Докато си мислех за това и за последния подарък на Енея — антидотът за мирския имплантант за контрол на раждаемостта в мен, — аз се чудех дали това е чисто метафоричен жест. Надявах се, че Енея не ми е предлагала да го използвам буквално, да си намеря друга любов, жена да имам деца от някоя друга. По време на един от многобройните ни разговори двамата бяхме обсъждали този въпрос — спомням си, че стояхме във вестибюла на заслона й край Талиезин и привечерният вятър донасяше аромат на юка и иглика, — онази странна разтегливост на човешкото сърце, способността му да открива нови връзки, нови хора с които да споделя живота си, нови възможности. Но се надявам, че подаръкът на Енея през онези последни няколко минути, докато бяхме заедно в базиликата „Св. Петър“, наистина е метафора, означаваща по-големия дар, който вече бе дала на човечеството, възможността за хаос, глъч и чуден, невидим потенциал. Ако подаръкът беше буквален, предложение да открия нова любов, да имам деца от друга жена, Енея изобщо не ме бе познавала. Докато пишех този разказ, бях разбрал през очите на толкова много други хора, че Рол Ендимион е достатъчно симпатичен човек, заслужаващ доверие, тромаво храбър от време на време, но че не блести с проницателност или интелигентност. Бях достатъчно умен и проницателен обаче — поне в душата си, — за да съм сигурен, че тази любов ми стига за цял живот и постепенно осъзнах — с изтичането на дните, седмиците и месеците в смъртната ми килия в очакване на неидващата смърт, — че ако по някакво чудо се върна във вселената на живите, отново ще потърся радостта, смеха и приятелството, но не бледа сянка на любовта, която бях изпитал. Не деца. Не.

В продължение на няколко прекрасни дни докато пишех, аз бях убеден, че Енея се е върнала от мъртвите… че наистина е възможно някакво чудо. Тъкмо бях стигнал до онзи момент в разказа, в който се бяхме телепортирали на Старата Земя след ужасната среща с чудовището Немес на Божия горичка — и бях завършил тази част с описанието на пристигането ни в Талиезин-запад.

Нощта след завършването на този първи период от нашата история сънувах, че Енея е дошла при мен — в шрьодингеровата килия, — че вика името ми в мрака, докосва ме по бузата и ми прошепва: „Тръгваме си оттук, Рол скъпи мой. Не скоро, но веднага щом свършиш историята ни. Веднага щом си я спомниш цялата и я разбереш.“ Когато се събудих, открих, че перото се е активирало и на страниците, с почерка на Енея, е написано дълго писмо от нея с цитати от стиховете на баща й.

Дни… седмици наред бях убеден, че тя наистина е идвала при мен, някакво чудо като явлението на Иисус пред учениците му след разпването — и работех по разказа с всички сили, отчаяно копнеещ да го видя завършен, да запиша всичко и да го разбера. Но това ми отне още месеци и постепенно започнах да осъзнавам, че посещението на Енея трябва да е било нещо друго — моето първо чуване на шепота й сред гласовете на мъртвите в Празнотата, а вероятно и истинско послание от нея, някак съхранено в паметта на перото и настроено да се задейства, когато напиша тези страници. Това не бе невероятно. Бях сигурен обаче в способността на скъпата ми приятелка да вижда мигове от бъдещето — „от бъдещата“, винаги казваше тя и подчертаваше множественото число. Може би бе успяла да запише онова прекрасно писмо в перото и да се погрижи устройството да бъде поставено в шрьодингеровата котешка кутия.

Или… и това е обяснението, което в крайна сметка приех… съм написал писмото сам, изцяло потънал, макар че може би по-правилно е да кажа „обсебен“, в личността на Енея, докато търсех същността й из Празнотата и собствените си спомени. Тази теория ми е най-малко приятна, но съответства на единственото някога изразявано от приятелката ми мнение за отвъдния живот, повече или по-малко основаващо се на юдейската традиция, че след смъртта си хората живеят само в сърцата и спомените на онези, които са обичали, на които са служили и които са спасили.

Във всеки случай писах още няколко месеца, започнах да разбирам действителните невероятни мащаби — и безполезност — на храбрия подвиг и безпомощната саможертва на Енея и после свърших с отчаяното писане, намерих смелост да опиша ужасната смърт на Енея и собствената си безпомощност, докато тя умираше, плаках, докато отпечатвах последните няколко страници върху микропергамента, прочетох ги, рециклирах ги, наредих на перото Да вкара пълния разказ в паметта си и изключих плочата — както си мислех — за последен път.

Енея не се появи. Не ме изведе от плен. Беше мъртва. Усещах отсъствието й от вселената също толкова ясно, колкото усещах всяко отекване от Празнотата, Която Обвързваше.

После легнах в шрьодингеровата си котешка кутия опитах се да заспя, да забравя да ям и зачаках смъртта.

Някои от търсенията ми сред гласовете на мъртвите бяха довели до разкрития, които нямаха пряка връзка с разказа ми. Някои бяха лични — например, сънища наяве за отдавна мъртвия ми баща, излязъл на лов заедно с братята си, вникване в благородната душа на този тих човек когото никога не бях познавал, или хроники на човешката жестокост, които, също като спомените на Яков Шулман от забравения двайсети век, бяха само подтекст на по-дълбокото ми разбиране за варварството на съвремието.

Но други гласове…

Бях свършил с разказа си за живота ми с Енея и очаквах смъртта, спях все повече и повече с надеждата, че решителното квантово събитие ще се случи, докато спя, като съзнавах текста в паметта на перото и смътно се чудех дали някой някога ще открие начин да отвори шрьодингеровата ми котешка кутия — направена така, че да се самоунищожи при външна намеса — и ще намери повествованието ми, навярно след векове, когато отново заспах и сънувах този сън. Незабавно разбрах, че не е обикновен — онзи вероятностен танц на вълновия фронт, — а е зов на един от гласовете на мъртвите.

В съня ми Консула на Хегемонията свиреше на „Стенуея“ на балкона на абаносовия си космически кораб — онзи космически кораб, който толкова добре познавах, — докато в недалечните блата скачаха и ревяха огромни зелени гущероподобни твари. Свиреше Шуберт. Не познавах света отвъд балкона, но той бе покрит с могъщи примитивни растения, буреносни облаци и страшни животински ревове.

Консула беше по-дребен, отколкото винаги си го бях представял. Когато свърши, той тихо поседя за миг в здрача, докато корабът не проговори с непознат за мен глас — по-умен и по-човешки.

— Чудесно — каза корабът. — Наистина чудесно. — Благодаря ти, Джон — отвърна Консула, изправи се от пейката и прибра балкона вътре. Започваше да вали.

— Все още ли настояваш да отидеш на лов сутринта? — попита безплътният глас, който не принадлежеше на познатия ми кораб.

— Да — рече Консула. — Обикновено го правя, когато идвам тук.

— Обичаш ли вкуса на динозавърско месо? — попита корабният ИИ.

— Никак — отвърна Консула. — Почти не става за ядене. Обичам самия лов.

— Искаш да кажеш риска — поправи го корабът.

— И него. — Консула се подсмихна. — Макар че внимавам.

— Ами ако утре не се върнеш от лов? — попита корабът. Говореше с гласа на млад мъж с британски акцент от Старата Земя. Консула сви рамене.

— Прекарахме… колко?… повече от шест години в проучване на световете от старата Хегемония. Познаваме системата… хаос, гражданска война, глад, разпокъсване. Видяхме резултата от Падането на телепортаторната система.

— Мислиш ли, че Гладстоун допусна грешка, като даде заповед за атаката? — тихо попита корабът.

Консула си бе налял бренди на бара и сега донесе чашата си на масичката за шах до библиотеката. После седна и погледна към фигурите, вече започнали битка на дъската пред него.

— В никакъв случай — отвърна той. — Тя постъпи правилно. Но резултатът е тъжен. Ще минат десетилетия, навярно и векове, преди Мрежата да започне да се сплита в нова форма. — Докато говореше, Консула затопляше брендито си и внимателно го бъркаше в чашата. Сега вдиша аромата му и отпи. После вдигна поглед и попита: — Би ли искал да довършим играта, Джон?