Томас Чатъртън и отец Роули

На 24 август 1770 г. в една лондонска мансарда 17-годишен младеж накъсва купчина ръкописи и документи, налива си чаша вино, добавя конска доза отрова за мишки и изпива на екс дяволската смес. Така умира Томас Чатъртън — най-талантливият и най-нещастният от всички литературни мистификатори на света. А на пръв поглед животът му започва толкова обещаващо.

Най-великият английски поет след Шекспир (по думите на шекспироведа Малоун) се ражда три месеца след смъртта на баща си в бедно семейство — порок, който всяко общество рядко прощава. На 7-годишна възраст Томас се научава да чете и за три години поглъща стотици томове по история, богословие и философия с такава жар, че майка му направо се плаши.

На 11-годишна възраст той публикува първото си собствено стихотворение „На последното Богоявление“ и съучениците му зяпват със страхопочитание. Но вглъбеният Чатъртън не ги забелязва, а продължава да се рови в хранилището на църквата Сейнт Мери Редклиф и да попива мъдростта на старите книги. Именно там Чатъртън „намира“ около година по-късно и „Елиноур и Джуга“ — първия от цикъла старинни ръкописи, „подписани“ от отец Томас Роули — действителна личност, която е живяла през XV в. в Бристол.

Лондонските издатели са очаровани и скоро Томас Чатъртън успява да сътвори и да публикува (често без никакъв хонорар) десетки ръкописи от XV в., отличаващи се с изящна мелодичност и дълбока меланхолия. Той започва да снабдява с исторически съчинения и своя приятел, лекаря Уилям Барет, увлечен по миналото на Бристол. В суматохата Чатъртън успява да попълни и родословното дърво на тщеславния Хенри Бергам, като „намира“ една рицарска поема (естествено пак на „Роули“), където сред участниците в голям турнир се споменава и рицарят Джоан де Бергам. Писането си е писане, но щом младият Томас завършва училището, отново възниква въпросът с препитанието и той става чирак в адвокатската кантора на Джон Ламбърт. За съжаление там с него се отнасят като със слуга, но Чатъртън стиска зъби и продължава тайно да снабдява доктор Барет с „автентични“ материали от историята на Бристол, а лондонските издатели с творби на „Роули“. Накрая и самият той отива в Лондон.

В столицата мнозина (включително и Хък) се възхищават на бедното, но талантливо сираче, ала никой не му помага.47

В началото великият Хорас Уолпол, чийто „Замък Отранто“ също е чиста проба мистификация, се отзовава с възхита за поемите на „Роули“, но когато негови приятели му подшушват, че те са съвременни, той тутакси високомерно загърбва младия Томас. По това време издателите на Чатъртън, привърженици на вигите, изпадат в немилост и са напъхани в затвора. Хонорарите стават все по-малки и по-редки, а Чатъртън има лошия навик да купува с тях подаръци на майка си и на сестра си. И когато отказват да публикуват последната мистифицирана поема на „Роули“ Чатъртън посяга на живота си.

Доста време след смъртта му Колъридж, Уърдзуърт, Шели, Кийтс и Байрон преоткриват вече като автор Чатъртън и започват да се питат: дали, ако беше живял поне до 60 години, той нямаше да се извиси над Шекспир.

Алиса и кралица Виктория

Появата на компютрите през втората половина на ХХ в. внесе нова, свежа и твърде любопитна струя в разобличаването на литературните мистификации. В продължение на цели 11 години неколцина американски изследователи маниаци подлагаха на стилистичен анализ със специално написани за целта компютърни програми неизвестните дотогава дневници на английската кралица Виктория. И един ден хвърлиха бомбата:

Авторът на „Алиса в Страната на чудесата“ не е математикът Чарлс Доджсън, писал под псевдонима Луис Карол, а английската кралица Виктория! И за традиционалистите, които не вярват на компютрите, бе цитиран откъс от „секретните дневници на кралицата“: „Навярно мнозина ще зяпнат от изненада, когато узнаят, че зад Чарлс Доджсън и неговия литературен псевдоним стоях аз.“

И в края на ХХ в. вестниците и списанията бяха засипани със сензационни материали за дяволския сговор между кралицата и скромния математик, разказвач на приказки. Много скоро зад всеки от героите в Страната на чудесата бе открит член на кралското семейство и „Алиса…“ се оказа… тайната автобиография на кралица Виктория. Разбира се, чуха се и плахи гласове в защита на Чарлс Доджсън, доскорошния номинален притежател на псевдонима Луис Карол. Професорът от Оксфорд Самюъл Бътлър заяви, че цялата история му прилича на шегата, която си направи в края на XIX в. неговият велик съименник, английският писател Самюъл Бътлър, когато заяви, че не Омир е написал „Одисея“, а някаква древногръцка поетеса.

В края на краищата известна светлина върху отношенията между кралицата и Доджсън хвърли същият онзи американски компютър, който разбуни духовете. Щом му качиха по-усъвършенствана програма за стилистичен анализ, той взе високомерно да твърди, че по-големи претенции от кралица Виктория за авторство на „Алиса…“ могат да имат Чарлс Дикенс и… Шекспир.

Ха сега иди, че им вярвай на компютрите!

Константин Симонидис

През февруари 1853 г. в Британския музей се появява посетител от Гърция, който предлага древни ръкописи за продан. След като ги проучва внимателно, сър Фредерик Мадън ги обявява за фалшификати и отказва да ги купи. На другия ден Константин Симонидис донася други ръкописи. Този път Мадън ги признава за автентични и Британският музей се сдобива с нови експонати, които и до днес могат да се видят в неговата сбирка.

Отхвърлените ръкописи Симонидис предлага на страстния колекционер сър Томас Филипс, който не е толкова придирчив. Верен на принципа: купувай и съмнителната стока, за да не изтървеш нещо ценно, Филипс тутакси придобива и явните фалшификати. Най-голяма радост му доставят първите три книги от „Илиада“, написани на тънък пергамент с изящен почерк. Симонидис твърди, че е събирал ръкописите из атонските манастири, където живял през 1840 г. Проверката установява, че някои от придобитите от сър Филипс ръкописи съвпадат по автори и заглавия с ръкописите в Атон. Внимателното проучване на манастирските сбирки обаче показва, че част от техните ръкописи са подправени. Този факт снема от Симонидис вината, че той е фалшификаторът. Още повече, че гъркът притежава около 2500 ръкописа, съхранявани в няколко големи сандъка! Как се е сдобил с тях доскоро си оставаше мистерия, но за всеки е очевидно, че не е по силите на един човек да ги съчини. Дори и такива „машини“ за писане като Жорж Сименон, Барбара Картланд и Даниъл Стийл така и не достигнаха до заветните хиляда заглавия. Явно за целта човек трябва да живее поне колкото библейския Матусал. Но тъй като познавам един такъв тип, аз порових малко и ето какво открих.