Сега скачах на последната греда, поставена тази сутрин, готов да закрепя следващата в дупката, издълбана от Харуюки и Кенширо с длета и малки, насочени взривове. После Войтик и Вики ще я циментират. След трийсет минути ще е достатъчно здрава и Чангчи ще може да монтира отгоре й работна платформа. Свикнал съм да скачам от греда на греда, да пазя равновесие и да приклякам, за да поставя следващата и сега го правя, като балансирам с лявата си ръка. Внезапно гредата се залюлява далеч напред и аз губя равновесие, надвесвайки се над нищото. Зная, че осигурителното въже ще ме задържи, но не ми е приятна мисълта да падна и да увисна между последната греда и новопробитата дупка. Ако нямам достатъчно инерция, за да се отблъсна с крак от гредата, ще трябва да чакам Кенширо или някой от другите майстори да дойде и да ме измъкне.
За част от секундата взимам решение и скачам, хващам люлеещата се греда и силно се отблъсквам. Тъй като осигурителното въже е дълго няколко метра, цялата ми тежест увисва на пръстите ми. Гредата е прекалено дебела, за да я хвана здраво и усещам, че се изплъзвам от твърдото като желязо дърво. Но вместо да се отпусна и увисна на въжето, продължавам да се мъча да се задържа, успявам да залюлея тежкия трегер назад и скачам, за да прелетя последните два метра, приземявам се на хлъзгавата греда и размахвам ръце, за да запазя равновесие. Като се смея на собствената си глупост, заставам задъхан за миг, загледан в облаците, врящи на няколко хиляди метра под краката ми.
Чангчи Кенчунг скача от греда на греда към мен, като бързо се закрепва за фиксираните въжета. В очите му блести ужас и за миг съм сигурен, че нещо се е случило с Енея. Сърцето ми се разтуптява толкова силно и тревогата ме изпълва толкова бързо, че едва отново не загубвам равновесие. Но се задържам и заставам, балансирайки на последния трегер, докато със страх очаквам Чангчи.
Когато стига при мен, той е прекалено задъхан, за да говори. Прави ми настойчиви жестове, но аз не мога да го разбера. Навярно е видял комичното ми премеждие с гредата и се е обезпокоил. За да се увери, че съм добре, аз протягам ръка към карабината на ремъците ми и му показвам, че е стабилно закрепена за осигурителното въже.
Там няма карабина. Изобщо не съм я закачил за последния фиксиран кабел. Бях скочил към люлеещата се греда без осигурително въже над бездната…
Внезапно ме връхлита пристъп на шемет, залитам три стъпки към скалата и се облягам на студения камък. Надвисналият зъбер се опитва да ме отблъсне и сякаш цялата планина се накланя навън.
Чангчи хваща фиксирания кабел, дърпа една от карабините на ремъците ми и я закача за него. Кимвам в знак на благодарност и се опитвам да не избълвам закуската си, докато той е при мен.
Застанали десет метра зад завоя на скалата, Харуюки и Кенширо жестикулират. Току-що са пробили поредната съвършена дупка. Искат да ги настигна и да поставя следващия трегер.
Делегацията за вечерния прием на Далай лама в чест на Мира заминава точно след обеда в общата трапезария. Там виждам Енея, но освен многозначителната размяна на погледи и усмивката й, от която коленете ми се разтреперват, не можем да разговаряме.
Събираме се на най-долното равнище. От горните платформи ни махат стотици работници, монаси, готвачи, учени и носачи. Между ниските прорези в източния хребет започват да се трупат и вихрят дъждовни облаци, но небето над Хсуан-кунг Ссу все още е синьо и развяващите се на високите тераси червени молитвени флагчета изпъкват с почти удивителна яснота.
Всички сме облечени в пътни дрехи и другите носят официалното си облекло във водонепроницаеми чанти за рамо, а аз в раницата си. По традиция приемите на Далай лама се провеждат късно вечер и имаме повече от десет часа, но пътуването по Горния път ще отнеме шест часа, а по-рано същия ден в Йо-кунг бяха пристигнали куриери и един летец, които съобщиха, че времето отвъд хребета Кун Лун е лошо, затова оживено поемаме напред.
Редът, в който се движим, е установен по протокол. Кметът на Ио-кунг и велик шамбелан на Храма, висящ във въздуха Чарлз Чи-кяп Кемпо върви няколко крачки пред игумена на гомпата Кемпо Нга Уанг Таши, който му е почти връстник. Техните „пътни дрехи“ са по-блестящи от моите официални и двамата мъже са заобиколени от малки рояци помощници, монаси и охрана.
Зад свещениците-политици са Гяло Тондуп и Лабсанг Самтен, съответно братовчед и брат на сегашния Далай лама. Те крачат спокойно и се смеят като младежи на върха на физическото си здраве и умствена яснота. Белите им зъби лъщят на фона на кафеникавите им лица. Лабсанг носи яркочервена катераческа чуба, която сякаш го прави молитвеното флагче на нашата процесия, насочила се на запад по тесния път към цепнатината Йо-кунг.
Тромо Трочи от Дому, блестящият пътуващ търговец от юг, върви с единствения си спътник от толкова много месеци насам — огромна зигокоза, натоварена със стока. На рунтавата й шия висят три звънеца, чийто звук ми напомня за молитвените камбанки в Храма. Ломо Дондруб ще ни пресрещне в Потала, но присъствието му в делегацията символично е представено върху най-горната торба на гърба на зигокозата от парче нова тъкан за неговия парапланер.
Двамата с Енея крачим последни в процесията. Няколко пъти се опитвам да заговоря за предишната нощ, но тя ме кара да замълча, като притиска показалец до устните си и кима по посока на търговеца и другите ни спътници. Отварям общ разговор за строителството на Храма през последните дни, но умът ми продължава да кипи от въпроси.
Скоро сме в Йо-кунг, покрай рампите и галериите в който са се събрали тълпи, размахващи знаменца и молитвени флагчета. Застанали по терасите и пред скалните колиби, гражданите ръкопляскат на своя кмет и на останалите от нас.
Точно зад разположения в цепнатината град, близо до трамплинните платформи на единствения кабелен път, който ще използваме, за да стигнем до Потала, ние срещаме друга делегация, отправила се за приема на Далай лама: Дорье Фамо и нейните девет духовнички. Дорье Фамо пътува в паланкин, носен от четирима мускулести мъже, защото е игуменка на гомпата „Самден“, мъжки манастир на трийсетина клика по южната стена на същия хребет, към който е долепена северната страна на Храма, висящ във въздуха. Дорье Фамо е на деветдесет и четири стандартни години и когато била тригодишна открили, че е превъплъщение на първата Дорье Фамо, Мълниеносната свиня Тя е жена с огромно влияние и в продължение на повече от седемдесет стандартни години е била префект и аватар на отделен женски манастир — гомпата „Оракул“ в Ямдрок Тсо на шейсетина клика по опасния склон на хребета. Сега Мълниеносната свиня, заедно с деветте си спътнички и трийсетината носачи и стражи чака при кабелния път да закачат огромните карабини на паланкина й.
Дорье Фамо надниква през завесите, разглежда групата ни и вика Енея да се приближи. От нехайните забележки на приятелката ми зная, че няколко пъти е ходила в гомпата „Оракул“ в Ямдрок Тсо, за да се среща със Свинята и че двете бързо са се сприятелили. От онова, което А. Бетик поверително сподели с мен, зная също, че неотдавна Дорье Фамо е казала на духовничките и монахините в гомпата „Оракул“ и на монасите в гомпата „Самден“, че именно Енея, а не Негово светейшество сегашният Далай лама, е въплъщение на живия Буда на Милостта. Според андроида мълвата за тази ерес бързо се разпространила, но заради популярността на Мълниеносната свиня по целия Тян Шан Далай лама още не бил реагирал на тази обида.
Сега виждам, че двете жени — моята млада Енея и старицата в паланкина — спокойно бъбрят и се смеят, докато двете делегации чакат да пресекат кабелния път над бездната Лангма. Дорье Фамо сигурно бе настояла да минем преди нейната група, защото носачите отдръпнаха паланкина й настрани и деветте духовнички дълбоко се поклониха, когато Енея даде знак на процесията ни да се приближи до платформата. Чарлз Чи-кяп Кемпо и Кемпо Нга Уанг Таши изглеждат смутени, когато позволяват на помощниците си да закрепят макарите им за кабела — не от безпокойство за безопасността си, зная го, а от някакво нарушение на протокола, което ми е убягнало и което не ме интересува особено. В този момент ме интересува да остана насаме с Енея и да разговарям с нея. Или навярно просто пак да я целувам.
