Откритият от Маух град Зимбабве е забележително запазен. Стените му са високи около 9 метра и са почти непокътнати. Ала през XIX в. надменните европейци отказаха да повярват, че този единствен град, съграден с такава вещина и инженерно умение на юг от Сахара, е дело на чернокожи. Те се надпреварваха да го обявяват ту за еврейска, ту за финикийска, ту за арабска колония. Прецизните разкопки обаче показаха, че най-старите оцелели градежи са от VIII в., макар че Зимбабве е бил непрекъснато обитават между II и XVII в., като сред находките има дори… китайски порцелан. Но тъй като не са намерени никакви надписи, а местните легенди са малко, за официалната наука така и си остава загадка, от кого и защо е бил построен градът, ала сериозните изследователи като мен не се науждаят от специални доказателства, че именно Зимбабве е бил столица на Савската царица.
Анурадхапура
Тъй като нямам сведения Вавилон, Ниневия и Троя да са попаднали в европейския списък на „изгубените“ градове благодарение на семейство Хогбен, ги прескачам и преминавам към величествения Анурадхапура, известен още като Ранапура (Златният град), основан в V в. пр. Хр. В продължение на цели 1600 години той е столица на древното царство Тапробани (дн. Шри Ланка). След индийското нашествие в XI в. обаче градът е изоставен и скоро джунглата го поглъща.
През XIX в. британците отново го „откриха“ и след 1870 г. пред очите на ошашавените европейски историци постепенно се ширнаха огромните бели куполи на храмовете, стълбовете на девететажния дворец в Анурадхапура, каменната крепост Сигири (Лъвската скала) и сложната система от резервоари и канали за напояване на острова с питейна вода. Именно те и най-вече гениалността на мистериозният им (от европейска гледна точка!) строител цар Паравана вдъхновиха Артър Кларк да напише „Фонтаните на Рая“.
Из дневника на Хък Хогбен:
18 септември 1981 г. Артър Кларк ме заведе да видя знаменитото дърво Бо. Местните жители са убедени, че то е най-старото в света и тъкмо под неговата сянка в 245 г. пр. Хр. Гаутама стига до прозрението за Буда. После посетихме Анурадхапура, връстникът на атинския Акропол. Прав е бил Хераклит, че всичко тече и всичко се изменя. Времето е било безмилостно към него. Та системата за поливане на висящите градини на Семирамида във Вавилон изглежда направо детска играчка в сравнение с иригационното съоръжение на цар Паравана. Повече ме заинтригува обаче фактът, че царят строител е погубен от сина си Касиапа или Калидаса, който имал в свитата си… бяла маймуна. Та нали в ония години баща ми се е подвизавал именно в такъв облик в азиатските царства. Дали пък той не е вдъхновителят на грандиозното строителство и последвалото го отцеубийство, за да запази за себе си двореца на върха на Лъвската скала? А когато тази резиденция му омръзнала, сигурно е подбудил индийците да завземат острова и да разрушат Анурадхапура, за да не я ползва никой друг?!45
Анкор
По-„изгубен“ от Анурадхапура обаче е най-величественият древен град в Азия — Анкор. Той продължава да е пленник на камбоджанската джунгла, още от времето, когато отец Шарл Емил Бюйево го зърва за първи път през 1850 г. Древната столица на кхмерите Анкор обхваща огромна система от укрепления, пътища, мостове и цяла плетеница от иригационни съоръжения за водоснабдяване. Нейните истински перли обаче са изумителните храмови комплекси Анкор Ват и Анкор Тхом, построени през XII–XIII в. по време на царуването на Суриаварман II и Джаиаварман VII.
Всъщност градът е планиран и основан още през IX в. съобразно будистката традиция и древноиндийската космология от кхмерския монарх Иашоварман и е дострояван в продължение на цели триста години. Благодарение на Хък Хогбен през вековете е оцеляло едно описание на живота в Анкор от китайския пратеник Чу Такуан, който прекарал там цялата 1296 г. Според Чу жителите на Анкор били с тъмна кожа, но се управлявали от царе и благородници със по-светла кожа, които никога не излизали на открито. Робите доближавали господарите си коленичили и безмълвно приемали поредната порция бой. Царят имал пет съпруги и 5000 наложници. И всяка година хиляди мъже били откарвани в джунглата, където на живо им изрязвали жлъчния мехур, за да пълнят грамадна царска делва с жлъчен сок. Огромното количество добиван сок се обяснявало с факта, че не само монархът, но и неговите слонове се нуждаели от ценната течност, за да добият особена смелост.
Колкото и да изглежда пресилено, мрачното описание на китайския емисар доста добре се връзва с атмосферата на 49-те кули на храма Анкор Тхом, увенчани от четирите си страни с огромни скулптирани глави, доминиращи над целия град, които наистина му придават вид на гигантска гробница.
Из дневника на Хък Хогбен:
8 януари 1431 г. Днес ми попадна в ръцете една стара китайска хроника от 1296 г. и косите ми настръхнаха какви ги е вършил баща ми в царството на кхмерите, докато аз разкривах на Роджър Бейкън тайните на древната китайска наука. Пратеникът на Кублай хан трябва да се е върнал тъкмо докато съм бил в Европа? Ще се опитам да внуша на император Мин да завладее това гнило царство, което подлага собствения си народ на геноцид.
15 януари 1431 г. Вироглавият Мин не се нави да нападне кхмерите. Той ми рече, че не се интересува от сока на човешките жлъчки, защото си има по-модерни афродизиаци. В знак на протест аз пък отказах да участвам в новата експедиция на адмирал Чжън Хъ, когото щях да развеждам из 20 държави и да му дам възможност да ги „открие“. Напуснах службата при Мин и заминавам за царството на таите.
Така божията милост изоставя белоликите кхмерски потомци на стария Хогбен и тяхната прекрасна столица през 1431 г., когато войнствените им съседи — таите — плячкосват града и Анкор е погълнат от джунглата, за да бъде преоткрит след четири века от следващите колонизатори на Кампучия — французите.
Из дневника на Хък Хогбен:
13 ноември 1434 г. Днес най-сетне се уверих с очите си, че кхмерите са спазили обещанието си и са преместили столицата си от Анкор в Пном Пен. Не трябва да забравям да наглеждам тези клети изчадия на баща ми.
18. Ноевият ковчег
Историята с първия кхмерски геноцид обаче е направо цвете за мирисане в сравнение с поразиите, които старият Хогбен е направил по времето на Ной. От Библията се знае, че Ной е бил праведник. И той намерил благодат пред очите на стария Хогбен тъкмо когато бащата на Хък се разкайвал, загдето създал човека, и решил да изтреби всичко живо на Земята.
Старият Хогбен посветил Ной в намерението си да прати потоп на Земята (по причини, които ще ни станат ясни по-нататък) и му заръчал да си направи ковчег от гоферово дърво с дължина триста лакти, ширина петдесет лакти и височина трийсет лакти, на три ката и с врата отстрани. Ной получил още заръка да вземе в ковчега жена си и тримата си сина — Сим, Хам и Иафет заедно с жените им, по седем двойки от всички чисти животни и птици и по две двойки от нечистите, както и всякаква храна.
