Тази частна стая приличаше на продължение на трона на малкия първосвещеник — злато, позлата, копринен брокат и прекрасни гоблени с обърнати свастики, избродирани насред образи на разтварящи се цветя, гърчещи се дракони и въртяща се мандала. Вратите зад нас се затвориха и звуците на приема бяха напълно заглушени, освен аудиосигнала на трите видеомонитора, вградени в лявата стена. Образът се предаваше от различни места в главната приемна зала и момчето на трона и неговите гости унесено наблюдаваха.

Спряхме, докато великият шамбелан не ни даде знак отново да тръгнем напред. Когато приближихме до трона и Далай лама се обърна към нас, шамбеланът ни прошепна:

— Не е нужно да се покланяте, докато Негово светейшество не вдигне ръка. Тогава се наведете напред, за да ви докосне.

Застанахме на три крачки от повдигнатата платформа на трона с нейните искрящи позлати и драпирани възглавници. Главният глашатай Карл Линга Уилям Ейхеджи каза с тих, но еклив глас:

— Ваше светейшество, архитектката, отговаряща за строителството на Хсуан-кунг Ссу, и нейният помощник.

„Нейният помощник ли?“ Смутено пристъпих зад Енея, но бях благодарен, че глашатаят не спомена имената ни. С периферното си зрение забелязвах петте фигури на представителите на Мира. Протоколът обаче изискваше погледът ми да е насочен към Далай лама, но сведен надолу.

Енея спря до високия трон, все още протегнала ръце пред себе си. Шалчето бе опънато между дланите й. Великият шамбелан постави върху него няколко предмета и момчето протегна ръка, бързо ги взе и ги остави на платформата вдясно от себе си. После напред пристъпи един от прислужниците и отнесе бялото шалче. Енея сключи ръце, сякаш за молитва и се поклони. С нежна усмивка малкият Далай лама се наведе напред и докосна приятелката ми — моята любима — по главата, поставяйки пръстите си като корона върху кестенявата й коса. Разбрах, че това е благослов. Когато отдръпна ръка, момчето взе от купчината до себе си червен шал и го постави в лявата длан на Енея. После с още по-широка усмивка стисна дясната й ръка. Великият шамбелан даде знак на Енея да застане пред по-ниския трон на регента и аз пристъпих напред, за да повторя същата кратка церемония с Далай лама.

Имах съвсем малко време, но все пак успях да забележа, че предметите, поставени от великия шамбелан върху белия шал и бързо взети от момчето, са малък златен релеф на три планини, представящ Тян Шан, както по-късно ми обясни Енея, изображение на човешко тяло, стилизирана книга, символизираща речта, и чортен, храм, символизиращ ума. Поставянето и взимането на тези предмети свърши преди да успея да им обърна повече внимание и после червеният шал бе в едната ми ръка, а малката длан на момчето бе в моята. Ръкостискането му беше изненадващо силно. Макар и със сведен поглед, можех да видя широката му усмивка. Отстъпих назад и застанах до Енея.

Същата церемония бързо се повтори с регента — бял шал, символични предмети, червен шал. Но регентът не се ръкува с нас. Когато получихме благословията му, великият шамбелан ни даде знак да вдигнем главите и погледите си.

Едва не посегнах да извадя лазерното си фенерче и бясно да започна да стрелям. До Далай лама, неговите прислужници монаси, великия шамбелан, регента, държавния оракул, глашатая, ниския кардинал, тримата мъже в черни раса, стоеше жена в черно-червена униформа на мирския флот. Тъкмо беше заобиколила висок свещеник, така че за първи път можехме да видим лицето й. Тъмните й очи се впиваха в Енея. Косата й бе къса и висеше на кичури над бледото й чело. Кожата й беше светла. Погледът й бе змийски — едновременно далечен и унесен.

Това беше създанието, опитало се да убие трима ни с Енея и А. Бетик на Божия горичка пет мои години по-рано — и повече от десет за Енея. Това бе нечовешката машина за убиване, която беше победила Шрайка и щеше да отнесе главата на приятелката ми в торбата си, ако от орбита не се бе намесил отец-капитан де Соя и не бе използвал цялата ядрена енергия на кораба си, за да запрати чудовището в котел от кипяща стопена скала.

И ето че създанието отново беше тук и пронизваше лицето на Енея с нечовешките си очи. Очевидно я бе търсило през годините и светлинните разстояния и сега я беше открило. Бе открило нас.

Сърцето ми се разтуптя и краката ми внезапно омекнаха, но въпреки шока, умът ми работеше като ИИ. Държах лазерното фенерче в десния джоб на пелерината си. Комуникаторът беше в левия джоб на панталоните ми. С дясната си ръка можех да прострелям очите на жената, после да превключа селектора на широко излъчване и да ослепя мирските свещеници. С лявата си ръка щях да пратя по теснолъчевия канал предварително записаното съобщение до кораба.

Но дори незабавно да реагираше и да не го пресрещнеше мирски боен кораб, той щеше да се спусне през прозрачния таван на двореца едва след няколко минути. Дотогава вече щяхме да сме мъртви.

Знаех колко е бързо това чудовище — когато се биеше с Шрайка, то просто беше изчезнало, бе се превърнало в мъгла от хром. Изобщо нямаше да успея да извадя от джоба си лазера или комуникатора. Щяхме да сме мъртви преди ръката ми да изминеше и половината разстояние до оръжието.

Замръзнах, осъзнал, че макар навярно незабавно да беше познала жената, Енея не реагира с шока, който изпитвах аз. Външно тя не прояви каквато и да е емоция. Продължаваше да се усмихва. Погледът й обходи гостите от Мира — включително чудовището — и отново се върна към момчето на трона.

Пръв заговори регентът Ретинг Токра.

— Нашите гости помолиха за тази аудиенция. Те чуха от Негово светейшество за реконструкцията на Храма, висящ във въздуха и пожелаха да се запознаят с младата жена, ръководеща строежа.

Гласът на регента бе също толкова безизразен, колкото и лицето му.

После заговори Далай лама:

— Приятели мои — тихо каза той и посочи към нас с Енея, — представям ви нашите знатни гости от Мира. Джон Доменико кардинал Мустафа от Светата служба на Католическата църква, архиепископ Жан Даниел Брек от папския дипломатически корпус, отец Мартин Фарел, отец Жерар Льобланк и командир Радамант Немес от знатната гвардия.

Кимнахме. Мирските представители — включително чудовището — ни отговориха. Дори Негово светейшество Далай лама да беше нарушил протокола на представянето, очевидно никой не забеляза това.

— Благодаря ви, Ваше светейшество — с кадифен глас каза Джон Доменико кардинал Мустафа. — Но вие представихте тези изключителни хора само с професиите им. — кардиналът ни се усмихна, показвайки ситни, остри зъби. Навярно имате имена?

Пулсът ми се ускори. Пръстите на дясната ми ръка потръпнаха при мисълта за лазерното фенерче. Енея продължаваше да се усмихва, но не понечи да отговори на кардинала. Мислите ми препускаха в търсене на псевдоними Но защо? Те със сигурност знаеха кои сме. Всичко това бе клопка. Немес никога нямаше да ни позволи да напуснем тази тронна зала… или пък щеше да ни причака навън. За моя изненада момчето Далай лама отново заговори:

— Приятно ми е да довърша представянето, Ваше високопреосвещенство. Името на нашата високоуважаема архитектка е Ананда, а нейният помощник — един от многобройните й опитни помощници, както ме увериха — се нарича Субхада.

Признавам, че тези думи ме накараха да премигна. Дали някой беше подшушнал тези имена на Далай лама? Енея ми бе обяснила, че Ананда е била първата ученичка на Буда и също учителка, а Субхада бил скитащ аскет, който станал последния пряк ученик на Буда, след като го срещнал само часове преди смъртта му. Тя също ми каза, че Далай лама е измислил тези имена за представянето ни, очевидно влагайки в тях ироничен смисъл. Не бях в състояние да открия нищо смешно.

— Г. Ананда — леко се поклони кардинал Мустафа. — Г. Субхада. — Той погледна към нас. — Извинете откровеността и невежеството ми, г. Ананда, но вие изглеждате от различен расов материал от повечето хора, които видяхме в Потала.

Енея кимна.

— Хубаво е човек да внимава с обобщенията, Ваше високопреосвещенство. Тази планета е била заселена с колонисти от много райони на Старата Земя.