30 декември 1997 г. Вайкане на дракона Трифон пред някакъв килнат камък в Стоунхендж след безпаметна нощ в една от безбройните околни бирарии за туристи:

Мамицата му, човекът е човек, защото е любопитен, а не горд, както е смятал онзи затъпял от комунизма приятел на стария Хогбен — Максим Горки. И само гладът принуждава нещастните хора да си пилеят времето с работа за мизерния къшей хляб. Някои глупаци си мислят, че трудът е превърнал маймуната в човек, ама истината е, че всяка работа за препитание превръща човекът в маймуна. Майната им!

А представяш ли си, Хък, как би изглеждал този наш прекрасен, малък свят, запилян по волята на баща ти на гъза на галактическата география, ако не трябваше да ядем поне веднъж на ден; ако истинският, единственият, водещият стимул в живота ни беше изконното любопитство на всяко разумно същество: защо сме се пръкнали на този свят и какво е това огромно Нещо (а всъщност Нищо!), което ни заобикаля?! Мистерия, братче, ще кажеш и ще бъдеш ужасно прав, ама… не съвсем. Защото най-голямата мистерия на този свят е тъкмо скапаният човек. Или по-точно онова, което е вътре в него. Не червата му, разбира се, нито пък бълвоча, дето постоянно се кандилка в тях, а онова, което е в главата му и което се появява в кратките мигове, когато човек е сит за храна и гладен за познание.

Божичко, а защо на мен никога не ми се случва да бъда сит за храна и познание?!

Аз съм холографен дракон, друг такъв няма в цялата вселена! Цели двеста години Хък Хогбен ме беше натирил вдън земя някъде из чеченските планини и през първите сто и петдесет от тях едва не умрях от скука. Добре, че по някое време се появиха късовълновите радиостанции и внезапно открих, че програмите им сами се пъхат в главите ми. Тогава разбрах какви гигантски пробойни в природната ми интелигентност е отворило краткото общуване с Хък. Животът взе да става поносим едва когато започнах да ловя без да искам и сателитните телевизионни канали. Най-хубавите са Дискавъри, Евроспорт и порнопрограмите, означени с ХХХ. Та, с една дума, покрай електронните медии, дето се разхождат като у дома из главите ми, станах нещо като крачеща енциклопедия и затова трябва да ми вярвате, че Стоунхендж не е никаква мистерия. Ама нали от 1956 г. насам тази прословута купчина камъни неизменно оглавява класацията за мистерии в специализираното издание на Гинес, някак си не върви да я пренебрегна.

Ако надникнете в Интернет на адрес http://www.activemind.com/Mysterious/Topics/ пак ще попаднете на Стоунхендж. Същата работа е и в http://www.mysteriousplaces.com/. И още много други такива сайтове има, но аз вече се научих да филтрирам набезите им до клетите ми чутури, защото получавам ужасно главоболие. Та мисълта ми беше, че започвам със Стоунхендж, за да не чувам обвинения от рода на: тръгнал да ни разправя за разни мистерии, а заобикаля най-голямата официална мистерия на Земята?! Сигурно има нещо гнило в тази работа!

Няма! И скоро ще разберете защо.

Като всички останали мистерии и Стоунхендж отговаря на разни класически въпроси от рода на кой, къде, кога, какво, как и защо е надробил и сърбал, дето следователите обичат да ги задават, макар че им знаят отговорите. И аз ги знам, въпреки че не съм ченге. Ама вие не ги знаете, щом сте се зачели в тази книжка. Затова предлагам да започнем с на пръв поглед най-лесния въпрос.

Веднага ще кажете: и баба знае, че е на осем мили северно от Солсбъри в английското графство Уилтшър. Да, ама днес! А когато са го градили, наоколо е нямало помен нито от Солсбъри, нито от графове (дори и английски!). Тъй че, при цялото ми уважение към Енциклопедия Британика в този случай ви препоръчвам да не й вярвате. Едно е сигурно само. И по онова време наблизо си течала река Ейвън, както и да се е казвала тогава. Та, значи, верният отговор е: Стоунхендж се намира на голо поле, на три километра от река Ейвън в (днешна!) Южна Англия. Така! Мисля, че вече стъпихме на по-здрава почва. Да видим сега:

По-видните изследователи спорят по този въпрос — става дума за някакви си 200–300 години!, — но тъй като веднъж пренебрегнахме Енциклопедия Британика, нека този път се отнесем с подобаващо уважение към това иначе престижно издание (особено във варианта му на компактдиск!) Та според Енциклопедия Британика първият градеж (Стоунхендж I) е наченат около 3100 г. пр. Хр. и мегалитното съоръжение е използвано в продължение на 500 години. Сетне още половин хилядолетие никой не се докосва до него. И, хоп!, в 2100 г. пак преди Христа започва основен ремонт (Стоунхендж II). А само след стотина години някой пак се захваща да обновява този пуст интериор (Стоунхендж III) и работата продължава чак до 1500 г. пр. Хр. Доста съмнителна работа, нали? Досущ като че ли някой подобно на Хък Хогбен е живял хиляда и шестстотин години на белия свят с досадна съпруга като моята Церберина, дето постоянно ми натяква да завърши най-сетне този прословут ремонт на къщата ни. Отначало и аз така си помислих. Но няма страшно. Нещата полека-лека ще започнат да си идват на мястото, когато си отговорим на въпроса:

В мига, щом за пръв път зърнах архитектурната скица на Стоунхендж I в Енциклопедия Британика, ми хрумна, че прилича на тиган. Хък тутакси възрази, че на ненаситния ми търбух постоянно му се привиждат омлети от щраусови яйца. Къде си виждал тиган, осеян с 56 дупки, бе, гладнико, рече Хък! Че нали през тях яйцата мигом ще изтекат! Тогава размислих и реших, че по-скоро е сито за прецеждане на макарони. Доста гигантско сито с диаметър 98 метра и почти двуметрови дупки!, ще кажете, и ще бъдете прави. Що за макарони трябва да са яли древните?! Освен ако не са били прегладнели дракони? Но аз съм сигурен, че от три хиляди години насам на Земята не е останал и пукнат дракон, ако не броя себе си, разбира се, но аз не си падам по макароните и останалите вегетариански буламачи, които Хък много обича да готви, така че тази версия отпада. И въпреки това според мен двуметровият насип от вътрешната страна на кръга добре се вписва във версията за тигана-сито, но в такъв случай за какво служи широкият цели шест метра ров отвъд него? За отводнителна канавка, естествено, подхвърли Хък! Пък и строителите са взели оттам материала за насипа и двете могили. (Не му обърнах внимание!) И накрая при дръжката на тигана-сито насипът е прекъснат и оформен като вход, а на 30 метра от него са поставени два големи, необработени сарсенови блока. Що за чудо е този сарсен ще видим след малко. Но и без него работата е бая объркана, нали?

Я да видим обаче какво ще излезе, ако вземем, че отсеем плявата: Стоунхендж I е кръгла площадка с две могили и 56 дупки по периферията, оградени с насип, а пред входа се издигат два големи камъка. Това е то! Сега изглежда доста по-смислено. Само след 1000 години обаче площадката вече не прилича на себе си. В Стоунхендж II дупките са запълнени и в центъра на кръга се появяват 80 четиритонни синьокамени колони (не от „син камък“, с който се пръскат лозята, а от природно синята скала долерит!). Част от тях са подредени в два концентрични полумесеца, отворени по посока на северната могила, а други са разпръснати по периферията и по оста на входа, оформен вече като път. Ама и в този по-представителен вид Стоунхендж се запазва само стотина години. После някой не харесва сините камъни и ги разкарва, като връща модата на 40–50-тонните сарсенови блокове. В центъра на Стоунхендж III неочаквано се пръкват пет каменни порти, оградени с импозантна покрита колонада, около която отново са изкопани дупки, подредени в два концентрични кръга.