Кардинал Мустафа и другите мигновено скочиха на крака.

— Сядайте! — изрева великият инквизитор. — Никой не ви е нареждал да действате.

Немес се усмихна и се обърна към вратата. Всички духовници в стаята викаха. Архиепископ Жан Даниел Брек се кръстеше. Адмирал Уу посегна за игления пистолет в кобура си.

Събитията се развиха прекалено бързо. Въздухът се превърна в мъгла. В един миг Немес, Сцила и Бриарей бяха на прага на осем метра от другите, а в следващия ги нямаше и сред облечените в черно и червено хора около масата стояха три искрящи хромирани фигури.

Сцила пресрещна адмирал Марджит Уу преди жената да успее да вдигне игления си пистолет. Проблясна хромирана ръка. Главата на Уу се претърколи по полираната маса. Обезглавеното тяло остана изправено няколко секунди, няколко случайни нервни импулса наредиха на пръстите на дясната ръка да се затворят и игленият пистолет стреля, зарядът откъсна краката на тежката маса и разцепи каменния под на десет хиляди места.

Отец Льоблан скочи между Бриарей и архиепископ Брек. Замъглената сребърна фигура изкорми свещеника. Брек изпусна очилата си и изтича в съседната стая. Внезапно Бриарей изчезна — оставяйки зад себе си само тихо запълващ вакуума въздух. От другото помещение се разнесе кратък вик, който почти незабавно секна.

Кардинал Мустафа заотстъпва от Радамант Немес. За всяка негова стъпка назад тя правеше по крачка напред. Замъгленото поле около нея изчезна, но създанието не изглеждаше по-човешко или по-малко заплашително.

— Проклета да си, каквото и адско изчадие да си ти — тихо каза кардиналът. — Хайде, не се страхувам да умра. Немес повдигна едната си вежда.

— Разбира се, че не, Ваше високопреосвещенство. Но дали няма да мислите по друг начин, ако ви кажа, че ще изхвърлим тези тела… и онази глава… — тя посочи към мястото, където очите на Марджит Уу току-що бяха престанали да мигат и гледаха кухо, — …далеч в киселинния океан и че възкресяването няма да е възможно?

Кардинал Мустафа стигна до стената и спря. Немес бе само на две крачки пред него.

— Защо правите това? — твърдо попита той. Създанието сви рамене.

— В момента основните ни задачи се различават — отвърна Немес. — Готов ли сте, велики инквизиторе?

Кардинал Мустафа се прекръсти и бързо се помоли.

Немес отново се усмихна, десните й ръка и крак се превърнаха в искряща сребърна мъгла и тя пристъпи напред.

Мустафа удивено я наблюдаваше. Тя не го уби. С движения, прекалено бързи, за да ги проследи, създанието счупи лявата му ръка, разби на парчета дясната му ръка, изрита краката му изпод него — като счупи и двата — и го ослепи с два пръста, които спряха точно преди да проникнат в мозъка му.

Ревът от болка беше безпрецедентен за великия инквизитор. В същото време можеше да чуе гласа й, все още равен и безжизнен.

— Зная, че вашият автохирург на спускателния кораб или на „Ибрил“ ще ви излекува — каза тя. — Сигнализирахме им. Ще пристигнат тук след няколко минути. Когато видите папата и неговите паразити, кажете им, че онези, пред които трябва да докладвам, не искаха момичето живо. Нашите извинения, но неговата смърт е необходимост. Кажете им също в бъдеще да внимават и да не действат без съгласието на всички елементи на Техноцентъра. Сбогом, Ваше високопреосвещенство. Надявам се, че автохирургът на „Ибрил“ може да ви развие нови очи. Онова което се готвим да направим, си струва да се види.

Мустафа чу стъпки, плъзгане на врата и после тишина, освен вика на човек, страдащ от ужасни болки. Трябваха му няколко минути, за да осъзнае, че вика самият той.

Когато се върнах в Храма, висящ във въздуха, първите лъчи вече се процеждаха през мъглата, но утрото оставаше мрачно, студено и дъждовно. Най-после бях достатъчно отрезвял, за да внимавам много, докато се спускам по фиксираните въжета и добре, че беше така — на няколко пъти запънките на спускателния механизъм се плъзваха по покрития с лед кабел и щях да падна, ако не ме бяха задържали осигурителните въжета.

Когато се върнах, Енея бе будна, облечена и готова за път. Носеше термоанорака, катераческите си ремъци и ботуши. А. Бетик и Ломо Дондруб бяха облечени по подобен начин и бяха прехвърлили през рамо продълговати, тежки найлонови чували. Те щяха да дойдат с нас. Други се бяха събрали, за да се сбогуват — Тео, Рахил, Дорье Фамо, Далай лама, Джордж Тсаронг, Джигме Норбу — и изглеждаха тъжни и разтревожени. Енея имаше уморен вид: бях сигурен, че и тя не е спала. Двамата образувахме тъжна наглед двойка. Ломо се приближи до мен и ми подаде един от дългите, увити в найлон вързопи. Беше тежък, но аз го нарамих, без да се оплаквам или възразявам. Взех останалите си вещи, отговорих на въпросите на Ломо за състоянието на въжетата на хребета — очевидно всички си мислеха, че самоотвержено съм проверил пътя — и отидох да погледна моята приятелка и любима. Когато ми отправи въпросителен поглед, аз й отговорих с кимване. „Всичко е наред. И аз съм наред. Готов съм за път. По-късно ще поговорим за това.“

Тео плачеше. Съзнавах, че това е важна раздяла — че може никога повече да не се видим, въпреки уверенията на Енея към другите две жени, че преди падането на нощта отново ще сме заедно, — но бях прекалено емоционално вцепенен и изтощен, за да реагирам. Отстъпих настрани от групата за миг да си поема дъх и да фокусирам вниманието си. За оцеляването ни през следващите няколко часа навярно щях да се нуждая от всичките си умения и предпазливост. „Когато си страстно влюбен — помислих си аз, — не можеш да си позволиш много сън.“ Тръгнахме по източната платформа. Изтичахме надолу по ледения перваз, минахме покрай въжетата, по които току-що се бях спуснал, и стигнахме до цепнатината без произшествия. Дърветата бонзай изглеждаха стари и нереални сред стелещата се ледена мъгла, тъмните им клони висяха над главите ни, внезапно натежали от влага. Ручеите и водопадите издаваха по-силен шум, отколкото си спомнях. Водата се плъзгаше по последната скала към бездната от лявата ни страна.

На най-източните и високи гънки на цепнатината имаше стари, не толкова сигурни фиксирани въжета и Ломо тръгна по тях пръв, последван от Енея, А. Бетик и накрая мен. Забелязах, че андроидът се изкачва бързо и опитно, както винаги, въпреки липсващата му лява ръка. Когато стигнахме на хребета, ние вече бяхме отвъд най-далечната точка от среднощната ми разходка — цепнатината играеше ролята на преграда към хребета, по който бях минал тогава. Сега придвижването наистина бе трудно и ние вървяхме по възможно най-тесни пътеки — изтъркани первази, скални издатини, покрити с лед участъци, сипеи — по южния склон на хребета. Самият хребет се извисяваше над нас, покрит с влажен, тежък сняг и лед. Напредвахме мълчаливо, дори не шепнехме, тъй като разбирахме, че и най-тихият звук може да предизвика лавина, която за миг да ни отнесе от десетсантиметровите первази. Накрая, когато придвижването стана още по-трудно, ние се изкачихме нагоре по въжета — като закопчахме карабините си за кабела и свързахме ремъците си с двойно въже, — така че ако сега някой паднеше, или щеше да се задържи, или всички щяхме да полетим в бездната. Ломо уверено ни водеше напред, крачеше над мъгливи пропасти и ледени цепнатини, които аз бих се поколебал да прескоча, и ми се струваше, че всички се чувстваме по-добре, след като се завързахме с въжето.

Все още не знаех къде отиваме. Не знаех, че огромният хребет, който минаваше на изток от Кун Лун покрай Йо-кунг, след няколко километра ще свърши, че внезапно и стръмно ще се спусне към отровните облаци няколко клика надолу. За няколко седмици през пролетта облаците потъваха достатъчно, че хребетът отново да се покаже и да позволи на снабдителни кервани, поклонници, монаси, търговци и обикновени любопитни да преминат на изток от Средното царство до Великия връх Тай Шан и да стигнат до най-недостъпната обитаема точка на планетата. Говореше се, че монасите, които живеели на Тай Шан, никога не се връщали в Средното царство или където и да е другаде на Райската планина — безброй поколения наред те посвещавали живота си на тайнствените гробници, гомпи, церемонии и храмове на този най-свещен от всички върхове. Сега, когато времето се влошаваше, аз съзнавах че ако започнем да се спускаме, няма да разберем кога сме излезли от стелещите се облаци на мусоните и сме навлезли в стелещите се пари, докато отровният въздух не ни убиеше.