Лично аз съм склонен да приема тезата на Дейвид Фасолд не защото ми е по-симпатичен от останалите изследователи на Ноевия ковчег, а понеже всичките ми опити да накарам Хък да си размърда задника и да ме заведе на мястото, където през 1916 г. е проучвал останките от ковчега, за да го открием наново, все удрят на камък. Започвам да си мисля, дали този (и само този ли?!) текст от дневника на Хък е мистификация? От семейство Хогбен всичко може да се очаква!

19. Литературни мистификации

Съмненията ми относно достоверността на дневника на Хък изобщо не са случайни. Те ми хрумнаха един ден, когато той подметна, че навремето често си е вадил хляба, като пресъздавал по памет загубени ръкописи. Истината обаче е, че намирането на „нови“ произведения от древни автори е било масово явление и доходен бизнес през Възраждането не само за Хък Хогбен. Най-често са фалшифицирани Ксенофонт и Плутарх, „откривани“ са поеми на Катул и речи на Цицерон. Някои фалшификати са толкова добри, та са били потребни почти сто години, за да се установи например, че от 16-те сатири на Ювенал, само 11 са истински.

На „преводи“ се радват и много романи. Може би най-знаменитият от тях е „Замъкът Отранто“, готически роман на загадките и ужасите, който Хорас Уолпол приписва на несъществуващия италианец Онуфрио Муралто. Не са малко и примерите, когато разни творби от неизвестни автори се приписват на знаменитости. Още приживе, пък и след смъртта на Уолтър Скот във Франция и Германия са публикувани множество „преводи“ на негови произведения („Замъците на Авалон“, „Хебридските изгнанници“ и т.н.), които той никога не е писал. В края на XX в. на книжния пазар в България подобно нещо често се случи с „произведения“ на Джеймс Хадли Чейс и Роджър Зелазни.

Литературните мистификации забавляват и талантливи писатели с утвърдено име в обществото. Шарл Монтескьо например „превежда от гръцки“ поемата „Книдският храм“. Българинът Иван Вазов с усмивка на уста пише своите „Японски силуети“, а неговият сънародник Пенчо Славейков изглежда съвсем сериозно създава „Островът на блажените“.

Все пак сред професионалните фалшификаторите през последното хилядолетие най-високо се котират не българските, а библейските текстове. В 1825 г. ерусалимският антиквар Шапиро иска един милион английски лири за един свитък — част от Петокнижието на Мойсей. Дълго време никой не се съмняваше, че тази находка е подправена, докато в средата на XX в. не бяха открити знаменитите свитъците от Кумранските пещери край Мъртво море.

Дали пък през XXI в. и „Веда Словена“ на Стефан Веркович няма да бъде реабилитирана? Но за нея ще стане дума по-нататък. А сега да видим как изглежда първата десятка на най-великите литературни мистификатори през последните три века според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч (като не броим Хък Хогбен и славянските му последователи, разбира се, за които специално ще стане дума по-нататък):

1.	Джордж Салменейзър (ок. 1679–1763)
2.	Уилям Лодър (1710–1771)
3.	Джеймс Макферсън (1736–1796)
4.	Томас Чатъртън (1752–1770)
5.	Уилям Хенри Айрланд (1777–1835)
6.	Джон Пейн Колиър (1789–1883)
7.	Фридрих Вагенфелд (1810–1846)
8.	Дени Врен-Люка (1818 — сл. 1875)
9.	Константин Симонидис (1824–1867)
10.	Томас Джеймс Уайз (1859–1934)

Песните на Осиан

Докато учи в Кралския колеж в Абърдийн, а по-късно и в Единбургския университет, на Джеймс Макферсън все още не му минава през ума да мистифицира творчеството си. А то не е малко. До 20-годишна възраст Макферсън е написал около 4000 стиха! Ала той е ужасно отчаян, защото някои литературни критици ги обявяват за „високопарни сплетни и глупости“.

Така Макферсън превежда някои свои творби на галски — езика, на който някога са говорели шотландските потомци на келтите, и ги пробутва за старинни оригинали. Любителите на шотландската история тутакси изпадат в неописуем възторг и молят Макферсън да преведе отделни откъси на английски, за да ги разберат по-добре! Скоро той написва първо на английски, а после и на галски нови 16 стихотворения, които представя за откъси от голяма поема.

Публикуването им в 1760 г. става истинска сензация. Почитателите на Макферсън правят подписка, събират пари и го провождат в планинските усои на Шотландия да открие нови още по-изискани образци от поезията на галски език.

След двегодишно усърдно „търсене“ Макферсън обявява, че е издирил изящна поема за живота на древен келтски крал, живял в III в., и я издава под заглавие „Фингал, древна епична поема в шест книги и някои други стихотворения, съчинени от Осиан, син на Фингал, и преведени от галски език“. Тогава в скептична Англия се появяват първите обвинения във фалшификация. Патриотично настроената шотландска публика обаче купува поемата като топъл хляб.

Макферсън се отнася с презрение към критиката и когато лондонските издатели го молят да представи оригиналния ръкопис на галски, той просто им изпраща нови произведения. Самочувствието му се дължи и на факта, че в поемата си той е вмъкнал няколко истински откъса от песни на Осеан, които наистина издирва и записва из шотландските острови.

В това време се появяват преводите на „Фингал“ на почти всички европейски езици и славата на Макферсън главоломно расте. Гьоте е толкова прехласнат по „Песните на Осиан“, че не само превежда част от тях, но ги споменава в своя „Вертер“, където те изместват от сърцето на героя му поемите на Омир! А шведският крал нарича своя наследник Оскар по името на сина на Осиан. Скоро из Европа буквално се пръкват хиляди малки Оскарчета и Малвини.

Цели 120 г. учени и издатели се опитват да докажат литературните мистификации на Макферсън. Организирани са специални експедиции, анкети и почти полицейски разследвания. Смята се, че споровете приключват в 1886–1887 г., когато в списание „Селтик Магазин“ резултатите се обобщават в четири обвинения:

1.	Историческата канава на поемите показва, че авторът им е абсолютен лаик в областта на историята на древните келти.
2.	Животът, описан от Осиан, напълно се разминава с научните представи за нравите и обичаите на келтите.
3.	Макферсън не случайно се опитва да скрие собственото си стихотворение „Планинец“, защото то ужасно много прилича на поемата за Фингал
4.	Всички галски стихове, които Макферсън представя за оригинални, несъмнено са преведени от английски, а не обратното, както би трябвало да се очаква.