И така, ние влязохме в Гаиан, Градът на покоя. По склоновете имаше десетки храмове, стотици магазини, гостилници и домове, безброй малки светилища и оживени улици, пълни със сергии, всяка покрита с ярък брезентов навес. Хората тук бяха прекрасни — това е слабо казано, но не намирам по-подходяща дума, — всички с тъма коса, ярки очи, лъщящи зъби, здрава кожа, изпълнени с гордост и сила. Дрехите им бяха от коприна и боядисан памук, ярки, но изящно семпли. Имаше изключително много монаси в оранжеви и червени роби. Щяхме да простим на тълпите, ако ни бяха зяпнали — никой не посещава Тай Шан през мусонните месеци, — но всички погледи, които видях, бяха приветливи и спокойни. Наистина, много от хората по улицата започнаха да се събират наоколо, като поздравяваха Енея по име и я докосваха по ръката или ръкава. Тогава си спомних, че веднъж вече е идвала на Великия връх.

Енея посочи към огромната плоча от бяла скала, покриваща склона над Града на покоя. Върху полираната стена на плочата бяха изсечени огромни китайски йероглифи, които според думите й представляваха „Диамантената сутра“: един от основните трудове на будистката философия, обясни Енея, който напомнял на минаващия монах и пътник за абсолютната природа на действителността, символизирана от сините небесни простори над главите ни. Енея също ни показа Първата райска порта в края на града — гигантска каменна арка под червена пагода. Там бяха първите от двайсетте и седем хиляди стъпала, водещи нагоре към Нефритения връх.

Не бе за вярване, но ни очакваха. В огромната гомпа по средата на Града на-покоя на пода търпеливо седяха повече от хиляда и двеста облечени в червени роби монаси и очакваха Енея. Местният лама я поздрави с нисък поклон — тя му помогна да се изправи и прегърна стареца — и после ние с А. Бетик седяхме отстрани на ниската, покрита с възглавници платформа, докато Енея кратко се обръщаше към очакващото я множество.

— Миналата пролет казах, че ще се върна по това време — тихо започна тя. Гласът й съвършено ясно се носеше из огромното мраморно пространство. — Сърцето ми се изпълва с радост, че отново ви виждам. Зная, че онези от вас, които приеха причастието по време на предишното ми идване, са открили истината за научаването на езика на мъртвите, езика на живите и — някои от вас — за чуването на музиката на сферите. Обещавам ви, че скоро ще направите онази първа крачка.

Днес в много отношения е тъжен ден, но бъдещето ни сияе от оптимизъм и промяна. За мен е чест, че ми позволихте да съм ваш учител. За мен е чест, че споделихме навлизането си в една невъобразимо богата вселена. — Тя замълча и погледна към нас с А. Бетик. — Това са моите спътници… моят приятел А. Бетик и моят любим Рол Ендимион. Те споделиха с мен всички трудности на най-дългото ми пътуване и ще участват в днешното поклонение. Когато ви напуснем, ние ще минем през трите Райски порти, ще влезем в Устата на дракона и — ако Буда и съдбите на хаоса го желаят — ще посетим принцесата на лазурните облаци и ще видим храма на Нефритения император.

Енея отново замълча и погледна към бръснатите глави и ярките, тъмни очи. Това не бяха религиозни фанатици, видях аз, не бяха безмозъчни слуги или самобичуващи се аскети, а хиляда интелигентни, любознателни, будни млади мъже и жени. Казвам „млади“, но сред свежите и младежки лица имаше мнозина със сиви бради и фини бръчици.

— Моят скъп приятел ламата ми каза, че днес има мнозина, които желаят да споделят причастието с Празнотата, Която Обвързва — продължи Енея.

Стотина от монасите на предните редове се изправиха на колене.

Енея кимна.

— Така и ще стане — тихо рече тя. Ламата донесе бутилки вино и много обикновени бронзови чаши. Преди да ги напълни и да изцеди капки кръв от пръста си във виното, Енея каза: — Но преди да приемете причастието, трябва да ви напомня, че това е физическа промяна, а не духовна. Личното ви търсене на Бог или просветление трябва да остане просто това… ваше лично търсене. Този миг на промяна няма да ви донесе сатори или спасение. Ще ви донесе само… промяна.

Младата ми приятелка вдигна показалеца, който щеше да разреже, за да им даде от кръвта си.

— В клетките на моята кръв има уникални ДНК и РНК, наред с определени вируси, които ще проникнат в тялото ви първо през лигавицата на стюмаха ви и ще достигнат до всяка клетка на тялото ви. Тези вируси са соматични… тоест, ще се предадат на децата ви.

Обясних на вашите учители и те на свой ред са ви казали, че тези физически промени ще ви позволят — след известно обучение — по-пряко да се докосвате до Празнотата, Която Обвързва, да научите езика на мъртвите и езика на живите. Накрая, когато натрупате много повече опит, може би ще сте в състояние да чуете музиката на сферите и да направите истинска крачка другаде. — Тя вдигна пръста си още по-високо. — Това не е метафизика, скъпи мои приятели. Това е мутирал вирус. Предупреждавам ви, че повече никога няма да можете да носите кръстоида на Мира, нито вашите деца или децата на техните деца. Основната промяна в душата на вашите гени и хромозоми завинаги ще ви лиши от тази форма на физическа дълговечност.

Това причастие няма да ви предложи безсмъртие, скъпи мои приятели. То гарантира, че смъртта ще е нашият общ край. Пак повтарям — не ви предлагам вечен живот или мигновено сатори. Ако вашите стремления са насочени към тези неща, вие трябва да ги откриете със собствените си религиозни търсения. Предлагам ви само задълбочаване на човешкото изживяване на живота и връзка с други — хора или не, — които са споделили тази ангажираност с живите. Не е срамно да промените решението си. Но онези, които приемат причастието, се нагърбват с дълг, неудобства и огромна опасност и по този начин се превръщат в учители за Празнотата, Която Обвързва, както и в преносители на този нов вирус на човешкия избор.

Енея изчака, но никой от стотината монаси не помръдна. Всички останаха коленичили, леко свели глави, сякаш в размисъл.

— Така да бъде — завърши тя. — Желая ви успех. — После разряза пръста си и изстиска по капка кръв във всяка чаша вино, която й подаваше възрастният лама.

Стоте монаси предадоха чашите по редиците си и изпиха по глътка само за няколко минути. Аз се надигнах от възглавницата си, решен да отида на края на редицата, която беше най-близо до мен, и да приема това причастие, но Енея ме повика при себе си.

— Не още, скъпи мой — промълви в ухото ми тя и ме докосна по рамото.

Изкушавах се да възразя — защо ме изключваше така? — но просто се върнах на мястото си при А. Бетик. Наведох се към него и му прошепнах:

— Ти не си взимал от това така наречено причастие, нали? Андроидът се усмихна.

— Не, г. Ендимион. И никога няма да го направя. Канех се да попитам защо, но в този момент церемонията свърши, монасите се изправиха на крака, Енея мина сред тях — като бъбреше и докосваше ръцете им — и от насочения й към мен поглед разбрах, че е време да тръгваме.

Немес, Сцила и Бриарей гледат Шрайка, за миг не се фазоизместват и преценяват реалновремевия вид на врага си.

„Абсурдно е — излъчва Бриарей. — Детско плашило. Цялото в шипове, тръни и зъби. Колко тъпо.“

„Кажи го на Гиес — отвръща Немес. — Готови?“

„Готова“ — излъчва Сцила.

„Готов“ — излъчва Бриарей.

Тримата едновременно се фазоизместват. Немес вижда, че въздухът около тях става плътен и тежък, а светлината се превръща в тъмносин сироп. Тя знае, че даже Шрайка да направи очевидното — да пререже въжетата на висящия мост, — това няма да има никакво значение: в бързото време на моста биха му трябвали векове, за да започне да пада… достатъчно време, за да го пресекат хиляди пъти.

Тръгват в колона по един, с Немес начело.

Шрайка не променя позата си. Главата му не помръдва, за да ги проследи. Червените му очи мътно блестят като тъмночервено стъкло, отразяващо последните лъчи на залеза.

„Тук нещо не е наред“ — излъчва Бриарей.

„Тихо — заповядва Немес. — Не използвайте общия канал, без да съм ви повикала.“