врежем в сдържащото поле.

Двамата с Енея следвахме прокудените и използвахме крилете си по същия начин, по който те използваха своите реехме се и после ги размахвахме, свивахме ги и след това ги разпервахме, за да уловим светлината на истинското слънце и отново да увеличим скоростта си, пикирахме сред външните клони, изплувахме над външния пласт от листа на Звездното дърво, после пак се гмурвахме дълбоко сред клоните, свили криле, за да минем между капсули или покрити мостове извън вътрешното сдържащо поле, носехме се около потъналите в работа космически сепии, чиито пипала бяха десет пъти по-дълги от кораба на Консула, в момента внимателно напредващ сред листата, отново разпервахме криле, за да прелетим край плуващите ята от хиляди пулсиращи със синя светлина акератаелитски дискове, които сякаш ни махаха с ръце.

Точно под сиянието на сдържащото поле имаше огромен платформен клон. Не знаех дали крилете могат да се използват в полето, но Палу Корор мина през него само с кратък проблясък — като грациозен гмурец, разцепил неподвижна водна повърхност, — последвана от Драйвендж Никаагат, после от Ломо, Енея и накрая от мен. Свих криле до десетина метра, преминах през енергийната бариера и отново се оказах във въздух, звук, мирис и студени ветрове.

Кацнахме на платформата.

— Много добре за първи полет — отбеляза Палу Корор със специално синтезиран за атмосферата глас. — Искахме да споделим с вас само един миг от нашия живот.

Енея деактивира пластокостюма около лицето си и го остави да изтече в яка от течен живак. Очите й блестяха.

Прекрасната й кожа бе поруменяла и косата и лепнеше от пот.

— Чудесно! — извика тя и се обърна да ми стисне ръката. — Чудесно… много ви благодаря. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви, свободен Никаагат, свободна Корор.

— Удоволствието беше наше, почитаема Онази, която учи — с поклон отвърна Никаагат.

Вдигнах поглед и разбрах, че «Игдразил» е кацнал на Звездното дърво точно над нас. Дългите километър клони и ствол на дърволета съвършено се сливаха с Биосферата. Успях да го забележа само благодарение на факта, че корабът на Консула бавно се бе приземил и една от сепиите-работници го вкара в хангарна капсула. Клонингите от екипажа трескаво работеха и товареха провизии и Мьобиусови кубове. Видях, че дърволетът е свързан със Звездното дърво с десетки животоподдържащи стъбла.

Енея продължаваше да стиска ръката ми. Когато извърнах очи от увисналия над нас дърволет и погледнах към приятелката ми, тя се наведе към мен и ме целуна по устните.

— Можеш ли да си представиш, Рол? Там живеят милиони адаптирани към космоса прокудени… през цялото време виждат онази енергия… летят със седмици и месеци в пустите пространства… носят се в бързеите на магнитосферите и въртопите около планетите… яхат плазмените ударни вълни на слънчевия вятър на десет или дори повече АЕ, после продължават още по-нататък… към границата на хелиопаузата на седемдесет и пет до сто и петдесет АЕ от звездата до мястото, където свършва слънчевият вятър и започна междузвездната среда. И слушат свистенето, шепота и прибоя на вселенския океан. Можеш ли да си го представиш?

— Не — признах аз. Не можех. Не знаех за какво говори. Поне тогава.

От една от стъблените връзки се появиха А. Бетик, Рахил, Тео, Касад и други. Рахил носеше дрехите на Енея. Андроидът носеше моите.

Прокудени и хора отново наобиколиха приятелката ми, искаха отговори на неотложни въпроси, молеха я да поясни заповеди, съобщаваха й за предстоящото изстрелване на робота с гидеонов двигател. Бяхме разделени от натиска на други хора.

Енея погледна към мен и ми махна. Вдигнах ръка — все още сребърна от пластокостюма, — за да й отвърна, но вече я нямаше.

Същата вечер неколкостотин души се събрахме в транспортна капсула и една от сепиите ни изтегли до място много хиляди клика на северозапад над равнината на еклиптиката по вътрешната обвивка на Биосферното звездно дърво, но пътуването отне по-малко от трийсет минути, защото създанието мина напряко, като описа дъга през космоса от нашата част на сферата до новата.

Макар че излючителната география на огромната структура караше този район да прилича на нашия, архитектурата на личните капсули и общи платформи, клонови кули и свързващи мостове в този участък на дървото изглеждаше различна — по-голяма, по-пищна, извънземна, — а прокудените и храмерите тук говореха на малко по-различен диалект, докато адаптираните към космоса прокудени се украсяваха с блестящи пъстри ленти, каквито до този момент не бях виждал. В атмосферните зони имаше други птици и животни — във влажния въздух плуваха екзотични рибки и огромни стада от нещо като косатки от Старата Земя с къси ръце и изящни длани. А това беше само на няколко хиляди клика от познатия ми район. Не можех дори да си представя разнообразието от култури и форми на живот из тази Биосфера. За първи път осъзнавах онова, което постоянно ми повтаряха Енея и другите… вътрешната повърхност на завършената Биосфера щеше да е по-голяма от съвкупността на всички планетни повърхности, открити от човечеството през последните хиляда години междузвездни полети. Когато завършеха Звездното дърво, обитаемото пространство щеше да надхвърля всички обитаеми светове в галактиката на Млечния път.