Така започва древната българска песен за „Орфеова женитба со керка на Арапска крале“, открита и обнародвана в 1867 г. от Стефан Веркович — сръбски и български археолог, както той сам се нарича. За нея Веркович получава златен медал на Първата всеруска етнографска изложба в Москва и в същото време разпалва най-яростния литературен спор на Балканите през XIX в., който се прехвърли чак в XXI в. та и до днес не е стихнал.

Нещастието на Веркович е в това, че той се захваща да събира песните във време, когато в Европа все още не са стихнали споровете около мистификациите на Макферсън и Ханка. Повечето западноевропейски учени са предубедени и мнозина с лека ръка отхвърлят, без да са чели (!), не само песента за Орфей, но и публикуваната в Белград през 1874 г. първа книга на сборника „Веда Словена“. Всеки критик високомерно смята за достатъчно да цитира съмненията на предшественика си, без някой сериозно да анализира текстовете. За жалост обвиненията срещу Веркович са подкрепени и от именити българи като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Иван Шишманов и Михаил Арнаудов.

Любопитно е обаче, че гледните точки са различни. Западноевропейските учени изобщо не схващат тънкия нюанс, че Веркович е изпратен от сръбското правителство да намери доказателства за славянския произход на населението в Македония като отпор на турските и гръцките домогвания, а със събраните песни той доказва, че това население е… българско. И докато на западняците донякъде им е простено, че не могат да се оправят с вечните крамоли между южните славяни, вместо да запеят дитирамби за Веркович, мнозина българи просто емоционално не искат да приемат, че един босненски сърбо-хърватин може ще извади на бял свят толкова сериозното доказателство за етническия произход на населението в Македония.

Несъмнено обаче и самият Веркович има вина за отношението към „Веда Словена“. Той не само си позволява да нанася поправки в оригиналните текстове на песните, събрани от крушовския учител Иван Гологанов, но и силно повлиян от Раковски, постоянно се опитва да изтъкне на преден план древния „сканскритски“ корен на българите, с което на практика измества темата на дискусиите. Заради тези стремления на Веркович някои учени с основание го набеждават в лековерие и наивност. И те насочват гнева си срещу „главния мистификатор“ — бедния даскал Иван Гологанов. Главите ми обаче не го побират как такъв мастит учен като проф. Михаил Арнаудов например, не си дава сметка, че ако грамотният, но лишен от някакъв свръхталант учител Гологанов наистина сам е съчинил тези триста и няколко хиляди(!) стиха, включени в двата тома на „Веда Словена“, той би трябвало да бъде обявен за втория епически поет на всички времена след Омир! При това втори само хронологично, а не по мащабност на начинанието!

Последната дискусия през 80-те години на ХХ в., предизвикана от покойния приятел на Хък Тодор Ризников, направо помете много от „доказателствата“ за мистификациите на Веркович и Гологанов, но бе задушена по политически причини от комунистическото правителство в България. Така необходимата за академичните учени вековна дистанция от появата на „Веда Словена“ отдавна е преодоляна. И е крайно време наука да се отърси от пристрастията си. Особено като се има предвид, че Хък явно няма пръст в тази „мистификация“.

Три послеслова

I. Послеслов на дракона

Хич не се подлъгвайте по патетичните слова в последния цитат от дневника на Хък Хогбен в главата Литературни мистификации. И аз дълго време гледах сериозно на него. На дневника имам предвид, разбира се! Защото възприемах всичко, написано в този дневник, като сведения, размисли и оценки на очевидец и деен участник в събитията! Първите догатки и съмнения относно достоверността на записките възникнаха в главите ми един ден, когато неочаквано открих, че цели пасажи от дневника на Хък са цитирани (без позоваване на източника?!) в телевизионната поредица „Загадъчния свят на Артър Кларк“ и няколкото книги, написани въз основа на нея. Вярно е, че Хък и Артър са приятели, но още по-вярно е, че Артър Кларк пише фантастика, нали?… Въпросът е кой от кого е приписвал? Ако се окаже, че Хък е приписвал от Артър, ще трябва да преработя книгата си и да изхвърля всички цитати от дневника на Хък.48

В същото време обаче, онези твърдения, които можеха да бъдат проверени, като ги съпоставях с други, много по-надеждни(!) от Хък източници, издържаха изпитанието. За същността на някои мистери (като историите на Снежния човек, на Огопого и на моя приятел — Чудовището от Лох Нес) пък се уверих със собствените си очи. Така че, признавам, съм малко раздвоен.

Най-сериозните ми съмнения са свързани със съдбата на съкровището от Оук Айланд (там явно Хък нещо ни будалка или поне не ни съобщава цялата истина!) и връзката на Хък с Мадарския конник (където той направо умаловажава своето участие и същевременно очевидно се надценява!). Що се отнася до отношенията му с Леонардо да Винчи и графиня Батори, моето скромно мнение е, че Хък се самозаблуждава или, иначе казано, лъже.

В случая с Леонардо той иска да се изкара по-гениален или най-малкото поне точно толкова гениален, колкото е бил великият да Винчи. Ако четете внимателно тази част от дневника му, непременно ще усетите, че той (имам предвид Хък) изобщо не е могъл да преодолее завистта си и дори на две места едва ли не се идентифицира със самия гений.

А с графиня Батори случаят е от ясен, по-ясен. Хък очевидно е бил неин любовник и партньор в кървавите й извращения, а когато полицията се е намесила и ножът е опрял до кокала, той просто е побързал да се дистанцира от нея и за всеки случай е фалшифицирал и дневника си.

А сега ще се спра само на десет неоспорими факта, които кой знае защо никой от специалистите на Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч не можа да открие в личния архив на Хък Хогбен:

1.	Защо в дневника на Хък никъде не се споменава, че датата на Тунгуската катастрофата странно съвпада с деня, в който Хък и баща му се завръщат от последното си съвместно пътешествие из Вселената?!
2.	По каква причина Хък крие от нас, че лично е участвал в експедицията, която откри алуминиевия колан на адмирал Чжоу??!
3.	Защо Хък не споменава, че преди семейството на капитан Деспард да наеме знаменитата „Къща на Св. Ана“ в Челтнам, той е живял там цели два месеца?
4.	Как стана така, че когато Ана-Мария вкара в компютъра счетоводните отчети на Хък за последното хилядолетие, така и не можа да открие ведомостта за продадените „древни“ ръкописи?
5.	Срещал ли се е Хък Хогбен с Джоузеф Мейър между 5 април 1860 г., когато изважда „съндъка“ от Оук Айланд, и 12 юни 1860 г., когато Симонидис открива сред колекцията на Мейър „библейски“ текстове?
6.	Защо в счетоводните книги на Хък е отбелязано, че нещастният шотландски фермер Тед Ноубъл, на когото черната пума изяжда овцете през 1980 г., дължи много пари на Хък, а дневникът мълчи по този въпрос?
7.	С какво може да се обясни фактът, че един от откривателите на Ноевия ковчег вече почти сто години не може да намери време да го покаже на хората?
8.	Защо въпреки неограничените си възможности да пресича съветската граница Хък така и не извежда своя приятел Кирлиян отвъд „желязната завеса“?
9.	Доколко Хък има пръст в мистификациите на младия Чатъртън и дали той лично (просто от завист!) не се е напъвал да надмине ненадминатия Шекспир и като е видял, че работата не става, не е подхвърлил творбите си на клетото хлапе?
10.	Дали по-късно Хък не е успял да пробута някои преработени свои песни на нещастния селски учител Гологанов и затова толкова се репчи за „Веда Словена“?