„Монахът Шинсо ме попита къде е отишъл някакъв умрял монах и аз му отговорих, че това е като ледът да се превърне във вода“. Генша казал: „Това е добре, но самият аз не бих отговорил така“. „А какво би казал?“ — попитал Сепо. Генша отвърнал: „Това е все едно водата да се превърне във вода“.

След кратко мълчание някой в предната част на стаята помоли:

— Разкажи ни за Празнотата, Която Обвързва.

— Имало едно време — започна Енея, както винаги започваше такива неща, — Празнота. И Празнотата била извън времето. Всъщност, Празнотата била сирак на времето… сирак на пространството.

Но Празнотата не принадлежала на времето, не принадлежала на пространството и определено не принадлежала на Бог. Нито пък Празнотата, Която Обвързва е Бог. В действителност Празнотата се е развила дълго след като времето и пространството определили границите на вселената, но необвързана от времето и пространството, Празнотата, Която Обвързва се движела напред-назад из континуума чак до началото на Големия взрив и до края на Тихото хленчене.

Тук Енея млъква и вдига ръце към слепоочията си с движение, което не съм виждал откакто беше дете. Тази вечер не ми прилича на дете. Очите й са уморени, но жизнени. Около тези очи се виждат бръчици на изтощение или тревога. Обичам тези очи.

— Празнотата, Която Обвързва е мислещо нещо — твърдо казва тя. — Произхожда от мислещи неща — много от които на свой ред са създадени от мислещи неща.

Празнотата, Която Обвързва е съшита от квантова материя, изтъкана от пространство на Планк, лежи под и около пространство/времето като спален калъф, пълен с вата. Празнотата, Която Обвързва не е нито мистична, нито метафизична, тя произтича от и реагира на физическите закони на вселената, но е продукт на тази развиваща се вселена. Празнотата е изградена от мисъл и чувство. Тя е резултат на самоосъзнаването на вселената. И не само от човешка мисъл и чувство — Празнотата, Която Обвързва е съставена от стотици хиляди разумни раси в милиарди години от времето. Тя е единствената константа в еволюцията на вселената — единствената обща особеност за расите, които ще еволюират, процъфтят, изтлеят и загинат, разделени с милиони години и стотици милиони светлинни години една от друга. И за Празнотата, Която Обвързва има само един ключ…

Енея отново млъква. Младата й приятелка Рахил седи по турски близо до нея и внимателно слуша. Сега за първи път забелязвам, че Рахил — жената, от която глупаво съм ревнувал заради онези няколко изминали месеца — наистина е красива: меднокестенява коса, къса и къдрава, румени страни, големи зелени очи, изпъстрени с малки кафяви точици. Тя е приблизително на възрастта на Енея, в началото на двайсетте си стандартни години, и кожата й е станала златистокафява от месеците на работа по високите тераси под жълтото слънце на Тян Шан.

Енея докосва Рахил по рамото.

— Моята приятелка тук била бебе, когато баща й открил интересен факт за вселената — продължи тя. — Баща й, учен на име Сол, десетилетия наред бил обсебен от историческата връзка между Господ и човека. Един ден при изключително екстремни обстоятелства, изправил се пред възможността за втори път да загуби дъщеря си, Сол получил сатори — ясно и интуитивно разбрал онова, което само малцина други през милионите години на размисли имали привилегията да видят… Сол разбрал, че любовта е реална и равностойна сила във вселената… също толкова реална, колкото електромагнетизма или слабата ядрена сила. Също толкова реална, колкото гравитацията, и подчиняваща се на много от същите закони. Законът за площта, например, често действа върху любовта също толкова сигурно, колкото и върху гравитацията.

Сол разбрал, че любовта е обвъзваща сила на Празнотата Която Обвързва, конецът и тъканта на дрехата. И в този миг на сатори Сол осъзнал, че човечеството не е единственият майстор на този великолепен гоблен. Сол зърнал Празнотата, Която Обвързва и силата на любовта зад нея, но не успял да получи достъп до тази среда. Толкова скоро еволюирали от своите братовчеди приматите, човешките същества все още не са придобили сетивната способност ясно да виждат или влизат в Празнотата, Която Обвързва.

Казвам „ясно да виждат“, защото всички хора с открито сърце и ум са зървали редки, но невероятни пейзажи от Празнотата, Която Обвързва. Също както дзен не е религия, а е религия, Празнотата, Която Обвързва не е състояние на ума, а е състояние на ума. Празнотата е също толкова вероятностна, колкото постоянни вълни, взаимодействащи с постоянен вълнов фронт, какъвто е човешкият ум и личност. До Празнотата, Която Обвързва се докосваме всички ние, които сме плакали от щастие, сбогували сме се с любимия, били сме възвисявани от оргазъм, стояли сме до гроба на любим човек или сме виждали как бебето ни за първи път отваря очи.

Докато говори, Енея гледа към мен и аз усещам, че по ръцете ми полазват тръпки.

— Празнотата, Която Обвързва винаги е под и над повърхността на нашите мисли и чувства — продължава тя, — невидима, но постоянна като диханието на нашия любим до нас през нощта. Нейното действително, но недостъпно присъствие в нашата вселена, е една от основните причини за сложните митологии и религии на човечеството, за нашата упорита, сляпа вяра в свръхсетивни сили, в телепатия и пророкуване, в демони, полубожества, възкресяване, прераждане, призраци, месии и толкова много други видове почти, но не съвсем задоволителни глупости.

Тези думи карат стотината монаси, работници, учени, политици и свещеници леко да се размърдат. Вятърът навън се усилва и платформата леко се разклаща. Някъде на юг от Ио-кунг изтътва гръмотевица.

— Така наречените „Четири твърдения на сектата дзен“, приписвани на Бодидхарма, живял през шести век след Христа, са почти съвършен указателен знак за откриване на Празнотата, Която Обвързва, поне на очертанията й като отсъствие на фантастична врява — продължава Енея. — Първо, независимост от думи и букви. Думите са светлината и звукът на нашето съществуване, светкавицата, която ос. ветява нощта. Празнотата, Която Обвързва трябва да се търси в най-дълбоките тайни и тишини на нещата… мястото, което обитава детството.

Второ, специално излъчване извън писанията. Художниците познават другите художници, веднага щом моливът започне да се движи. Музикантът може да различи друг музикант сред милионите, които свирят, веднага щом започне музиката. Поетите откриват други поети само по няколко срички, особено ако е изоставен обичайният смисъл и форми на поезия. Чора е написал…

— …и във все още топлия калъп на изгорели думи и образи остава златото на по-дълбоки неща, на онова, което някога Р. Х. Блайт и Фредерик Франк нарекли „тъмният пламък на живота, който гори във всички неща“… и „гледане с корема, не с очите, с «червата на състраданието»“.

Библията лъже. Коранът лъже. Талмудът и Тората лъжат. Новият завет лъже. Сута-питака, никаята, Итивутака и Дхамапада лъжат. Бодисатва и Амитабха лъжат. Книгата на мъртвите лъже. Всички писания лъжат… също както лъжа и аз, докато ви говоря сега.

Всички тези свещени книги лъжат не преднамерено или заради неправилно изразяване, а заради самия си характер, заради самото свеждане на нещата до думи. Всички образи, възприятия, закони, канони, цитати, параболи, заповеди, коани, зазени и проповеди в тези красиви книги в крайна сметка само прибавят нови думи между човешкото същество, което търси, и възприемането на Празнотата, Която Обвързва.

Трето, пряко насочване на човешката душа. Дзен, които най-добре е разбрал Празнотата като открива отсъствието й, се мъчи с проблема за насочването без показалец, за създаване на това изкуство без среда, за чуване на този силен звук във вакуум без звуци. Шики е написал…