Затворих очи.

— Това не може да е истина — отсякох аз.

— Истина е — отвърна Рахил.

— Прокудените?

— Да — потвърди приятелката на Енея, детето от „Песните“. — И храмерите. И ерговете. И… други. Живо е, но е създадено… мислещо нещо.

— Невъзможно — настоях. — Трябват милиони години, за да отгледаш такава… сфера.

— Биосфера — усмихна се Рахил. Отново поклатих глава.

— „Биосфера“ е стар термин. Означава само затворена жива система на и около планета.

— Това е биосфера — повтори Рахил. — Само че тук няма планети. Комети да, но не и планети. — Тя посочи с ръка.

В далечината, навярно на стотици хиляди километри, където, вътрешността на тази жива сфера започваше да избледнява в зелена замъгленост дори и в немигащия вакуум, сред черната пролука между стволовете бавно се движеше дълга бяла нишка.

— Комета — тъпо повторих аз.

— За напояване — поясни Рахил. — Трябва да използват милиони такива комети. За щастие, в Ойортния облак има много милиарди. А още повече в Куйперовия пояс.

Вгледах се. Там имаше и други бели точици, всяка с дълга, сияеща опашка. Някои се движеха сред дънерите и клоните пред погледа ми и ми дадоха известна представа за, размерите на тази биосфера. „Траекториите на кометите използват пролуките в растителния материал. Ако това наистина е сфера, по пътя си навън от системата те трябва да минават през живия глобус. Що за увереност е нужна, за да направиш такова нещо?“

— В какво се намираме? — попитах.

— В екокапсула — отвърна Рахил. — Тази е създадена за медицински цели. Не само че следеше интравенозното ти вливане, жизнените ти показатели и възстановяването на тъканите ти, но и отглеждаше и приготвяше много от лекарствата и другите химически вещества.

Протегнах ръка и докоснах почти прозрачната материя.

— Колко е дебела?

— Около милиметър — каза тя. — Но е много здрава. Може да ни защити от повечето микрометеоритни удари.

— Откъде взимат такъв материал прокудените?

— Биопроизвеждат гените и той сам се развива — отвърна Рахил. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да излезеш да видиш Енея и да се запознаеш с някои хора? Всички с нетърпение очакват да се събудиш.

— Да — кимнах и бързо прибавих: — Не! Рахил?

Тя се носеше в пространството и чакаше. Виждах колко блестящи са тъмните й очи на удивителната светлина. Почти като на любимата ми.

— Рахил… — неловко започнах аз.

Тя продължаваше да чака и протегна ръка да докосне прозрачната стена на капсулата, за да се завърти с главата нагоре спрямо мен.

— Рахил, ние всъщност не сме разговаряли много…

— Ти не ме харесваше — с лека усмивка отбеляза младата жена.

— Това не е вярно… искам да кажа, че в известен смисъл беше вярно… но отначало просто не разбирах нещата. За Енея бяха минали пет години, откакто се разделихме… беше трудно… предполагам, че съм ревнувал. Тя вдигна тъмните си вежди.

— От какво си ревнувал, Рол? Да не би да си мислил, че през всички онези стандартни години, докато те нямаше, с Енея сме били любовници? — Ами, не… искам да кажа, не знаех… Рахил вдигна ръка и ми спести смущението. — Не сме били — каза тя. — Никога не сме били. Енея никога не би си помислила за такова нещо. Тео може и да се е забавлявала с тази мисъл, но още отначало знаеше, че с Енея сме предопределени да обичаме определени мъже.

Зяпнах. „Предопределени?“

Рахил отново се усмихна. Можех да си представя онази усмивка на малкото момиче, за което Сол Уайнтрауб бе разказвал в неговата хиперионска „Песен“.

— Не се безпокой, Рол. Случайно със сигурност ми е известно, че Енея никога не е обичала никой друг, освен теб. Даже като малка. Даже преди да те срещне. Ти винаги си бил нейният избранник. — Усмивката на младата жена стана мрачна. — Всички ние би трябвало да сме толкова щастливи.

Понечих да заговоря, но се поколебах.

Усмивката на Рахил изчезна.

— О. Тя ти е разказала за онази една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа?

— Да — потвърдих аз. — И за това, че има… — Замълчах. Щеше да е глупаво да се задавя в сълзи пред тази силна жена. Тя никога повече нямаше да разговаря с мен.

— Дете ли? — бързо довърши Рахил.

Погледнах я така, сякаш се опитвах да открия някакъв отговор на красивото й лице.

— Енея разказвала ли ти е за това? — Чувствах се така, като че ли предавах скъпата си приятелка, опитвайки се да получа тази информация от друг. Но не можех да се сдържа. — Тогава знаеше ли…

— Къде е била ли? — попита Рахил, като отвърна на напрегнатия ми поглед. — Какво се е случило с нея? Че се е омъжила?

Можех само да кимна.

— Да — отвърна Рахил. — Знаехме.

— С нея ли бяхте?

Рахил като че ли се поколеба, сякаш преценяваше отговора си.

— Не — най-после каза тя. — С А. Бетик и Тео я чакахме да се върне почти цели две години. Продължавахме нейната… служба? Мисия?… Няма значение, ние продължавахме, докато я нямаше… споделяхме някои от уроците й, търсехме хора, които искаха да приемат причастието, казвахме им кога ще се върне Енея.

— Значи сте знаели кога ще се върне, така ли?

— Да — потвърди Рахил. — Точната дата.

— Откъде?

— Това беше времето, когато трябваше да се върне — поясни тъмнокосата жена. — Тя използва и последната минута, която можеше, без да излага на опасност мисията си. Мирът ни откри на следващия ден… щяха да хванат всички ни, ако Енея не се беше върнала и не ни телепортира.

Кимнах, но не мислех за бягствата от Мира.

— Ти срещна ли се с… него? — попитах аз, като безуспешно се опитвах да говоря безизразно. Лицето на Рахил остана сериозно.

— Бащата на детето им ли имаш предвид? Съпругът на Енея?

Разбирах, че се мъчи да не бъде жестока, но думите ме пронизаха много по-ужасно, отколкото ноктите на Немес.

— Да — отвърнах аз. — Него. Рахил поклати глава.

— Никой от нас не го беше виждал, когато тя замина.

— Но си знаела защо е избрала него за баща на детето си? — настоях аз, чувствайки се като великия инквизитор, който бяхме оставили на Тян Шан.

— Да — само каза Рахил и отвърна на погледа ми.

— Това свързано ли е с нейната… мисия? — попитах аз. Гърлото ми все повече се свиваше и гласът ми звучеше все по-напрегнато. — Налагало ли се е да го направи… имало ли е някаква причина, поради която е трябвало да им се роди дете? Можеш ли да ми кажеш нещо, Рахил?

Тя ме хвана за китката и силно ме стисна.

— Рол, знаеш, че Енея ще ти го обясни, когато дойде време. Отскубнах се и издадох груб звук.

— Когато дойде време — изръмжах аз. — Иисусе Христе, писна ми да слушам тези думи. Писна ми да чакам. Рахил сви рамене.

— Тогава й възрази. Заплаши я, че ще я набиеш, ако не ти каже. Ти пречука онова чудовище Немес… Енея не би трябвало да е проблем за теб.

Изръмжах.

— Сериозно, Рол, това си е нещо между вас двамата. Мога само да ти кажа, че си единственият мъж, за когото изобщо е приказвала и — доколкото мога да преценя — когото е обичала.

— Откъде, по дяволите, можеш да… — разярено започнах и после се насилих да млъкна. Несръчно я потупах и движението ме завъртя около оста ми. Трудно е да стоиш До някого при нулева гравитация и да не го докосваш. — Благодаря ти, Рахил.

— Готов ли си да се срещнеш с всички?

Поех си дъх.

— Почти — отвърнах аз. — Повърхността на капсулата може ли да стане огледална?

— Капсула — каза тя, — деветдесет процента прозрачност. Висока вътрешна огледалност. — После се обърна към мен: — Искаш да се огледаш преди да отидеш на голямата си среща ли?

Повърхността бе станала приблизително също толкова огледална, колкото неподвижна локва — не съвършено огледало, но достатъчно ясна, за да ми покаже Рол Ендимион с белези по лицето и гол, бебешки розов скалп, със следи от контузии и подутини около очите и отслабнал… много отслабнал. Костите и мускулите на лицето и горната половина на тялото ми бяха като скицирани с дръзки щрихи. Очите ми изглеждаха променени.