Работеха… поне до известна степен. Веднага щом напускахме капсулата и се заиздигахме като парапланер сред хаса на битката, слабото поле на килимчето се включи.

Почти усетих, че редкият въздух изтича, но си казах, че би трябвало да ни стигне до „Игдразил“.

Още малко и нямаше да стигнем до „Игдразил“.

Това не бе първата космическа битка, която виждах — не толкова много стандартни дни, всъщност цели еони по-рано двамата с Енея бяхме седели на високата платформа в Храма, висящ във въздуха и бяхме наблюдавали играта на светлините във вътрешно-лунарното пространство, докато мирската спецчаст унищожаваше кораба на отец де Соя, — но бе първата битка, в която някой се опитваше да убие самия мен.

Там, където имаше въздух, шумът беше оглушителен: експлозии, имплозии, разбити стволове и стъблени връзки, пречупени клони и умиращи сепии, вой на сирени, брътвеж и писъци на инфотерми и други комуникатори. Там, където имаше вакуум, тишината бе още по-оглушителна: прокудени и храмерски тела, безшумно взривявани в пространството — жени и деца, воини, неспособни да достигнат оръжията или бойните си позиции, облечени в роби жреци на Муира, които се премятаха към слънцето, — пламъци без пращене, писъци без звук, циклони без вой на вятър.

Енея се бе надвесила над древния инфотерм на Сайри, докато се издигахме през вихъра. Видях Систендж Коридуел, който викаше от малкия холодисплей над диска, а после Кент Кинкент и Сиан Кинтана Каан, които сериозно обясняваха нещо. Бях прекалено зает да управлявам хокинговото килимче, за да слушам отчаяните им разговори.

Вече не виждах ядрените опашки на архангелите от мирския флот, само техните копия, които раздираха газовите облаци и полетата от останки, разсичайки Звездното дърво като скалпели жива плът. От огромните стволове и виещи се клони наистина течеше кръв — сокът и другите им жизнени течности се смесваха с километрите фиброоптични лиани и с кръвта на прокудените, докато избухваха в пространството или кипяха във вакуума. Десеткликова работна сепия бе разсечена на две и после на четири пред очите ми. Докато умираше, изящните й пипала се гърчеха в убийствен танц. Прокудени ангели летяха с хиляди и загиваха с хиляди. Дърволет се опита да избяга и беше разсечен за секунди, а богатата му кислородна атмосфера се възпламени в сдържащото му поле и екипажът му загина навреме, за да изпълни енергийния глобус с къдрав дим.

— Не е „Игдразил“ — извика Енея.

Кимнах. Унищоженият дърволет идваше от север, но „Игдразил“ вече трябваше да е наблизо, на клик или по-малко над нас по вибриращия клон.

Освен ако не бях поел в погрешна посока. Или ако вече де го бяха унищожили. Или ако не бе излетял без нас.

— Разговарях с Хет Мастийн — извика Енея. В момента се намирахме в сфера от изтичащ въздух и шумът беше ужасен. — На борда са само триста от хилядата.

— Добре — отвърнах аз. Нямах представа за какво говори. Какви хиляда? Нямаше време да разпитвам. Зърнах по-тъмния зелен цвят на дърволет на клик или повече над нас и наляво — на съвсем друг спирален клон — и насочих хокинговото килимче към него. Ако не бе „Игдразил“, така или иначе щеше да ни се наложи да потърсим убежище в него. ЕМ полетата на Звездното дърво отслабваха и хокинговото килимче губеше енергия и инерция.

В следващия миг вече нямаше ЕМ поле. Килимчето измина последните си метри напред и после започна да пропада в чернотата между изпочупените клони на километър или повече от най-близките горящи стъблени връзки. Далеч под и зад нас можех да видя групата от капсули, от които бяхме дошли: всички бяха разбити, от тях излитаха въздух и трупове, стъблата и свързващите клони се гърчеха в сляпо нютоново противодействие.

— Това беше — тихо казах аз, защото извън нашия смаляващ се балон от енергия вече нямаше въздух и шум. Хокинговото килимче бе създадено седем века по-рано, за да прелъсти млада племенница да се влюби в старец, а не да запази живота на пътниците си в космоса. — Поне се опитахме, хлапе. — Обърнах се и прегърнах Енея.

— Не — отвърна тя, отхвърляйки не прегръдката ми, а смъртната присъда. После се вкопчи в ръката ми толкова яростно, че пръстите й потънаха в плътта на бицепса ми. — Не, не — каза сама на себе си Енея и включи диска на инфотерма.

На фона на въртящото се звездно поле се появи скритото под качулка лице на Хет Мастийн. — Да — обади се той. — Виждам ви.

Огромният дърволет висеше на хиляда метра над нас — гигантски таван от зелени листа зад блещукащото лилаво сдържащо поле — и бавно се отдалечаваше от горящото Звездно дърво. Последва внезапно, силно разтърсване и за миг бях сигурен, че някое от архангелските копия ни е пронизало.

— Ерговете ни притеглят — поясни Енея, без да пуска ръката ми.

— Ерговете ли? — попитах. — Мислех си, че дърволетите имат само по един ерг на борда.

— Обикновено е така — отвърна тя. — Понякога имат по два, ако пътуването е необичайно… например, във външната обвивка на звезда или през ударната вълна на двойна хелиосфера.

— Значи на борда на „Игдразил“ има два ерга? — запитах аз, като наблюдавах уголемяващото се и изпълващо небето дърво. Зад нас безшумно се разпространяваха плазмени експлозии.

— Не — каза Енея, — двайсет и седем.

Разширеното поле ни притегли към себе си. Издигна се нагоре и после се спусна надолу. Приземихме се върху висока платформа точно под мостика, близо до короната на дърволета. Още преди да почукам по контролните нишки, за да сваля слабото ни сдържащо поле, Енея вече бе грабнала инфотерма и раницата си и тичаше към стълбата.

Внимателно навих хокинговото килимче, прибрах го в кожения калъф, преметнах го през рамо и се втурнах да я догоня.

На мостика бяха само храмерският капитан на дърволета Хет Мастийн и неколцина от лейтенантите му, но платформите и стълбищата надолу бяха пълни с познати и непознати хора: Рахил, Тео, А. Бетик, отец де Соя, сержант Грегориъс, Ломо Дондруб и десетките други бежанци от Тян Шан, но имаше и много други непрокудени, нехрамери, мъже, жени и деца, които не бях виждал до този момент.

— Бежанци от сто мирски свята, прибрани през последните няколко години от отец-капитан де Соя с „Рафаил“ — поясни Енея. — Преди да заминем очаквахме да пристигнат още стотици, но вече е прекалено късно.

Последвах я нагоре на мостика. Хет Мастийн стоеше по средата на кръг от органични контролни дискове — дисплеи от фиброоптични нерви, които минаваха през целия кораб, холодисплеи от борда, кърмата и носа на дърволета, комуникационен център за връзка с храмерите, които дежуряха при ерговете, в ексцентричното сдържащо ядро, в двигателните корени и навсякъде другаде. Там беше и централното холоизображение на целия кораб, което Истинският глас на Дървото можеше да докосва с дългите си пръсти, за да подава команди и да променя посоката. Храмерът вдигна поглед, когато Енея бързо пресече свещения мостик и се приближи към него. Лицето му — оформено от азиятски генетичен материал от Старата Земя — бе спокойно.

— Радвам се, че не закъсняхте, Онази, която учи — сухо каза той. — Къде бихте желали да идем?

— Извън системата — без колебание отвърна Енея.

Хет Мастийн кимна.

— Ще ни обстрелват, разбира се. Огневата мощ на мирския флот е ужасна.

Енея само кимна. Видях изображението на дърволета бавно да се завърта и погледнах нагоре, за да открия, че звездното небе над нас също се върти. Бяхме навлезли само на неколкостотин километра навътре в системата и сега обръщахме назад към опустошената вътрешна повърхност на Биосферното звездно дърво. Сред оплетените клони, където преди бяха нашите капсули, сега имаше дупка. Хилядите квадратни кликове на този район зееха в рани и оголени клони. „Игдразил“ бавно си пробиваше път сред милиарди премятащи се в пространството листа — онези, които все още бяха в атмосферно сдържащо поле, ярко горяха и обагряха пепеляво-сивото поле, — докато се връщаше към стената на сферата и внимателно минаваше през нея.

Когато изплувахме от другата страна и набрахме скорост с управлявания от ерговете ядрен двигател, ние много по-ясно можехме да видим битката. Космосът се бе превърнал в безброй мъждукащи светли точици, проблясващи огнени искри от задействането на отбранителни сдържащи полета под обстрела на лазерни копия, безброй термоядрени и плазмени експлозии, двигателни опашки на ракети, хиперкинетични оръжия, малки нападателни кораби и архангели. Заоблената външна повърхност на Звездното дърво приличаше на влакнест вулканичен свят, изригващ пламъци и гейзери от останки. Напоителни комети и пастирски астероиди, които мирските оръжия бяха извели от съвършената им орбита, се забиваха като гюлета в Звездното дърво. Хет Мастийн включи тактически холос и ние ахнахме от гледката на цялата Биосфера, вече надупчена от десет хиляди пожара — много от тях големи, колкото родния ми свят Хиперион — и сто хиляди ясно забележими пролуки в тъканта на сферата, създавана в продължение на почти хиляда години. Радарът и сензорите показваха хиляди движещи се обекти, които с всяка секунда ставаха все по-малко, докато мощните архангели от разстояние няколко АЕ унищожаваха с копията си разузнавателни тарани, фотонни кораби, унищожители и дърволети на прокудените. Милиони адаптирани към космоса прокудени се хвърляха срещу нападателите, но загиваха като пеперуди в пламък.