— Трябва да изчакате тук, докато доведем почетна стража, която да ви ескортира в двореца, почитаеми гости — покланя се той.
— Предпочитаме да влезем вътре сами — отвръща Немес. Двайсетте гвардейци приклякат, вдигнали копията си, и образуват плътна стена от желязо, вълна от зигокоза, коприна и орнаментирани шлемове. Капитанът се покланя още по-ниско.
— Извинете ме, почитаеми гости, но в Зимния дворец не може да се влезе без покана и почетна стража. Няма да се наложи да чакате повече от минута. Ако благоволите да останете под покрива на пагодата тук, почитаеми гости, съвсем скоро ще пристигне ескорт със съответния ранг.
Немес кимва.
— Убийте ги — казва на Сцила и Бриарей тя и влиза в двореца, докато близнаците й се фазоизместват.
Двамата се връщат обратно в бавно време, за да изминат дългия преход през многоетажния дворец, като се фазоизместват само, за да убиват стражите и прислугата. Когато излизат по главните стъпала и се приближават до Праго Калинг, голямата Западна порта от тази страна на моста Ки Чу, те откриват регента Ретинг Токра, застанал на пътя им с петстотин от най-добрите си войници от дворцовата гвардия. Неколцина от тези елитни воини носят мечове и копия, но повечето стискат арбалети, пушки и примитивни енергийни оръжия.
— Командир Немес — казва регентът и леко свежда глава, но не толкова за поклон, колкото за да срещне погледа на жената пред него. — Чухме какво сте направили при Шивлинг. По-нататък не можете да отидете. — Токра кимва към някого високо в блестящите очи на кулата на Парго Калинг и черният хромиран мост Ки Чу безшумно се прибира обратно в планината. Остават да висят само дебелите кабели.
Немес се усмихва.
— Какво правиш, Токра?
— Негово светейшество отиде в Хсуан-кунг Ссу — отвръща регентът. — Зная защо сте дошли. Няма да можете да навредите на Негово светейшество Далай лама.
Радамант Немес показва повече от ситните си зъби.
— Какво говориш, Токра? Ти предаде своето скъпо момченце-бог на мирските тайни служби за по-малко от трийсет сребърника. Да не би да ме изнудваш за още от тъпите ти шестостранни монети?
Регентът поклаща глава.
— Договорът с Мира предвиждаше Негово светейшество да остане невредим. Но вие…
— Ние искаме главата на момичето — прекъсва го Немес.
— А не на твоя лама. Разкарай хората си от пътя ни, иначе ще ги загубиш.
Регентът Токра се обръща и излайва заповед към войниците си. Лицата на мъжете са мрачни, когато вдигат оръжията и ги притискат към раменете си. Повечето от тях препречват пътя към моста, въпреки че него вече го няма. Тъмни облаци врят в бездната. — Убийте ги всичките — казва Немес и се фазоизмества.
Ломо ни беше показал всички средства за управление, но до този момент не бях имал възможността да летя. Сега, докато скалата изплуваше от мъглата пред мен, трябваше незабавно да реагирам, иначе щях да загина.
Парапланерът се контролираше с лост, който висеше пред мен, също както аз висях на ремъците си. Наведох се наляво и го натиснах колкото сила имах. Започнах да завивам, но не достатъчно рязко. Нямаше да ми достигнат един-два метра, за да довърша дъгата си. Имаше още няколко ръкохватки, но те бяха опасни и само за извънредни случаи.
Можех да видя лишеите по приближаващата се скала. Това бе извънреден случай.
Силно дръпнах лявата ръкохватка и найлонът отляво се разтвори. Дясното крило рязко зави и парапланерът се обърна почти наопаки. Краката ми увиснаха отстрани, ботушите ми наистина докоснаха камъка и после започнах да пропадам почти право надолу. Освободих лявата ръчка, запаметяващата тъкан на лявата водеща повърхност за миг се изправи и аз отново летях — макар и почти вертикално.
Силният вятър покрай скалата подхвана парапланера като асансьор и аз полетях нагоре. Лостът за управление подскочи назад и силно ме блъсна в гърдите. Открих, че отново съм почти с главата надолу и се нося към скалата.
Това не беше добре. Дръпнах дясната ръчка, завих настрани и пак пропаднах надолу, изравних парапланера и натиснах контролния лост, докато отчаяно местех тежестта си, за да си възстановя равновесието. Облаците се бяха разкъсали достатъчно, за да видя, че скалата е на двайсет-трийсет метра от дясната ми страна.
Отново започнах да завивам наляво, но този път внимателно, благодарен на всеки пробив в облаците, който ми позволяваше да преценя разстоянието от хребета. Силно натисках контролния лост. Внезапно в ухото ми се разнесе шепот:
— Леле! Какво представление само. Направи го пак! Стреснах се и после погледнах нагоре зад себе си. Ярко-жълтият триъгълник на парапланера на Енея кръжеше високо над мен. Облаците висяха над него като сив таван.
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Изобщо не ми се иска да се перча. — Отново вдигнах поглед към нея. — Защо си тук? Къде е А. Бетик?
— Срещнахме се над облаците, не те видяхме и аз се спуснах да те открия — просто каза Енея.
Усетих пристъп на гадене — по-скоро от мисълта, че е рискувала всичко, за да ме намери, отколкото от невероятната ми акробатика.
— Добре съм — грубо рекох аз. — Само трябваше да свикна с летенето.
— Да — съгласи се Енея. — Хайде, издигни се към мен.
Направих го без да позволявам на гордостта ми да застане на пътя ми към оцеляването. В мъглата ми бе трудно да не изпускам жълтото й крило от поглед, но все пак по-лесно, отколкото да летя слепешком до скалата. Изглежда, че Енея усещаше къде точно е хребетът и кръгът ни минаваше само на пет метра от него, но никога не се приближавахме повече.
Минути по-късно изплувахме над облаците. Признавам, че дъхът ми секна — първо бавно изсветляване, после прилив на слънчева светлина, издигане над равнището на облаците като плувец на повърхността на бяло море, примижаване под ярките лъчи сред ослепителната свобода на синьото небе и безкрайните простори.
Над океана от облаци се виждаха само най-високите върхове и хребети: Тай Шан, който студено блестеше далеч на изток, Хенг Шан, приблизително също толкова далеч на север, нашият хребет от Йо-кунг, издигащ се като острие на бръснач точно над облачните вълни и връщащ се обратно на запад, далечният склон на Кун Лун, минаващ от северозапад на югоизток, и далеч към края на света — искрящите върхове на Чомо Лори, Парнас, Кангченгджунга. Коя, Калаис и други, които не можех да разпозная оттук. Отвъд хребета Фари слънцето се отразяваше в нещо високо и си помислих, че може да е Потала или по-ниският Шивлинг. Престанах да зяпам и отново насочих вниманието си към опита ни да наберем височина.
А. Бетик кръжеше наблизо и ми даде знак с палци нагоре. Отвърнах му и погледнах нагоре, за да видя, че Ломо жестикулира петдесетина метра над нас: „Приближете се. Не разширявайте кръговете. Следвайте ме.“
Направихме го. Енея спокойно се издигаше зад Ломо, синьото крило на А. Бетик кръжеше след нея и накрая аз, петнайсет метра под него и петдесет метра извън обсега на кръговете на андроида.
Изглежда Ломо знаеше точно къде са теченията — понякога кръжахме далеч обратно на запад, издигахме се и разширявахме кръговете си, за да се понесем отново на изток. Понякога като че ли кръжахме без да набираме височина, но после поглеждах на север към Хенг Шан и усещах, че сме се издигнали още неколкостотин метра нагоре. Бавно се издигахме и кръжахме на изток, макар че Тай Шан все още трябва да беше на осемдесет-деветдесет клика.
Ставаше по-студено и по-трудно за дишане. Затворих напълно осмозната маска и вдишах чист кислороден диоксид. Пластокостюмът се стегна около тялото ми. Можех да видя, че Ломо трепери в чубата си от вълна на зигокоза и дебели ръкавици. По голата ръка на А. Бетик имаше лед. А ние продължавахме да кръжим и да се издигаме. Небето помрачня и гледката стана още по-невероятна — далечната Нанда Деви на югозапад, Хелгафел още по-далеч на югоизток и връх Харни отвъд Шивлинг на хоризонта.
Накрая Ломо не можеше да издържа повече. Миг по-рано бях отворил прозрачната осмозна маска, за да видя колко плътен е въздухът, бях се опитал да вдишам нещо, твърдо като вакуум и бързо затворих мембраната. Не можех да си представя как успява да диша, мисли и действа Ломо на тази височина. Сега той ни даде знак да продължим да кръжим нагоре, показа ни древния сигнал за късмет, като оформи кръг с палец и показалец и изпусна редкия въздух от триъгълното си крило, за да се понесе надолу като ястреб. Секунди по-късно червеният му парапланер бе няколко хиляди метра под нас и се насочваше към хребета на запад.