Енея кимна.

— Това би бил страхотен фокус — с пресилена веселост отбеляза кардинал Мустафа. Далай лама се наведе напред.

— Иккю ни учи, че е възможно да изживеем поне част от живота си в безвременен, безпространствен свят, в който няма раждане и смърт, няма идване и заминаване — тихо каза той. — Място, където няма разделяне във времето, няма разстояние в пространството, няма преграда, отделяща ни от любимите, няма стъклена стена между опита и сърцата ни.

Кардинал Мустафа зяпна, сякаш загубил дар слово.

— Моята приятелка… г. Ананда… ме научи и на това прибави момчето.

За миг лицето на кардинала се сгърчи в презрителна гримаса. Той се обърна към Енея.

— Ще ми бъде много приятно, ако младата дама ме научи… научи всички ни… на този хитър, магически фокус — рязко каза той.

— Надявам се — отвърна Енея.

Радамант Немес направи половин крачка към приятелката ми. Пъхнах ръка в пелерината и леко докоснах бутона за стрелба на лазерното ми фенерче.

Регентът удари по гонг с увита в плат палка. Великият шамбелан забърза напред, за да ни придружи навън. Енея се поклони на Далай лама и аз несръчно я последвах.

Аудиенцията свърши.

Танцувам с Енея в огромната, кънтяща приемна зала под музиката на оркестър, състоящ се от седемдесет и двама музиканти. Господата и дамите, свещениците и делегатите от Тян Шан, Райската планина, наблюдават, застанали покрай дансинга, или се въртят около нас в синхронно движение с музиката. Спомням си, че танцувахме с Енея, преди полунощ отново похапнахме до дългата, постоянно зареждана с ястия маса, после пак танцувахме. Спомням си, че силно я притисках, докато заедно се движехме по дансинга. Не си спомням по-рано да съм танцувал — поне като трезвен, — но тази вечер го правя и държа Енея в прегръдките си, докато светлината на пращящите мангали отслабва и Оракул хвърля сенки по паркета на пода.

Вече отдавна е минало полунощ. По-възрастните гости са се оттеглили, всички монаси, кметове и висши държавници — освен Мълниеносната свиня, която се смееше, пееше и пляскаше заедно с оркестъра при всеки кадрил, и тропаше с пантофките си по полирания под — и в огромното сенчесто пространство сме останали само четири-петстотин души. Музикантите свирят все по-бавно, сякаш музикалната им пружина се развива.

Признавам, че ако не беше Енея, щях да съм в леглото още преди часове, но тя иска да танцува. Движи се бавно, пъхнала малката си ръка в голямата ми длан, докато другата ми ръка е на гърба й — през тънката коприна на роклята й усещам гръбначния й стълб и силните й мускули под дланта си, — косата й гали бузата ми, гърдите й се притискат към мен, главата й е опряна до шията и брадичката ми. Струва ми се малко тъжна, но въпреки това енергична.

Частните аудиенции отдавна бяха свършили и научихме, че Далай лама си е легнал още преди полунощ, но ние продължавахме да празнуваме — Ломо Дондруб, нашият приятел летец, който се смееше и наливаше на всички шампанско и оризова бира, Лабсанг Самтен, братът на Далай лама, който по някое време започна да прескача пълните с въглени мангали, сериозният Тромо Трочи от Дому, който внезапно се е преобразил в магьосник и прави фокуси с огън и обръчи, Дорье Фамо, която пее с ясен, бавен глас, толкова сладък, че до ден днешен ме преследва насън, и още десетки други, поели Песента на Оракул, когато оркестърът се готви да сложи край на празника преди зазоряване.

Неочаквано музиката замлъква по средата на песента. Танцуващите замръзват по местата си. Двамата с Енея спираме и се оглеждаме.

Часове наред от мирските гости нямаше и следа, но изведнъж от сенките на скритата зад завеси ниша на Далай лама се появява Радамант Немес. Тя е оставила униформата си и сега е облечена изцяло в червено. С нея са още двама души и за миг си мисля, че са свещениците, но после виждам, че двете облечени в черно фигури са почти копия на чудовището: още една жена и един мъж, и двамата в черни бойни униформи, с увиснали над бледите им чела черни кичури и с очи от смъртоносен кехлибар.

Тримата минават сред замръзналите на място танцуващи и се насочват към нас с Енея. Инстинктивно заставам пред приятелката си, но мъжът с Немес и неговата близначка ни заобикалят от двете страни. Притискам Енея плътно зад гърба си, но тя се отдръпва настрани.

Замръзналите танцуващи пазят пълно мълчание. Оркестърът също. Дори сноповете лунна светлина като че ли са неподвижни в прашния въздух.

Изваждам от джоба си лазерното фенерче. Първата Немес ми показва ситните си зъби. От сенките изплува кардинал Мустафа и застава зад нея. И четирите мирски същества впиват поглед в Енея. За миг ми се струва, че вселената е замряла, че танцуващите буквално са замръзнали във времето и пространството, че музиката виси над нас като ледени сталактити, готови да се пръснат и паднат, но после чувам шепот в тълпата — уплашено мърморене, тревожно шумолене.

Видима заплаха няма — само четирима гости от Мира се движат из балната зала и от всички страни обграждат Енея, — но усещането за приближаване на хищници към жертва е прекалено силно, за да не му обръщам внимание, както и мирисът на страх сред парфюма, пудрата и одеколона.

— Защо да чакаме? — казва Радамант Немес и гледа към Енея, но говори на някой друг — навярно на близнаците си или на кардинала.

— Мисля… — отвръща кардинал Мустафа и замръзва. Всички замръзват. Огромните рогове до входната арка екват с басовия тътен на разместване на континентални пластове. В нишите няма никой, който да ги надува. Тръбите от месинг и кост подемат безкрайния монотон на роговете. Огромният гонг вибрира по костите ни. На дансинга се разнася шумолене и задавени викове. Всички гледат по посока на ескалаторите, преддверието и скритата зад завеса входна арка. Оределите тълпи сега образуват широк проход и се отдръпват встрани като разорана почва пред стоманен плуг.

Нещо зад завесите на преддверието се раздвижва. После вече е преминало през тях, без да ги разтваря, а просто ги пронизва. Сега нещо отразява светлината на Оракул, блести по паркета, плъзга се така, сякаш лети на сантиметри над пода, лъщи на отслабващите лунни лъчи. Парчета от червената завеса висят от невероятно високата фигура — поне три метра — и от гънките на онази тъмночервена роба излизат прекалено много ръце, сякаш стискащи стоманени остриета. Танцуващите още по-бързо се отдръпват и всички ясно доловимо си поемат дъх. Светкавица безшумно засенчва лунната светлина и се отразява в полирания под. Когато се разнася няколко дълги секунди по-късно, гърмът е неразличим от ниския, разтърсващ костите тътен на все още вибриращите в преддверието рогове.

Шрайка спира на пет крачки пред нас с Енея, на пет крачки от създанието Немес, на десет крачки от всички близнаци на Немес, замръзнали в процеса на обкръжаването ни, и на осем крачки от кардинала. Идва ми наум, че увит в дрипите на червената завеса, Шрайка много напомня на хромирана и покрита с шипове карикатура на кардинал Мустафа. В черните си униформи, изпъкващи на фона на стените, клонингите наподобяват сенки на ками.

Някъде в един от тъмните ъгли на огромната приемна зала висок часовник бавно отмерва часа… един… два… три… четири. Разбира се, това е броят на нечовешките машини за убиване, застанали пред и зад нас. Минали са повече от четири години, откакто бях виждал Шрайка, но присъствието му не е по-малко ужасно, въпреки намесата му тук. Червените очи сияят като лазери под тънък слой вода. Хромово-стоманените челюсти са отворени и показват ред след ред остри като бръснач зъби. Остриетата, шиповете и режещите ръбове на създанието стърчат от червените дипли на завесата на десетки места. То не мига. Като че ли не диша. Сега, когато плъзгането му е спряло, то е неподвижно като кошмарна скулптура.