— Разбира се — измърка кардинал Мустафа. — Трябва да отбележа, че вашият английски е безупречен. Мога ли да попитам кой район от Тян Шан наричате свой дом?

— Естествено — отвърна Енея с глас, също толкова гладък, колкото и на кардинала. — Появих се на бял свят в район от хребети отвъд върховете Морая и Цион, на северозапад от Музтаг Алта.

Кардиналът замислено кимна. Забелязах, че яката му — по-късно Енея ми каза, че в църковната терминология тя се наричала „рабат“ или „рави“ — е от алена водна коприна със същия цвят като расото и шапчицата му.

— Може би изповядвате — гладко продължи той, — юдейската или мюсюлманската вяра, които нашите домакини казаха, че преобладават в тези райони?

— Аз не изповядвам никаква вяра — отвърна Енея. — Ако става дума за вяра в свръхестественото.

Кардиналът леко повдигна вежди. Мъжът, наречен отец Фарел, хвърли поглед към господаря си. Ужасните очи на радамант Немес не трепваха.

— И все пак строите будистки храм — любезно отбеляза кардинал Мустафа.

— Наеха ме да реконструирам красив комплекс — каза Енея. — Горда съм, че ме избраха за тази задача.

— Въпреки липсата си на… хм… вяра в свръхестественото? — попита Мустафа. Можех да доловя в гласа му присъствието на Инквизицията. Бяхме чували за Светата служба дори в мочурищата на Хиперион.

— Навярно тъкмо заради това, Ваше високопреосвещенство — отговори Енея. — И заради убедеността ми в собствените ми човешки способности, както и в тези на сътрудниците ми.

— Значи изпълнявате задачата заради самата нея — настояваше кардиналът. — Даже да няма по-дълбок смисъл?

— Навярно по-дълбокият смисъл е отличното изпълнение на задачата — парира Енея.

Кардинал Мустафа се подсмихна. Звукът изобщо не беше приятен.

— Добре казано, млада госпожо. Добре казано. Отец Фарел прочисти гърлото си.

— Районът отвъд връх Цион — замислено рече той. — По време на орбиталното си проучване забелязахме, че на един хребет там има телепортал. Смятахме, че Тян Шан никога не е бил част от Мрежата, но архивите ни показаха, че порталът е бил завършен точно преди Падането.

— Но никога не е бил използван! — възкликна малкият Далай лама и повдигна тънкия си пръст. — Никой не е пътувал до и от Райската планина през хегемонийския телепортатор.

— Наистина — меко се съгласи кардинал Мустафа. — Е, и ние решихме така, но трябва да ви поднесем извиненията си, Ваше светейшество. По време на опитите си да сондира структурата на стария телепортал от орбита корабът ни случайно стопи заобикалящите го скали. Страхувам се, че завинаги е погребан под камъка.

Хвърлих поглед към Радамант Немес. Тя не мигаше. Никога не я бях виждал да премигва. Очите й бяха прикокани към Енея.

Далай лама махна с ръка.

— Няма значение, Ваше високопреосвещенство. Не се нуждаем от телепортал, който никога не е бил използван… освен ако вашият Мир не е открил начин отново да активира телепортаторите? — Тази мисъл го накара да се засмее. Приятен момчешки смях, но в същото време говорещ и за остър интелект.

— Не, Ваше светейшество — усмихна се кардинал Мустафа. — Дори Църквата не е открила начин да съживи Мрежата. И е почти сигурно, че е най-добре изобщо да не го правим.

Напрежението ми бързо се превърна в нещо като виене на свят. Грозният нисък мъж в червени кардиналски одежди показваше на Енея, че знае как е пристигнала на Тян Шан и че не може да избяга по същия път. Погледнах към приятелката си, но тя изглеждаше спокойна и леко заинтригувана от разговора. Възможно ли бе да има втори телепортал, за който Мирът да не подозира? Това поне обясняваше защо все още сме живи: Мирът беше запушил мишата дупка на Енея и бе пуснал да я чака котка или по-скоро няколко котки — под формата на дипломатическия кораб в орбита и несъмнено на други бойни кораби, скрити в системата. Ако бях пристигнал няколко месеца по-късно, щяха да заловят или унищожат нашия кораб и пак да отведат Енея.

Но защо им трябваше да чакат? И защо беше тази игра?

— …ще ни е много приятно да видим вашия… как се нарича… Храм, висящ във въздуха? Звучи очарователно — казваше архиепископ Брек.

Регентът Токра се намръщи.

— Това може да се окаже сложно, Ваше високопреосвещенство — отвърна той. — Наближават мусоните, кабелните пътища ще са много несигурни и през зимните бури Горният път е опасен.

— Глупости! — извика Далай лама, без да обръща внимание на намръщеното тясно лице на регента, обърнало се в неговата посока. — С радост ще уредим такава експедиция — продължи момчето. — На всяка цена трябва да видите Хсуан-кунг Ссу. И цялото Средно царство… дори Тай Шан, Великият връх, където двайсетте и седем хиляди стъпала се издигат към Храма на Нефритения император и Принцесата на лазурните облаци.

— Ваше светейшество — прошепна великият шамбелан, свел глава, но едва след като размени с регента родителски поглед, — трябва да ви напомня, че заради издигането на отровните облаци, до Великия връх на Средното царство може да се стигне само през пролетните месеци. През следващите седем месеца Тай Шан е недостъпен за останалата част на Средното царство и целия свят.

Момчешката усмивка на Далай лама изчезна… не от сприхавост, помислих си аз, а от недоволство, което се дължеше на покровителственото отношение на шамбелана. Когато отново заговори, в гласа му се долавяха резки, заповедни нотки. Не познавах много деца, но бях виждал достатъчно военни офицери и ако можех да се осланям на опита си, това момче щеше да стане страшен мъж и властник.

— Велики шамбелане — каза Далай лама, — известно ми е, разбира се, че кабелният път е затворен. Всеки знае това. Но зная също, че всяка зима неколцина безстрашни летци извършват полети от Сунг Шан до Великия връх. Как иначе бихме споделяли официалните си укази с нашите приятели сред вярващите на Тай Шан? А някои от парапланерите могат да носят повече от един летец… дори пътници, нали?

Великият шамбелан се поклони толкова ниско, че челото му сякаш щеше да опре в плочките на пода. Гласът му трепереше.

— Да, да, разбира се, Ваше светейшество, разбира се. Знаех, че го знаете, Господари, Ваше светейшество. Исках само… Исках само да кажа…

Регентът Токра рязко го прекъсна:

— Сигурен съм, Ваше светейшество, че великият шамбелан искаше да каже, че макар неколцина летци всяка година да извършват това пътуване, още повече намират смъртта си. Не бихме искали да излагаме уважаемите си гости на каквато и да е опасност.

Далай лама отново се усмихна, но сега изражението му изглеждаше по-лукаво, почти подигравателно, като на възрастен човек. Той се обърна към кардинал Мустафа.

— Вие не се страхувате от смъртта, нали. Ваше високопреосвещенство? Тъкмо това е целта на посещението ви тук, нали? Да ни покажете чудесата на християнското си възкресение?

— Това не е единствената ни цел, Ваше светейшество — измърмори кардиналът. — Дойдохме главно, за да споделим радостната вест за Христа с онези, които биха желали Да я чуят, и също да обсъдим възможни търговски връзки с вашия красив свят. — Мустафа отвърна на усмивката на момчето. — И макар кръстът и тайнството на възкресението да са преки дарове от Господ, Ваше светейшество, за да се извърши това тайнство, трябва да бъде открита част от тялото или кръстоида. Разбрах, че от вашето облачно море не се завръща никой, нали?

— Никой — потвърди момчето и усмивката му стана още по-широка.

Кардинал Мустафа разпери ръце.

— Тогава навярно ще ограничим посещението си до Храма, висящ във въздуха и други достъпни места.

Последва мълчание и аз отново погледнах към Енея, като си мислех, че ще получим разрешение да се оттеглим. Чудех се какъв ли знак ще ни дадат и предполагах, че ще ни изведе великият шамбелан. Тръпки лазеха по ръцете ми от напрегнатостта на алчния поглед на Немес, насочен към Енея. Неочаквано архиепископ Брек наруши тишината.

— Разговарях с Негово височество регента Токра — каза ни той, сякаш можехме да решим някакъв техен спор, — за това колко удивително сходно е нашето чудо на възкресението с вековната будистка вяра в превъплъщаването.