Немес виси на скалата, дращи с нокти и крака, само на метър под мястото, където стои Енея.

Имам осем метра осигурително въже. С помощта на здравата си лява ръка, кръвта от която прави въжето опасно хлъзгаво, аз отпускам няколко метра и се отблъсквам от скалата, където вися.

Немес се изтегля нагоре и се хваща за перваза. Тя открива ръб или пукнатина и продължава да се изкачва, опитен катерач, преодоляващ скала. Тялото й е извито като лък, докато краката й дращят по камъка, издигат я все по-нависоко така, че да може да прескочи перваза и да се добере до Енея, която не помръдва.

Залюлявам се в посока обратна на Немес, отскачам от скалата — усещам хлъзгавия камък до разкъсаното си босо ходило, — като виждам, че въжето, от което зависи животът ми, се е разнищило по време на битката и не зная дали ще издържи още няколко секунди.

Обтягам го още повече и се залюлявам като махало на часовник.

Немес се издърпва върху перваза на Енея, застава на колене, после се изправя на крака само на метър от любимата ми.

Достигам най-високата точка на дъгата на махалото и скалата одрасква дясното ми рамо. В продължение на цяла влудяваща секунда си мисля, че не съм набрал достатъчно скорост и че въжето няма да достигне, но после усещам, че ще успея…

Немес се завърта точно в момента, в който летя към нея с разтворени крака и ги обвивам около тялото й.

Тя изкрещява и замахва с острата си ръка. Слабините и коремът ми са незащитени.

Без да обръщам внимание на това — без да обръщам внимание на разнищеното въже и болката, — здраво се вкопчвам в нея, докато гравитацията и инерцията ни теглят назад. Тя е по-тежка от мен — за още една ужасна секунда увисвам на нея, а тя не поддава, — извивам се назад, като се опитвам да преместя центъра на тежестта си към окървавените си рамене… и Немес полита от перваза.

Незабавно разтварям крака и я пускам.

Тя замахва с острата си ръка, само с милиметри не успява да ме изкорми, но аз продължавам да летя назад извън обсега й и инерцията я понася напред, надалеч от перваза и склона, над дупката, където преди бе стояла платформата.

Отново достигам скалата и се опитвам да спра люлеенето си. Осигурителното въже се скъсва.

Разпервам ръце и крака и започвам да се спускам по скалния склон. Дясната ми ръка е безполезна. С пръстите на лявата откривам тясна опора… загубвам я… плъзгам се все по-бързо… левият ми крак стъпва върху издатина, широка един сантиметър. Това, както и триенето, ме задържа до скалата достатъчно дълго, за да погледна през лявото си рамо.

Немес се гърчи, докато пада, опитва се да промени траекторията си, за да забие ноктите или подобната си на коса ръка в останките на най-долната платформа.

Не й достигат четири-пет сантиметра. Сто метра по-надолу тя се удря в скална издатина и полита към облаците. Километър под нея се сипе дъжд от стъпала, подпори, греди и платформени колони.

Немес изкрещява — нечленоразделен вик на чиста ярост и разочарование — и ехото отеква от скала на скала около мен.

Повече не мога да се държа. Загубил съм прекалено много кръв и прекалено много от мускулите ми са разкъсани. Усещам, че скалата под гърдите, бузата, дланта и напрягащия ми се ляв крак се хлъзга.

Поглеждам наляво, за да кажа сбогом на Енея, макар и само с очи.

Ръката й ме хваща, когато започвам да се изплъзвам. Тя се е спуснала над мен по отвесната скала, докато съм проследявал падането на Немес.

Сърцето ми се разтуптява от ужас, че тежестта ми ще повлече и двама ни. Усещам, че се хлъзгам… усещам, че силните ръце на Енея се хлъзгат… целият съм в кръв. Тя не ме пуска.

— Рол — казва Енея и гласът й трепери, но от вълнение, не от изтощение или страх.

Стъпила само с един крак на тясната издатина, тя се пуска с лявата си ръка, вдига я нагоре и закачва осигурителното си въже за увисналата ми карабина, все още закрепена за клина.

Изплъзваме се от скалата. Енея мигновено ме прегръща с двете си ръце и обвива крака около мен. Това е повторение на прегръдката ми с Немес, но този път изпълнена с любов и инстинкт за оцеляване, а не с омраза и стремеж за унищожение.

Пропадаме осем метра до края на осигурителното й въже. Мисля си, че клинът или въжето няма да издържат тежестта ни.

Отскачаме три пъти и увисваме над бездната. Клинът издържа. Осигурителното въже издържа. Прегръдката на Енея издържа.

— Рол — повтаря тя. — Боже мой, Боже мой. — Помислям си, че ме потупва по главата, но разбирам, че се мъчи да намести разкъсания ми скалп и отрязаното ми ухо.

— Всичко е наред — опитвам се да изрека аз, но откривам, че устните ми кървят и са подути. Не мога да произнеса думите, които трябва да кажа на кораба.

Енея разбира. Тя се навежда напред и прошепва в комуникационното влакно в качулката ми:

— Кораб, приближи се и ни вземи. Бързо.

Сянката се спуска надолу и сякаш ще ни смаже. Балконът отново е пълен с хора с разширени очи, когато гигантският кораб стига на три метра от нас — сега и от двете страни сме заобиколени от сива скала — и протяга рампата. Приятелски ръце ни издърпват горе.

Енея не ме пуска от прегръдките си, докато не ни внасят вътре, надалеч от бездната.

Смътно чувам гласа на кораба.

— Към нас се насочват бойни кораби. Друг е точно над атмосферата на десет хиляди километра на запад и се приближава…

— Измъкни ни оттук — нарежда Енея. — Право нагоре. След минути ще ти дам системните координати. Действай!

Завива ми се свят и затварям очи. Чувам рева на ядрените двигатели. Далечно усещам, че Енея ме целува, прегръща ме, целува клепачите, кървавото ми чело и лице. Приятелката ми плаче.

— Рахил — разнася се от далечината гласът й, — можеш ли да го диагностицираш?

За миг ме докосват други пръсти. Усещам пронизителна болка, но тя все повече се отдалечава. Обгръща ме хлад. Опитвам се да отворя очи, но откривам, че са залепнали от кръв или са подути. Или и двете.

— Онова, което на пръв поглед е най-ужасно, не представлява сериозна опасност — чувам да казва Рахил с мекия си, но делови глас. — Раната на скалпа, ухото, счупеният крак и така нататък. Но ми се струва, че има вътрешни увреждания… не само ребрата, но и вътрешен кръвоизлив. И раните от нокти по гърба му достигат до гръбначния стълб.

Енея продължава да плаче, но все още владее гласа си. — Някой от вас… Ломо… А. Бетик… помогнете ми да го отнеса в автохирурга.

— Съжалявам — разнася се гласът на кораба точно в мига, в който започвам да губя съзнание, — но са заети и трите кабини на автохирурга. Сержант Грегориъс припадна от вътрешните си наранявания и беше вкаран в третото отделение. В момента и тримата пациенти са изцяло на животоподдържащи системи.

— По дяволите — чувам да прошепва Енея. — Рол? Скъпи мой, чуваш ли ме?

Понечвам да отговоря, да отвърна, че съм добре, да не се безпокои за мен, но от подутите ми устни и извадената ми челюст се разнася само мъчителен стон.

— Рол — продължава тя, — трябва да се измъкнем от тези мирски кораби. Ще те вкараме в кабина за криогенна сомния, скъпи. Ще те оставим да поспиш, докато не се освободи място в автохирурга. Чуваш ли ме, Рол?

Отказвам се от усилията да отговоря и успявам да кимна. Усещам нещо да виси от челото ми като мокра шапка.

Скалпът ми.

— Добре — казва Енея. Тя се навежда към мен и прошепва в здравото ми ухо: — Обичам те, скъпи мой приятелю. Ще се оправиш. Зная го.

Вдигат ме на ръце, носят ме, накрая ме полагат върху нещо твърдо и студено. Болката ме разкъсва, но е далечна и не ме интересува.

Преди да затворят капака на кабината за криогенна сомния ясно чувам спокойния глас на кораба:

— Викат ни четири мирски бойни кораба. Казват, че ще ни унищожат, ако до десет минути не изключим двигателите. Мога ли да отбележа, че сме поне на единайсет часа от каквато и да е точка на прехвърляне? А и сме в обсега на стрелба и на четирите мирски кораба.

До мен се донася умореният глас на Енея: