— Това — и нямам предвид стиховете — е същността на търсенето на ключа за портала на Празнотата, Която Обвързва. Сто хиляди раси на милион светове в безкрайно дълги дни са имали своите селца без домове, своите танци под луната на светове без луни, мириса на прясна риба в океани без риба. Това може да се споделя извън времето, извън думите, извън съществуването на расата.

Четвърто, вглеждане в човешката природа и постигане на Буда. За тази цел не са нужни десетилетия на зазен, покръстване в Църквата или размисли над Корана. В края на краищата природата на Буда е същността на това да си човек. Всички цветя стават цветя. Дивото куче или сляпата зигокоза стават куче или зигокоза. Само човечеството се мъчи и се проваля в опитите си да стане такова, каквото е. Причините са многобройни и сложни, но всички произлизат от факта, че сме еволюирали като един от виждащите себе си органи на еволюиращата вселена. Може ли окото да види себе си?

Енея млъква за миг и в тишината всички чуваме тътена на гръмотевиците някъде отвъд хребета. Мусонът е на няколко дни разстояние, но пристигането му предстои. Опитвам се да си представя тези сгради, планини, хребети, кабели, мостове, галерии и скелета, покрити с лед и мъгла. Мисълта ме кара да потръпна.

— Буда е разбрал, че можем да усетим Празнотата, Която Обвързва, като заглушим глъчката на ежедневието — накрая казва Енея. — В този смисъл сатори е велика и задоволителна тишина, след като дни или месеци наред си слушал кънтящата аудиосистема на съседа си. Но Празнотата, Която Обвързва е повече от тишина… тя е началото па чуването. Научаването на езика на мъртвите е първата задача на онези, които влизат в средата на Празнотата.

Иисус от Назарет е влязъл в Празнотата, Която Обвързва. Знаем това. Гласът му е сред най-ясните от онези, които говорят езика на мъртвите. Той е останал достатъчно Дълго, за да стигне до второто равнище на отговорност и усилие — научаването на езика на мъртвите. Научил се е да чува музиката на сферите. Бил е способен да яхва прииждащите вероятностни вълни достатъчно надалеч, за да види собствената си смърт и е бил достатъчно смел, за да не я избегне, когато е можел. И ние знаем, че той се е научил да прави тази първа крачка — да минава през и да пресича пространствено/времевата паяжина на Празнотата, Която Обвързва, появявайки се пред приятелите и учениците си на няколко крачки в бъдещето, докато умирал на кръста.

И като се освободил от ограниченията на времето си, зървайки безвременността на Празнотата, Която Обвързва, Иисус разбрал, че той е ключът — не учението му, не писанията, основани на неговите идеи, не унизителното му боготворене или внезапната еволюция на старозаветния Бог, в който той твърдо вярвал, — а самият той, Иисус, човек, чиито клетки носели кода за отключване на портала. Иисус знаел, че способността му да отвори тази врата се криела не в ума или душата му, а в кожата, костите и клетките му… буквално в неговата ДНК.

Когато по време на Тайната вечеря помолил учениците си да пият от неговата кръв и да ядат от тялото му, Иисус от Назарет не говорел с алегории и не искал магическо преобразявало, не поставял началото на вековна символична драматизация. Иисус искал те да пият от кръвта му… няколко капки в огромна чаша вино… и да ядат от тялото му… няколко частици от кожата му в хляба. Той им дал себе си в най-буквалния смисъл, като знаел, че онези, които пият от кръвта му, ще споделят неговата ДНК и ще са в състояние да усетят силата на Празнотата, Която Обвързва вселената.

При някои от учениците му се получило. Но сблъскали се с възприятия, далеч надхвърлящи способността им да ги разберат или да ги поставят в контекста им — полудели от непрестанните гласове на мъртвите и собствените си реакции на езика на живите — и неспособни да излъчат музиката на собствената си кръв към други, тези ученици се обърнали към догмите, свели неизразимото до груби думи и надути проповеди, строги правила и яростна риторика. И видението избледняло, после изчезнало. Порталът се затворил.

Енея отново млъква и отпива вода от дървена чаша. За първи път забелязвам, че Рахил, Тео и неколцина други плачат. Седнал на новото татами, аз се завъртам и поглеждам зад себе си. А. Бетик стои на прага. Безвременното му синьо лице е сериозно и съсредоточено в думите на младата ми приятелка. Андроидът придържа обезобразената си ръка със здравата си дясна длан. „Дали го боли?“ — питам се аз.

Енея отново заговаря.

— Странно е, че първите деца на Старата Земя, преоткрили ключа към Празнотата, Която Обвързва, били елементите от Техноцентъра. Независимите интелекти, опитващи се да насочат собствената си съдба през насилена еволюция милион пъти по-бърза от човешката, открили ДНК-кода за виждането на Празнотата… въпреки че „виждане“ не е точната дума, разбира се. Навярно „резониране“ по-добре изразява смисъла.

Но макар че Техноцентърът можел да усеща и проучва очертанията на Празнотата, да праща сондите си в многоизмерната й постхокингова действителност, той не можел да я разбере. Празнотата, Която Обвързва изисква равнище на разумно състрадание, което Техноцентърът изобщо не си направил труда да развие. Първата крачка към истинско сатори в Празнотата е научаването на езика на любимите мъртви… а Техноцентърът нямал любими мъртви. Празнотата, Която Обвързва била като красива картина за слепеца, който предпочита да я изгори в печката, или като симфония на Бетовен за глухия, който усеща вибрациите и подсилва пода, за да ги заглуши.

Вместо да използва Празнотата, Която Обвързва като средата, каквато е, Техноцентърът откъсвал парченца от нея и ги предлагал на човечеството като модерни технологии. Така нареченият хокингов двигател всъщност не е усъвършенстван от трудовете на древния учител Стивън Хокинг, както твърдял Техноцентърът, а представлявал извращаване на откритията му. Корабите с хокингов двигател, които изтъкали Мрежата на световете и позволили на Хегемонията да съществува, функционирали, като разкъсвали малки дупки в нетъканта по края на Празнотата — дребен вандализъм, но все пак вандализъм. Телепортаторите били нещо друго. Тук моите сравнения ще ни провалят, приятели… защото да се научиш да крачиш в средата на Празнотата, Която Обвързва е все едно да ходиш по вода, докато телепортаторните дупки на Техноцентъра били по-скоро като да пресушаваш океани, за да строиш магистрали по дъното. Телепортаторните им тунели в границите на Празнотата оказвали вредно въздействие върху няколкото милиарда години органично развитие там. Това било все едно да павират огромни участъци в жизнена зелена гора — макар че и това сравнение не е точно, защото гората ще трябва да е съставена от спомените и гласовете на милионите, които сме обичали и загубили, а павираните магистрали широки хиляди километри — за да разберете дори само частица от причинените щети.

Така нареченото векторно предаване, което позволявало мигновена връзка в Хегемонията, също било извращаване на Празнотата, Която Обвързва. Моите сравнения пак са тромави и неподходящи, но си представете някакви аборигени, които откриват функционираща електромагнитна телекомуникационна мрежа — студия, холокамери, аудиоапаратура, генератори, предаватели, сателити, приемници и проектори — и после правят на пух и прах всичко, което успеят да докопат, за да го използват за сигнални флагчета. Това е още по-ужасно. Още по-ужасно е от дохеджирските дни на Старата Земя, когато гигантските танкери на човечеството и океанските кораби оглушили китовете, като напълнили моретата с механичен шум и така заглушили техните Песни на живота — унищожили милион години развиваща се песенна история, още преди човешките същества дори да разберат, че това са песни. След това всички китове решили да умрат. Не ги убило само избиването им заради месото и маста им, а унищожаването на техните песни.

Енея си поема дъх. Тя свива пръсти, сякаш ръцете й са изтръпнали. Когато се оглежда наоколо в стаята, погледът й докосва всеки един от нас.

— Извинете ме — продължава Енея. — Отклонявам се. Достатъчно е да кажа, че с Падането на телепортаторите другите раси, използващи Празнотата, решили да спрат вандализма на векторното предаване. Тези други раси отдавна били пратили сред нас да живеят наблюдатели…