Но ние не се спуснахме. Няколко часа по-късно стигнахме до пропастта, която бележеше източната граница на Средното царство. Планината Тай Шан не се виждаше разбира се — макар че облаците малко се бяха разкъсали, не се виждаше почти нищо друго, освен мократа скала пред нас, мъглата и облаците.

Тук имаше широк перваз и ние поседнахме на него, извадихме закуски от раниците си и утолихме жаждата си с вода от бутилките си. Ниските растения, които покриваха стръмните урви, започваха да се издуват, поглъщайки първата влага на мусонните месеци.

След като се нахранихме, Ломо и А. Бетик започнаха да разопаковат трите ни тежки вързопа. Енея отвори собствената си раница, която изглеждаше по-тежка от нашите. Не се изненадах, когато видях какво е завито във вързопите — найлон, метални подпори и рамки. В раницата на Енея бяха двата пластокостюма и дихателните маски, които бях взел със себе си от кораба и за които съвсем бях забравил.

Въздъхнах и погледнах на изток.

— Значи ще се опитаме да стигнем до Тай Шан — казах аз.

— Да — потвърди Енея. Тя започна да съблича дрехите си. А. Бетик и Ломо се извърнаха, но усетих, че сърцето ми се разтуптява от гняв при мисълта, че другите мъже могат да видят любимата ми гола. Овладях се, извадих другия пластокостюм, започнах да смъквам собственото си облекло и пласт по пласт да го прибирам в тежката си раница. Въздухът беше студен и мъглата лепнеше по кожата ми.

Ломо и А. Бетик сглобяваха парапланерите, докато ние с Енея се обличахме. Пластокостюмите прилепваха по тялото почти като втора кожа. Качулката на главата бе по-тясна от маска на акваланг и силно притискаше ушите ми. Единствено филтрите позволяваха преминаването на звук: когато бъдехме херметично откъснати от външния въздух, те щяха да улавят сигналите на комуникационните влакна.

Ломо и андроидът бяха сглобили четирите парапланера. Сякаш в отговор на незададения ми въпрос, Ломо каза:

— Аз само ще ви покажа топлите течения. Не бих могъл да оцелея на тази височина. А и не искам да летя до Тай Шан, когато няма голям шанс да се върна.

Енея докосна яката му ръка.

— Не можеш да си представиш колко сме ти благодарни, че ни доведе до топлото течение. Смелият летец се изчерви.

— Ами А. Бетик? — попитах аз и после, осъзнал, че говоря за нашия приятел сякаш го няма, се обърнах към андроида и казах: — Ами ти? За теб няма пластокостюм и дихателна маска.

А. Бетик се усмихна. Винаги бях смятал, че редките му усмивки са най-мъдрото нещо, което някога съм виждал на човешко лице — въпреки че от техническа гледна точка синьокожият мъж не бе човек.

— Вие забравяте, г. Ендимион — отвърна той, — че съм създаден малко по-издръжлив от средния човек.

— Но разстоянието… — започнах. Тай Шан бе на повече от сто километра на изток и даже да достигнехме топлото течение, това щеше да означава почти час разреден въздух… прекалено рядък за дишане.

А. Бетик закачи последните ремъци на парапланера си — прекрасно устройство с голям син найлонов триъгълник, широк почти десет метра — и каза:

— Ако имаме късмет да изминем разстоянието, аз ще оцелея.

Кимнах и се заех да закачам ремъците на собствения си парапланер, без да задавам повече въпроси, без да гледам към Енея, без да я питам защо четиримата рискуваме живота си. После неочаквано осъзнах, че приятелката ми е застанала до мен.

— Благодаря ти, Рол — каза тя, достатъчно високо, че да я чуят всички. — Правиш всичко това от любов и приятелство към мен. Благодаря ти от дъното на душата си.

Направих някакъв жест, внезапно загубил дар слово, засрамен, че ми благодари, когато другите двама също са готови да скочат в бездната. Но Енея продължи:

— Обичам те, Рол — каза тя и се надигна на пръсти, за да ме целуне по устните. После се олюля назад и ме погледна. Тъмните й очи бяха бездънни. — Обичам те, Рол Ендимион. Винаги съм те обичала. И винаги ще те обичам.

Стоях объркан и поразен, докато всички бяхме готови за полет. Ломо последен се присъедини към нас и провери ремъците на всички ни, всяка гайка, всеки винт и скоба на парапланерите ни. Останал доволен, той почтително кимна на А. Бетик и се приближи до ръба на скалата. На тази височина не растяха дори влаголюбивите растения сякаш ужасени от бездната. Усещах, че аз наистина съм ужасен. Мъглата отново се беше сгъстила.

— В тази мъгла ще е трудно да се виждаме един друг — каза Ломо. — Кръжете наляво. Дръжте се на пет метра от онзи, който е пред вас. Тръгваме в същия ред, в който дойдохме дотук — Енея след мен с жълтото крило, после синият мъж със синьото и накрая ти, Рол, със зеленото. Най-опасното е да не се загубим в облаците.

Енея напрегнато кимна.

— Няма да се отдалечавам от крилото ти.

Ломо погледна към мен.

— Двамата с Енея можете да разговаряте по комуникационните влакна на пластокостюмите си, но това няма да ви помогне да се откриете. Ние с А. Бетик ще си разменяме знаци с ръце. Внимавай. Не губи от поглед крилото на синия мъж. Ако случайно го загубиш, продължавай да кръжиш по посока обратна на часовниковата стрелка, докато не излезеш над облаците. После се опитай да се върнеш на мястото си в групата. Докато си в облаците, помъчи се кръговете ти да са тесни. Ако ги разшириш — което не е трудно при парапланерите, — ще се блъснеш в скалата. Кимнах. Устата ми бе пресъхнала.

— Добре — каза Ломо. — Ще се видим над облаците. После ще ви отведа до топлото течение. Ще ви сигнализирам ето така… — той сви юмрук и два пъти поред го повдигна нагоре, — когато дойде време да ви оставя. Продължавайте да се издигате и кръжите. Влезте колкото можете по-навътре в течението. Издигайте се към горните атмосферни ветрове, докато решите, че вече ще разкъсат крилото ви. Навярно ще се случи точно така. Но ако не навлезете по средата на течението, няма да успеете да стигнете до Тай Шан. До склона на Великия връх са сто и единайсет клика.

Всички кимнахме.

— Нека Буда се усмихне на днешното ни безумие — каза Ломо. Изглеждаше много радостен.

— Амин — отвърна Енея.

Без повече думи, Ломо се обърна и скочи от ръба на скалата. Енея го последва миг по-късно. А. Бетик се наведе напред, отблъсна се от перваза и след секунди потъна в облаците. Внезапно под краката ми нямаше скала и аз увиснах на ремъците си. Вече бях загубил от поглед синьото крило на А. Бетик. Стелещите се облаци ме объркваха и дезориентираха. Дръпнах лоста за управление и завих както ме бяха учили, напрегнато взирайки се в мъглата, за да зърна някое от другите крила. Нищо. Със закъснение осъзнах, че прекалено дълго съм се задържал на скалата. Или бях скочил твърде рано? Изравних крилото и усетих, че вятърът тегли найлона над мен, но не можех да определя дали наистина набирам височина, защото не виждах нищо. Мъглата бе като някаква ужасна слепота. Без да се замислям, извиках, като се надявах, че някой от другите ще ми отговори и ще ме ориентира. Само няколко метра пред мен се разнесе човешки вик.

Беше собственият ми глас, отекнал от вертикалната скала, в която щях да се блъсна.

Немес, Сцила и Бриарей се движат на юг от мирската гомпа под Фалоса на Шива. Слънцето е високо и на изток се трупат плътни облаци. За пътуването на мирските гости до Зимния дворец в Потала старият Горен път на югозапад по хребета Коко Нор е бил поправен и разширен. На югозапад от двореца, където минава десеткликовият кабелен път, е построена специална платформа, на която сега виси паланкин, предназначен за мирските дипломати. Немес влиза в него, без да обръща внимание на погледите на малкото хора в дебели чуби, които се мотаят на стълбището и платформата. Когато близнаците й се присъединяват към нея, тя освобождава двете спирачки и паланкинът се понася над пропастта. Тъмни облаци се издигат над планината.

Двайсетчленен взвод от дворцовата гвардия, въоръжен с алебарди и примитивни енергийни копия, ги посреща на стъпалата на Голямата тераса откъм западната страна на хребета на Жълтата шапка, където дворецът се спуска няколко вертикални километра надолу. Капитанът на гвардията се държи почтително.