Радамант Немес му се усмихва.

Все още стиснал глупавото лазерно фенерче, аз си спомням за сблъсъка на Божия горичка. Създанието Немес се бе превърнало в сребърна мъгла и просто бе изчезнало, появявайки се отново без каквото и да е предупреждение до дванайсетгодишната Енея. Имаше намерение да отреже главата й и да я отнесе в торба от зебло и щеше да го направи, ако тогава не се беше явил Шрайка. Сега Немес можеше да стори същото, без да съм в състояние да реагирам навреме. Тези създания се движеха извън времето. Изпитвам страданието на родител, виждащ как детето му се изпречва пред летяща наземна кола, неспособен да го спаси. Този ужас е придружен от мъката на любим, който не е в състояние да защити любимата си. Бих умрял на мига, за да предпазя Енея от което и да е от тези чудовища — включително Шрайка — и наистина можех да умра след миг, след по-малко от миг, но смъртта ми нямаше да й помогне.

Безсилно скърцам със зъби.

Местя само очите си, защото се страхувам, че ако помръдна ръка, глава или мускул само ще влоша положението и виждам, че Шрайка не гледа към Енея или към първото създание Немес — той гледа право към Джон Доменико кардинал Мустафа. Свещеникът с лице на жаба трябва да усеща тежестта на този кървавочервен поглед, защото е пребледнял като смъртник над червената си роба.

Енея се раздвижва. Тя застава от лявата ми страна, пъха дясната си длан в моята и стиска пръстите ми. Това не е детска молба за помощ: сега самата тя се опитва да ме успокои.

— Знаеш какъв ще е краят — тихо казва на кардинала Енея, без да обръща внимание на Немесите, които се свиват като котки, готови за скок.

Великият инквизитор облизва дебелите си устни.

— Не, не зная. Те са трима…

— Знаеш какъв ще е краят — с все същия тих глас го прекъсва Енея. — Бил си на Марс.

„На Марс ли? — мисля си аз. — Какво общо има Марс, по дяволите?“ През кристалния таван отново блясва мълния и хвърля безумни сенки. Лицата на стотици вцепенени от ужас гости са като бели овали, нарисувани на черно кадифе. Във внезапен като светкавица миг на просветление съзнавам, че метафизическата биосфера на този свят — развил се от дзен или не — е изпълнена с тибетски митични демони и зловредни духове: ракообразни земни духове нйени, „господарите на душата“ садаги, които преследват строителите, безпокоящи царствата им, червени духове тсени, които живеят в скалите, духовете на неуспелите да изпълнят клетвите си мъртви царе гйелпо, мъртви, смъртоносни, облечени в светла броня духове дуди, които се хранят само с човешка плът и носят черни обвивки на бръмбари, женски божества мамо, свирепи като невидими подводни въртопи, планетарни божества грахи, които причиняват епилепсия и други ужасни припадъци, пазители на богатството на душата ноджини — смърт за миньорите в диамантените рудници — и още десетки нощни създания, зъбати създания, ноктести създания, убийствени създания. Ломо и другите са ми разказвали безброй истории за тях. Вдигам очи към бледите лица, впили шокирани погледи в Шрайка и Немесите и си мисля: „В разказите на тези хора тази нощ няма да е толкова странна“.

— Демонът не е в състояние да унищожи и трима им — отвръща кардинал Мустафа и изрича думата „демон“ в същия миг, в който аз си я помислям. Разбирам, че говори за Шрайка.

Енея не му обръща внимание.

— Той първо ще изтръгне кръстоида ти — тихо казва тя. — Аз не мога да му попреча да го направи.

Главата на кардинал Мустафа рязко отскача назад, сякаш са го зашлевили. Бледото му лице още повече пребледнява. По примера на Радамант Немес, клонингите се свиват още повече, сякаш набират енергия за някакво ужасно преобразяване. Немес отново е насочила черния си поглед към Енея и се усмихва толкова широко, че се виждат и най-задните й зъби.

— Спрете! — извиква кардинал Мустафа и крясъкът му отеква в залата. Огромните рогове замлъкват. Гостите се вкопчват един в друг с шумолене на нокти по коприна. Немес стрелва кардинала с поглед на злобна омраза и почти непокорство. — Спрете! — отново извиква свещеникът от Мира и аз разбирам, че говори на Немесите. — Като се позовавам на нареждането на Албедо и Техноцентъра, овластен от Трите елемента, аз ви заповядвам! — Последният отчаян крясък напомня на заклинание, на някакъв таен ритуал, но мога да кажа, че не е католически или изобщо християнски. Кардиналът не призовава Шрайка да се подчини на желязната хватка на магьосническата му власт — той призовава собствените си демони.

Немес и близнаците й се плъзгат назад по паркета, сякаш теглени от невидими конци. Мъжът и жената ни заобикалят, докато застават до Немес пред Мустафа.

Кардиналът се усмихва, но лицето му потреперва.

— Моите галеници няма да сторят нищо, докато пак не разговаряме. Давам ти думата си на принц на Църквата нечестиво дете. Имам ли и твоята дума… — той посочва към покрития с шипове и с дрипи от завесата Шрайк, — …че този демон няма да ме преследва дотогава?

По време на всичко това Енея изглежда спокойна.

— Аз не го управлявам — отвръща тя. — Ще си в безопасност единствено, ако напуснеш тази планета в мир.

Кардиналът поглежда към Шрайка. Мъжът сякаш е готов да отскочи, когато високият призрак свива острието на един от пръстите си. Немес и близнаците й продължават да стоят между свещеника и Шрайка.

— Каква гаранция имам — пита той, — че създанието няма да ме последва в космоса… или обратно на Пацем?

— Никаква — отговаря Енея.

Великият инквизитор посочва с дългия си показалец към приятелката ми.

— Ние си имаме работа тук, която няма нищо общо с теб — рязко казва той, — но ти никога няма да напуснеш тази планета. Кълна се в червата на Христос.

Енея отвръща на погледа му и не отговаря.

Мустафа се завърта и се отдалечава с шумолене на червената си роба и със стържене на пантофките си по полирания под. Немесите отстъпват заднешком, докато го следват. Безименните мъж и жена наблюдават Шрайка, а Немес пронизва с поглед Енея. Те минават през завесата на личния портал на Далай лама и изчезват.

Шрайка неподвижно остава на мястото си. Четирите му ръце са замръзнали пред него, остриетата на пръстите му улавят последните капчици светлина на Оракул, преди луната да се скрие зад планината.

Гостите започват да се придвижват към изходите с вълна от шепот и възклицания. Оркестърът тропа, дрънчи и подсвирва, докато припряно прибира инструментите си. Енея продължава да стиска ръката ми. Около нас остава малък кръг от хора.

— Кълна се в гъза на Буда! — извиква Ломо Дондруб и закрачва към Шрайка, докосва с показалец металния шип, който стърчи на гърдите му. На слабата светлина виждам по пръста му кръв. — Фантастично! — възкликва Ломо и надига халба оризова бира.

Дорье Фамо се приближава до Енея. Тя хваща лявата ръка на приятелката ми, пада на едно коляно и притиска дланта й до набръчканото си чело. Енея освобождава ръката си от моята и нежно помага на Мълниеносната свиня да се изправи.

— Не — прошепва Енея.

— О, Благословена — мълви Дорье Фамо. — Амата, Безсмъртна, Архат, Съвършена, Саммасамбуда, Напълно разбудена, заповядвай ни и ни учи на дхамма.

— Не — отсича Енея, като все още внимателно се опитва да изправи старицата на крака, но лицето й е строго. — Ще ви науча на каквото зная и ще споделя, каквото имам, когато настъпи моментът. Повече не мога да направя. Часът за митове е отминал.

Приятелката ми се обръща, хваща ръката ми и ме повежда по дансинга покрай неподвижния Шрайк към разкъсаните завеси и спрелия ескалатор. Гостите бързо отстъпват пред нас, както по-рано пред Шрайка.

Спираме до стоманените стъпала. В коридора, водещ към стаите ни далеч надолу, светят фенери.

— Благодаря ти — казва Енея и вдига поглед към мен. Кафявите й очи са влажни.

— За какво? — глупаво питам аз. — Защо… Не разбирам.

— Благодаря ти за танците — отвръща тя и нежно ме целува по устните.

Електрическият удар на допира й ме кара да премигна. Посочвам назад към тълпата, към дансинга, на който само допреди миг е стоял Шрайка, към пазачите, прииждащи в кънтящата зала и към покритата със завеси ниша, през която са изчезнали Мустафа и неговите създания.