Всички лица са обърнати към Далай лама, непосредственото му обкръжение и гостите му. Хващам Енея за ръка и ние минаваме надясно, за да останем надалеч от трона. Съзвездия важни личности нервно се движат между нас и далечното дете.
Внезапно дълбоките тонове стихват. Последният удар на гонга отеква и замира. Всички гости са тук. Огромните врати зад нас са затворени. Чувам пропукването на пламъци в безбройните мангали из гигантското, кънтящо пространство. По кристалния таван високо над нас неочаквано започват да падат капки дъжд.
Далай лама леко се усмихва, седнал по турски върху многобройни копринени възглавници. Платформата го издига на равнището на очите с изправените му гости. Главата на момчето е обръсната и то носи проста червена роба на лама. На друг трон от дясната му страна седи регентът, който ще управлява — като се съветва с други висши свещеници, — докато Негово светейшество Далай лама не стане на осемнайсет стандартни години. Енея ми е разказвала за този регент, мъж на име Ретинг Токра, за когото се говорело, че бил въплъщение на коварството, но единственото, което мога да видя в момента, е обикновената червена роба и тясно, кафеникаво лице с бадемовидни очи и тънки мустаци.
Отляво на Негово светейшество Далай лама е великият шамбелан, игуменът на игумените. Този мъж е много стар и широко се усмихва на колоните от гости. Вляво от него е държавният оракул, слаба млада жена със строго подстригана коса и жълта ленена риза под червената й роба. Енея ми е обяснила, че работата на държавния оракул е да предсказва бъдещето в състояние на дълбок транс. Вляво от жената са застанали петима пратеници на Мира, чиито лица са почти изцяло скрити от позлатените стълбове на трона на Далай лама — мога да различа нисък мъж в кардиналско червено, три фигури в черни раса и поне една военна униформа.
Вдясно от трона на регента стои главният глашатай и шеф на охраната на Негово светейшество, легендарният Карл Линга Уилям Ейхеджи, дзен стрелец, художник, учител по карате, философ, бивш летец и аранжьор на цветя. Тялото на Ейхеджи сякаш е от стомана, увита с мускули. Той прави няколко крачки напред и изпълва огромната зала с гласа си:
— Уважаеми гости, посетители от други светове, дугпи, друкпи, друнгпи — хора от най-високите хребети, от великите цепнатини и гористите склонове на долините — дзаси, уважаеми представители, червени шапки и жълти шапки, монаси, игумени, послушници гетсел, ко-си от Четвърти ранг и още по-висши, вие блажени, които носите суги, техни съпруги и съпрузи, търсачи на просветление, за мен е удоволствие да ви приветствам тук от страна на Негово светейшество, Гетсуанг Нгуанг Лобсанг Тенгин Гяпсо Сисунуангюр Тшунгпа Мапай Депал Сангпо — Светия, Нежната слава, Мощния в речта, Чистия ум, Надарения с божествена мъдрост, Вместителя на вярата, Широкия като океан!
Малките тръби от месинг и кост изсвирват високи, ясни тонове. Огромните рогове заревават като динозаври. Гонгът праща вибрации по костите и зъбите ни.
Главният глашатай Ейхеджи отстъпва назад. Заговорва Негово светейшество Далай лама и детският му глас е тих, но ясен и твърд в грамадното пространство.
— Благодаря на всички ви, че дойдохте тук тази вечер. Ние ще приветстваме нашите приятели от Мира при по-лична среща. Мнозина от вас помолиха да се срещнат с мен… вие ще получите моята благословия на частни аудиенции тази вечер. Поисках да разговарям с някои от вас. Вие ще се срещнете с мен на частна аудиенция тази вечер. Нашите приятели от Мира ще разговарят с мнозина от вас тази вечер и в следващите дни. От тяхно име ви моля да не забравяте, че те са наши братя и сестри в дхармата, в търсенето на просветление. Моля ви да не забравяте, че нашият дъх е техен дъх и че дъхът на всички ни е дъхът на Буда. Благодаря ви. Приятно прекарване на нашия празник.
И тогава платформата, тронът и всички наоколо безшумно се плъзват назад през отварящата се стена, скрива ги подвижна завеса, после още една и накрая самата стена, а хилядите в главната приемна зала едновременно въздъхват.
Доколкото си спомням, вечерта беше почти сюрреалистично съчетание от тържествен бал, вихрещ се около официален папски прием. Никога не бях присъствал на папски прием, разбира се — тайнственият кардинал на вече скритата зад завеси платформа бе най-висшият представител на Църквата, който бях виждал, — но възбудата на онези, които Далай лама приемаше, трябва да беше същата като на християни при срещата им с папата. Монасивойници в червени роби и с червени или жълти шапки придружаваха неколцината щастливци през завесите и вратата в стената при Далай лама, докато останалите от нас обикаляхме по осветения от факлите паркет, хранехме се край дългите маси с превъзходни ястия или дори танцувахме под музиката на малък оркестър. Признавам, че поканих Енея на танц, но тя се усмихна, поклати глава и поведе групата ни към най-близката банкетна маса. Скоро поведохме разговор с Дорье Фамо и някои от деветте й духовнички.
Макар да знаех, че може да наруша етикета, аз попитах красивата старица защо е наречена Мълниеносната свиня. Докато ядяхме пържени топки тсампа и пиехме чай, Дорье Фамо се засмя и ни разказа историята си.
На Старата Земя първата такава игуменка на тибетски мъжки будистки манастир се смятала за превъплъщение на истинската Мълниеносна свиня, полубогиня с ужасяваща сила. Твърдяло се, че онази първа Дорье Фамо е превърнала не само себе си, но и всички лами в манастира в прасета, за да подплаши вражески войници.
Когато попитах това последно превъплъщение на Мълниеносната свиня дали е запазила способността си да се преобразява в свиня, елегантната старица вдигна глава и твърдо отвърна:
— Ако това ще подплаши тези сегашни нашественици бих го направила на мига.
През около трите часа, по време на които ние с Енея разговаряхме, слушахме музика и гледахме светкавиците през кристалния таван, това бе единственото изречено гласно отрицателно отношение към мирските представители макар че под копринените одежди и веселбата като че ли се носеше подводно течение от безпокойство. Това изглеждаше естествено, тъй като освен спускателните кораби на свободни търговци, Тян Шан беше изолиран от Мира и останалата част от постхегемонийското човечество почти три века наред.
Вече ставаше късно и започвах да се убеждавам, че Лабсанг Самтен е получил грешна информация за желанието на Далай лама и неговите мирски гости да ни видят, когато неочаквано няколко придворни служители с огромни червени и жълти шапки — напомнящи на илюстрациите на древногръцки шлемове, които бях виждал — ни откриха и помолиха да ги придружим за аудиенция при Далай лама.
Погледнах към приятелката си, готов да избягам заедно с нея и да прикривам отстъплението ни, ако тя прояви дори само намек за страх или колебание, но Енея просто кимна и ме хвана за ръка. Морето от гости ни направи път, докато прекосявахме грамадното пространство след придворните. Двамата вървяхме бавно, ръка за ръка, сякаш аз й бях баща и я водех към олтара на традиционна църковна венчавка… или сякаш самите ние винаги сме били брачна двойка. В джоба ми бяха лазерното фенерче и дисковият дневник. Лазерът нямаше да ми помогне много, ако Мирът искаше да ни залови, но бях решил, случи ли се най-лошото, да повикам кораба. Нямаше да им позволя да пленят Енея и щях да спусна машината на пламтящите й реактивни тласкачи право през този прекрасен кристален таван.
Минахме през външната завеса и се озовахме в покрито пространство, в което все още ясно се чуваше музиката на оркестъра и глъчката на празненството. Тук неколцина придворни с червени шапки ни помолиха да протегнем ръце с длани нагоре. Когато се подчинихме, те поставиха в шепите ни бели копринени шалчета, чиито краища свободно висяха надолу. Посочиха ни да минем през втората завеса. Зад нея с поклон ни посрещна великият шамбелан — Енея му отвърна с изящен реверанс, а аз с тромаво навеждане — и ни поведе през вратата в малката стая, в която заедно с гостите си ни очакваше Далай лама.
