Тя е на по-малко от десет метра от Шрайка и създанието все още не реагира. Немес продължава напред през гъстия въздух и стъпва на твърдата скала. Близначката й я следва и заема позиция от лявата й страна. Бриарей слиза от моста и застава отдясно. Стоят на три метра пред хиперионската легенда. Тя остава неподвижна.

— Махни се от пътя ми, иначе ще те унищожа. — Немес се връща в бавно време достатъчно дълго, за да говори на хромираната статуя. — Твоето време отдавна изтече. Момичето вече е наше. — Шрайка не отвръща.

„Унищожете го“ — заповядва на другите клонинги Немес и се фазоизмества.

Шрайка изчезва, движейки се във времето.

Немес премигва от времевите ударни вълни, които се надигат и минават през нея. После проверява замръзналата околност с всички възможности на визьора си. В Храма, висящ във въздуха все още има няколко човешки същества, но не и Шрайка.

„Преминете в бавно време“ — нарежда тя и близнаците й незабавно се подчиняват. Светът изсветлява, въздухът се раздвижва и звуците се връщат.

— Открийте я — казва Немес.

Сцила се затичва към оста на Мъдростта от Великия осемстепенен път и прескача стъпалата до платформата на Правилното разбиране. Бриарей бързо поема по оста на Морала и стига до пагодата на Правилната реч. Немес тръгва по третото, най-високо стълбище към павилионите на Правилното внимание и Правилната медитация. Радарът й показва хора в най-високата сграда. Тя пристига за няколко секунди, сканира постройките и скалния склон за тайни помещения или скривалища. Нищо. В павилиона за Правилна медитация има млада жена и за миг Немес си мисли, че търсенето е свършило, но макар приблизително да е на същата възраст като Енея, момичето е друго. В изящната пагода има още неколцина души — старица (Немес разпознава в нея Мълниеносната свиня от приема на Далай лама); — главният глашатай на Далай лама и шеф на силите за сигурност Карл Линга Уилям Ейхеджи и самото момче — Далай лама.

— Къде е тя? — пита Немес. — Къде е онази, която нарича себе си Енея?

Преди който и да е от другите да успее да отговори, воинът Ейхеджи с мълниеносна скорост вади от наметалото си кама и я хвърля.

Немес лесно я избягва. Дори без да се фазоизмества реакциите й са по-бързи от тези на повечето хора. Но когато Ейхеджи изважда иглен пистолет, Немес се фазоизмества, приближава се до застиналия мъж, поглъща го във фазоизместващото си поле и го хвърля през отворения прозорец в бездната. Разбира се, веднага щом напуска полето й, Ейхеджи сякаш замръзва във въздуха като някаква тромава птица, паднала от гнездото си, неспособна да лети, но нежелаеща да падне.

Немес се обръща към момчето и се прехвърля в бавно време. Зад нея Ейхеджи изкрещява и изчезва от поглед.

Далай лама зяпва. За него и двете присъстващи жени Ейхеджи просто е изчезнал и после се е оказал във въздуха, сякаш е решил да се телепортира и да се самоубие.

— Ти не можеш… — започва старата Мълниеносна свиня.

— На теб ти е забранено… — започва Далай лама.

— Ти не… — започва жената, която според Немес е или Рахил, или Тео, съратнички на Енея.

Немес не казва нищо. Тя се фазоизмества, пристъпва към момчето, обгръща го в полето си, вдига го и го отнася До отворената врата.

„Немес!“ — вика я от павилиона на Правилното усилие Бриарей.

„Какво?“

Вместо да излъчва по общия канал, Бриарей изразходва повече енергия, за да прати пълна визуална картина. Сякаш замръзнал в тъмносиния въздух километри над тях, с ядрена опашка, напомняща на плътна синя колона, надолу се спуска космически кораб.

„Върнете се в бавно време“ — заповядва Немес.

Монасите и старият лама ни приготвиха обяд в кафява торба. Те също дадоха на А. Бетик един от старомодните космически костюми, каквито бях виждал само в музея на древните космически полети в Порт Романс. Предложиха да дадат и на нас с Енея, но ние им показахме пластокостюмите под термоякетата си. Хиляда и двестате монаси излязоха да ни изпратят до Първата райска порта и трябва да се бяха събрали още две-три хиляди, които се притискаха един до друг и изпъваха шии да ни видят.

Бяхме сами на огромното стълбище. Сега вече спокойно се изкачвахме, А. Бетик с прозрачния си шлем, вдигнат нагоре като качулка, и ние с Енея с отворени осмозни маски. Всяко от стъпалата беше широко седем метра, но ниско и на всеки сто стъпала имаше широки тераси. Стъпалата се подгряваха отвътре, така че докато навлизахме в царството на вечния лед и сняг по средата на пътя до Тай Шан, камъкът беше чист.

Около час по-късно стигнахме до Втората райска порта — огромна червена пагода с петнайсетметрова арка — и се заизкачвахме по стръмни стъпала нагоре към почти вертикалния разсед, известен като Устата на дракона. Тук се надигна вятър, температурата рязко се понижи и въздухът стана опасно рядък. При Втората райска порта си бяхме сложили ремъците и сега закачихме осигурителните си въжета за един от въглеродните кабели, които минаваха от двете страни на стълбището. Нагласихме макарата така, че да играе ролята на запънка, ако паднем или вятърът ни отнесе от все по-коварните стъпала. Минути по-късно А. Бетик наду прозрачния си шлем и ни даде знак с палци нагоре, докато ние с Енея затворихме осмозните си маски.

Продължавахме да се изкачваме към Южната райска порта, която все още беше на километър над нас. Отвсякъде ни заобикаляше бездна. За втори път в продължение на няколко часа ни се разкриваше такава гледка, но сега спирахме на всеки триста стъпала да си починем, заставахме и гледахме ранната следобедна светлина, огряваща високите върхове. Таян, Градът на покоя, вече можеше да се види на петнайсетина хиляди стъпала и няколко клика под ледените полета и скални склонове, по които току-що бяхме минали. Сетих се, че комуникационните влакна на пдастокостюмите отново ни дават възможност да останем насаме и попитах:

— Как е, хлапе?

— Уморена съм — отвърна Енея, но придружи думите си с усмивка иззад прозрачната си маска.

— Можеш ли да ми кажеш накъде сме се запътили? — попитах аз.

— Към храма на Нефритения император — рече приятелката ми. — Той е на върха.

— Така и предполагах — казах аз, като стъпих на широкото стъпало и вдигнах другия си крак, за да стъпя на следващото. На това място стълбището се изкачваше през покрита с лед надвиснала скала. Знаех, че ако се обърна, за да погледна надолу, може да ми се завие свят. Това бе безкрайно по-лошо, отколкото полета с парапланера. — Можеш ли да ми кажеш защо отиваме в Храма на Нефритения император, когато всичко зад нас отива по дяволите?

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко отива по дяволите?

— Искам да кажа, че Немес и близнаците й навярно ни преследват. Мирът определено ще направи своя ход. Всичко се разпада. А ние отиваме на поклонение.

Енея кимна. Вятърът продължаваше да се усилва и ние отново навлязохме във въздушното течение. Изкачвахме се прегърбени и със сведени глави, сякаш понесли тежък товар. Чудех се за какво си мисли А. Бетик.

— Защо просто не повикаме кораба и не се разкараме оттук? — попитах аз. — Ако ще се чупим, давай направо да свършваме с това.

Можех да видя тъмните очи на Енея зад маската, които отразяваха все по-тъмносиньото небе.

— Когато повикаме кораба, отгоре ни като гарвани ще се нахвърлят двайсетина мирски бойни кораба — отвърна Енея. — Не можем да го направим, преди да сме готови.

Посочих нагоре към стръмното стълбище.

— И това изкачване ли ще ни помогне да се приготвим?

— Надявам се — тихо каза тя. Чувах в ушите си тежкото и дишане.

— Какво има там горе, хлапе?

Изкачихме следващите триста стъпала и спряхме за почивка. И тримата бяхме задъхани, прекалено уморени, за да се любуваме на гледката. Небето беше почти черно. Виждаха се няколко от по-ярките звезди и можех да различа една от по-малките луни, която се издигаше към зенита си. „Или това е мирски кораб?“

— Не зная какво ще открием, Рол — уморено отговори Енея. — Зървам разни неща… сънувам ги отново и отново… но всеки следващ път сънувам същото по различен начин. Не обичам да говоря за това, докато не видя каква действителност ще се разкрие.