„Добре — отговаря Немес. — Ще се видим в Ио-кунг.“

Когато минават през града цепнатина Ио-кунг, тримата се връщат в бавно време. Ръми, облаците са гъсти като лятна мъгла. Рядката коса на Немес прилепва към челото й и тя забелязва, че Сцила и Бриарей изглеждат по същия начин. Тълпата отстъпва пред тях. Пътят по перваза до Храма, висящ във въздуха е пуст.

Немес води групата, когато наближават последния висящ мост преди терасата под стълбището към Храма. Това е първото нещо, реконструирано от Енея — обикновен, двайсетметров люлеещ се мост над тясна цепнатина между доломитните зъбери хиляда метра над останалите скали и облаците. Сега мусонните облаци го обгръщат отвсякъде.

Невидимо в гъстите облаци, нещо стои на скалния перваз от отсрещната страна на моста. Немес превключва на термоизображение и се усмихва, когато вижда, че високата фигура не излъчва каквато и да е топлина. Тя я сондира с генерирания в челото й радар и разглежда образа: височина три метра, тръни, остри пръсти на четирите си огромни ръце, съвършено отразяваща радарните лъчи коруба, остриета по гърдите, никакво дишане, бодлива тел по раменете и шипове на челото.

„Отлично“ — излъчва Немес.

„Отлично“ — съгласяват се Сцила и Бриарей.

Фигурата от отсрещния край на моста не отговаря.

Едва успяхме да стигнем до планината. Когато излязохме от долните пластове на топлото течение, започнахме да се спускаме, без да сме в състояние да наберем каквато и да е височина. Ветровете над облачния океан ни отнасяха предимно надолу. Първата половина от стокликовата бездна ни отне само няколко минути, но втората накара дъха ни да секне — отначало сигурни, че ще успеем, после убедени, че ще потънем в облаците и изобщо няма да усетим смъртта си, когато крилете ни докоснат киселинното море.

Наистина потънахме в облаците, но те бяха мусонни, състоящи се от водни пари, и въздухът беше годен за дишане. Тримата летяхме колкото можем по-близо един до друг — синьо, жълто и зелено крило — и металът и найлонът почти се докосваха, защото повече се страхувахме да не се изгубим и умрем сами, отколкото да се сблъскаме и заедно да паднем в пропастта.

Двамата с Енея можехме да разговаряме по комуникационните влакна, но по време на цялото ни спускане на изток го направихме само веднъж. Мъглата се сгъстяваше, аз едва различавах жълтото й крило и си мислех: „Тя има дете… омъжила се е за някой друг… обичала е някой друг“, когато чух гласа й в ухото си:

— Рол?

— Да, хлапе.

— Обичам те, Рол.

Поколебах се в продължение на няколко удара на сърцето, но емоционалният вакуум, изпълнил ме миг по-рано. беше пометен от прилива на нежност към моята млада приятелка и любовница.

— Обичам те, Енея. — Носехме се все по-ниско в сумрака. Стори ми се, че усещам кисел мирис… краищата на фосгеновите облаци?

— Хлапе?

— Да, Рол. — Гласът й бе шепот в ушите ми. Двамата бяхме свалили осмозните си маски… макар че биха ни предпазили от фосгена. Не знаехме дали А. Бетик може да диша тази отрова. Ако не можеше, с Енея безмълвно се бяхме разбрали да затворим маските си и да се надяваме, че ще успеем да стигнем до планината, преди да потънем в киселинното море, после да изтеглим андроида нагоре по склона на чист въздух. И двамата знаехме, че планът ни е тромав — по време на приближаването ми към планетата радарът на борда на кораба беше показал, че повечето върхове и хребети рязко се спускат надолу под фосгеновия облачен слой и щеше да е въпрос на минути да потънем в морето, — но бе по-добре да имаш план, отколкото да се оставиш на съдбата. Междувременно ние затворихме маските си и дишахме свеж въздух, докато все още можехме.

— Хлапе — казах аз, — ако си знаела, че няма да успеем… ако си видяла онова, което смяташ за…

— Собствената си смърт ли? — довърши изречението вместо мен Енея. Не бях в състояние да го изрека гласно.

Глупаво кимнах. Тя не можеше да ме види през облаците помежду ни.

— Това са само вероятности, Рол — тихо отвърна Енея. — Макар че онази, която зная с най-голяма сигурност, не се отнася за сега. Не се тревожи, нямаше да помоля двама ви да дойдете с мен, ако смятах, че ще е… сега.

— Зная — отвърнах аз, радостен, че А. Бетик не може да чуе разговора ни. — Не си мислех за това. — Бях си помислил, че навярно знае, че ние с андроида ще стигнем до планината, но не и тя. Сега вече не го вярвах. Стига съдбата ми да бе преплетена с нейната, можех да приема почти всичко. — Просто се чудех защо отново бягаме, хлапе — продължих аз. — Гади ми се от постоянното криене от Мира.

— И на мен — съгласи се Енея. — И повярвай ми, Рол, ние не сме тук заради това. О, по дяволите!

Това възклицание едва ли подхождаше на месия, но след миг видях причината за вика й. На двайсет метра пред нас се беше появил скалист склон. Между сипеи и стръмни урви стърчаха огромни зъбери.

А. Бетик пръв се насочи към него, като в последния момент натисна контролния лост и спусна крака от стремената, използвайки парапланера като парашут. Той отскочи два пъти и бързо се приземи, после откачи ремъците си. Ломо многократно ни бе обяснявал, че при опасно и ветровито кацане е важно незабавно да се освободиш от парапланера, за да не те повлече в бездната. А тук определено имаше такава вероятност.

След него се приземи Енея, няколко мига по-късно последвана от мен. Моето кацане беше най-тромаво. Отскочих високо, спуснах се почти право надолу, изкълчих глезена си и паднах на колене, а парапланерът силно се блъсна в скалата над мен. Той се опита да се прекатури назад и да ме повлече в пропастта, точно както ни бе предупредил Ломо, но андроидът улови щръкналите метални пръчки, секунда по-късно Енея хвана дясната рейка и те го задържаха достатъчно време, за да успея да се измъкна от ремъците си и да се отдръпна на няколко крачки от останките, влачейки раницата със себе си.

Енея коленичи на студената, мокра скала до мен, издърпа ботуша ми и разгледа изкълчения ми глезен.

— Струва ми се, че не е много навехнат — каза тя. — Може малко да се подуе, но ще си в състояние да вървиш.

— Добре — глупаво отвърнах аз, като осъзнавах единствено голите й ръце върху голия си глезен. После рязко се дръпнах, когато Енея напръска подпухналата плът с нещо студено от аптечката си.

Двамата ми помогнаха да се изправя на крака, събрахме багажа си и поехме ръка за ръка нагоре по хлъзгавия склон натам, където облаците блестяха по-ярко.

Излязохме под слънчевите лъчи високо на свещените склонове на Тай Шан. Бях свалил качулката на пластокостюма и маската, но Енея предложи да не събличаме самите костюми. Облякох термоякето си отгоре, за да не се чувствам съвсем гол и забелязах, че приятелката ми прави същото. А. Бетик търкаше ръце и видях, че кожата му е станала почти съвсем бяла от студ.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Да, г. Ендимион — отвърна андроидът. — Макар че още няколко минути на тази височина…

Погледнах надолу към облаците, където бяхме оставили изпотрошените хвърчила.

— Предполагам, че няма да напуснем тази скала с парапланерите.

— Точно така — потвърди Енея. — Вижте. Бяхме излезли от скалистите чукари и сипеи сред тревист район между огомните зъбери. Пътеки на зигокози и тесни, настлани с камъни пътища пресичаха зелените поляни. По скалите се стичаха ручеи от топящи се ледници, но над тях бяха вдигнати мостове от каменни плочи. Виждаха се сгради, които можеха да са само храмове от бял камък и сиви насипи. Блестящите постройки — ярко огрени под синьо-белите, покрити с лед и сняг склонове — приличаха на олтари. Енея сочеше към огромен бял камък, поставен до пътеката, на чиято гладка стена бяха изсечени следните стихове: