През следващите две години Розина вижда жената още пет-шест пъти, а на 29 януари 1884 г. за първи път я заговаря. Жената в черно за миг понечва да й отвърне, но после въздъхва и си тръгва.
Привидението от „Къщата на Св. Ана“ не се явява само на Розина. Всички обитатели на дома, включително домашната прислужница и едно съседско хлапе, са виждали призрака. Понякога Розина съзира жената в черно да седи в дневната, докато всички останали членове на семейството продължават заниманията си, явно без да съзнават присъствието й. Най-безразличен към привидението в къщата е бащата на Розина капитан Деспард. И тъй като съпругата му е инвалид, скептично настроените психолози издигат тезата, че дамата в черно е най-обикновена жена и любовница на капитана, която го посещава тайно, а дъщерите му просто не са в течение на семейната драма.
Розина обаче не мисли така. След години тя става уважаван лекар и се опитва да намери научно обяснение на загадъчното явление. Тя не се разделя с фотоапарата си, но на лентата не се запечатва никакъв образ. Скоро става ясно, че жената в черно не е от плът и кръв, защото опънатата тънка жица на стълбището остава непокътната, когато призракът преминава през нея. Все пак упоритостта на Розина е възнаградена. По нейното описание няколко по-възрастни съседки идентифицират самоличността на жената в черно. Привидението напомня на втората съпруга на бившия обитатели на къщата — адвоката Суинхоу. Страстна алкохоличка, приживе въпросната дама имала навик постоянно да претърсва къщата, обсебена от неистовото желание да се докопа до бижутата на предшественичката си.
В средата на ХХ в. писателят Артър Кларк предлага по-приемлива хипотеза, която хем не отрича призрака, хем примирява странното явление с науката. Според него става дума за „каменни видеозаписи“!
Из дневника на Хък Хогбен:
3 юли 1987 г. Днес случайно споменах на Таоа за теорията на Артър Кларк и старият мъдрец просто рече, че може да ми покаже „каменен видеозапис“. Той се захвана с неговите шамански ритуали, които много впечатляват туристите, но всъщност му служат да се концентрира. И после пещерата, която обитава на остров Фату Хива, ни показа нещо като холографен образ на баща му — стария шаман Пакеекее. Видението трая около трийсет секунди и Таоа ме помоли да прекратим експеримента, защото не бива да измъчваме напразно мъртвите. Той обаче не можа да ми обясни как е накарал образа да се появи. Само се усмихна и рече, че и друг път го е правил, но досега никой островитянин не е успял да съзре това, което той вижда.
Всъщност не само Артър Кларк, но и много други сериозни учени предполагат, че сцени, събития и дори атмосферата от миналото могат да се запечатват в материала на дадена сграда. По-късно под въздействието на неизвестен подтик, те се появяват под формата на „видеозапис“. За да се превърне някоя сграда в природен видеомагнетофон, може би е достатъчно в стените й да се съдържат силициеви частици и железни соли — основните материали за направа на магнетофонните ленти? Когато споделих тези разсъждения с Таоа, той се усмихна и рече, че може да призове духа на баща си и джунглата…
За голяма изненада на скептиците, които смятат, че жената в черно е измишльотина на невръстните членове на семейство Деспард, опитният психолог Андрю Маккензи публикува през 1988 г. научно съобщение за четири съвсем скорошни появи на привидението. През януари 1970 г. по време на урок по кормуване по улиците на Челтнам г-жа Дорийн Джаксън съзира висока жена в черно с ръка на лицето да се появява на прага на „Къщата на Св.Ана“ и да пристъпва по алеята за коли. Г-жа Джаксън тутакси набива спирачките, но инструкторът й е изненадан, защото не е видял нищо. През 1985 г. пък един музикант съзира жена в черен кринолин на прага на същата къща. Лявата й ръка пак закрива лицето. „Тя вървеше плавно — разказва очевидецът — сякаш се плъзгаше по пътеката към ъгъла. После внезапно спря, извърна се и се загледа право към нас.“ Спътникът на музиканта също вижда жената. Когато тя се обръща, лицето и е напълно открито, но двамата се затрудняват да го опишат. То им изглежда като бледо петно над фигурата. Ала докато се съветват дали да я проследят, жената в черно изчезва.
Призракът от Инкстън
А ето и разказа на Алфред Бард за призрачната му среща с неговата бивша работодателка29:
На другия ден, когато малкият ми син съобщи, че г-жа Дьо Фревил неотдавна е починала, бях толкова поразен, че ахнах. Оттогава, а и преди това, не съм имал никакви халюцинации.“
Синдромът на вдовицата
Дългогодишното съжителство между някои хармонични души дотолкова може да ги сближи, че в телата им да настъпят физиологични промени.
Из дневника на Хък Хогбен:
21 ноември 1996 г. За да провери възможностите на новия си компютър, днес Ана-Мария екстраполира образите на 33 брачни двойки, щастливо отпразнували златната си сватба. Резултатите недвусмислено показаха, че в 73% от изследваните случаи, ако брачните партньори доживеят до 180-годишна възраст, те ще си приличат като две капки вода. Така се потвърди хипотезата ми, че духовното родство често води до физическа прилика. Попитах я шеговито дали след двеста години аз ще заприличам на лъв или тя ще замяза на бик за разплод. Ана-Мария се възмути и ми отвърна, че ако имала нужда от бик за разплод, щяла да си остане на Алдебаран. После ми натика под носа остатъка от изследването си, от който се виждаше, че физическите отлики не са доказателство за липсата на душевна хармония. В останалите 27% от изследваните брачни двойки, при които тя не беше наблюдавала тенденция към физическо сближаване, изглежда решаващият фактор бе, че живеят в общности с много приятели. Така стана ясно, че според нейния компютър физическата прилика настъпва след години единствено когато сродните души живеят в хармония, но уединено. Само един за друг.
Ана-Мария мигом направи следващата, по-смела крачка, като издигна тезата, че дългогодишното хармонично съжителство в края на краищата може да доведе до сливане на двете личности в една. Доказателствата тя намери в статистиката на… смъртните случаи. Оказа се, че 17% от вдовиците и 35% от овдовелите съпрузи си отиват от този свят от няколко дни до няколко месеца след смъртта на брачния партньор. Ана-Мария твърди, че осиротялата половинка просто не може да се приспособи към живота и инстинктивно желае да поеме към отвъдното, за да се слее отново със загубената част от личността си. Тогава попитах какво става с онези 65–83% овдовели, кои успеят да преживеят смъртта на партньора? Компютърът й отвърна, че три четвърти от тях изпадат във властта на така наречения синдром на вдовицата…
