Вече започвате да се досещате, нали? Но преди да видим дали наистина става дума за възстановяване на първоначалното предназначение на обекта, нека да отхвърлим въпроса:
Как е съграден Стоунхендж?
Ще подмина с презрителна усмивка предположението на дълбокоуважаемия Ерих фон Деникен, че Стоунхендж е дело на извънземните, докато не го докаже. Повече хляб има (дали всички дракони огладняват като мен, когато пишат?!) във версията на откривателя на 56-те дупки Джон Обри, който още през XVII в. предполага, че става дума за друидско светилище. Келтската секта на друидите по-късно може и да е ползвала изоставеното съоръжение за нейните си обреди, но със сигурност не го е строила в 3100 г. пр. Хр., защото по него време е нямало и помен от нея. Бащата на Хък, старият Хогбен, е категоричен по този въпрос. А за някои работи човек наистина може да му вярва, защото той е създал материалната вселена. Но все пак от тази версия си заслужава да запомните думата светилище.
Логична и красива, но трудно доказуема е догадката на Ричард Муни, че си имаме работа с културен феномен (акумулатор, календар, алманах, обсерватория) на отдавна изчезнала свръхцивилизация. Според мнозина от неговите последователи става дума за народа на Атлантида. За съжаление при анализа на тази хипотеза не можем да разчитаме на стария Хогбен, защото той презира хората и е убеден, че нито една човешка култура на Земята не е достигала равнището на свръхцивилизация.
Общо взето обаче, всички предположения за предназначението на Стоунхендж почти напълно игнорират първоначалния му вид, дето го оприличихме на сито за прецеждане на гигантски макарони. А всъщност там е разковничето!
Разбрах го едва когато една прекрасна сутрин на белия коралов плаж пред пещерата на Таоа на остров Фату Хива спипах Хък Хогбен да записва в дневника си как сънувал, че Стоунхендж е първата игрална рулетка на Земята. Докато лявата ми глава надничаше зад рамото му, дясната я напуши такъв смях, че Хък изрева:
— Не се смей бе двуглав изрод! Сънят ми си беше съвсем реалистичен. И при това цветен!
Кой знае защо Хък си е навил на пръста, че всички нормални холографни дракони са триглави, и откакто съм се пръкнал изпод ръцете му с две глави, има комплекс, че е създал изрод. Сега ясно ли ви е защо Хък Хогбен си води таен дневник? Забелязал съм, че само комплексираните хора неистово се стремят да увековечават дните си.
Из дневника
1 на Хък Хогбен:
29 декември 1996 г. Снощи сънувах, че Стоунхендж е древно светилище на Великата игра на вселената, която на Земята естествено е свързана с лятното слънцестоене. Играчите от моя сън с нетърпение очакваха слънцето да се скрие зад прословутия Камък пета на входа на Стоунхендж, та крупието най-сетне да изстреля с катапулта топчето по наклона на насипа. Тръпнещите от хазартна възбуда хомо луденс стояха пред дупките, на които са заложили, с надеждата да ударят джакпота, а тълпата от сеирджии отвъд рова неистово ревеше в очакване загубилите да изгорят на кладите пред дупките.
Сума векове и джорданобруновци се изнизаха в съня ми, докато в един момент на играещите хора не им остана нищо за залагане. И Стоунхендж I беше изоставен. Но понеже играта е най-добрата храна за ума, след петстотин години хомо луденс измислиха максиголфа… И започнаха стогодишните мъки по пренасянето на долорита и оформянето на синьокаменните колони. Мнозина играчи обаче се изхитриха и на път за находището пълнеха лодките със стока. Пък и на връщане от онова място, което днес се нарича Уелс, не бяха с празни ръце. Така, докато построят новото игрище за голф Стоунхендж II, хомо луденс пак забогатяха от „куфарната“ търговия. Тогава изхвърлиха сините камъни и побързаха да възобновят в доста по-представителен вид игралната рулетка Стоунхендж III.
Новото казино процъфтяваше цели петстотин години. Дори бяха изградени ложи за по-знатните зяпачи, които си чакаха реда да играят, докато фалиралите играчи на британските острови не измислиха футбола… И тук сънят ми свърши.
Тъй че за мен Стоунхендж не е никаква мистерия. А дали един сън може да послужи като доказателство, оставям да прецените сами. (Вж. Сънят на Колъридж)
2. Сънят на Колъридж
На времето от една емисия на Радио Москва само за чужбина (защото на руснаците не им се полага да знаят такива неща!) научих, че Менделеев дълго се мъчил да подреди химическите елементи, денем и нощем се потил горкичкият, докато най-сетне една вечер Таблицата на Менделеев просто не му се присънила готова. В личната библиотека на Хък обаче открих друг, много по-фрапиращ случай, описан от неговия покоен приятел Хорхе Луис Борхес. Та според Борхес в една прекрасна лятна нощ на 1797 г. на английския поет Самюъл Тейлър Колъридж му се присънили не просто някакви си стотина-двеста латински букви и арабски числа, подредени в таблица, а цели петдесет и няколко, при това римувани!, неравносрични стиха с изящна мелодичност! По-точно в съня му стиховете били над триста и на сутринта той побързал да седне да ги запише, но някаква прелъстителна дама го секнала рано-рано… (Нали знаете как стават тия работи!)
След ненадейното и много вълнуващо посещение продължението просто изфирясало от главата на Колъридж и той публикувал само познатия ни лирически фрагмент от знаменитата поема Кублай хан. Макар и в откъслечен вид, мнозина мастити критици и до ден днешен смятат съхранените стихове от съня на Колъридж за най-съвършения образец на музиката на английския език.
По времето на Колъридж и цели 155 години след това, този сън се броял за голяма мистерия. Който е чел Борхес, обаче знае, че през 1952 г. именно най-великият аржентинец, както обича да го титулува Хък, с лекота я разгада в своите
Нови разследвания. Но истината е, че тази мистерия престанала да бъде мистерия още в 1836 г., ала тогава Хък не се усетил. Именно в 1836 г., докато се шляел из Париж, нехаейки за моята участ в далечната дива Чечня, където просто ме бе изоставил на произвола на съдбата
2, Хък Хогбен публикувал първия на Запад превод на една от многото
Всеобщи истории, от които направо бъка в персийската литература. Става дума за
Кратко изложение на Истории от Рашидеддин, съчинено в XIV век. И знаете ли какво може да прочете човек на една от страниците:
„На изток от Чжунду Кублай хан издигнал дворец по план, който видял насън и съхранил в паметта си.“Ха сега де! В XIII в. внукът на Чингис хан сяда на престола на китайския император и първата му работа е да построи дворец, който е видял насън, а в XVIII в. един английски поет, който изобщо няма хабер, че това творение е вдъхновено от съновидение, защото не знае нито монголски, нито китайски, за персийските диалекти (на които Хък е вещ познавач!) пък да не говорим, сънува поема за същия този мистериозен дворец на изток от Чжунду.
Песимистите, разсъждава Борхес, ще рекат, че историята на двата съня е просто съвпадение, рисунък, породен от случайността. Скептиците ще отсекат, че поетът е знаел за съня на императора, но си е траел, за да оправдае фрагментарността на поемата пред редактора си. По-разсъдливите просто ще приемат, че след разрушаването на двореца душата на хана е проникнала в душата на поета, за да възстанови той двореца с думи, по-трайни и от мрамора, и от метала. Но така или иначе ми се налага да призная, че в сходството на сънищата има някакъв скрит смисъл, а защо не и замисъл?
Чий обаче?!
Докато странстват из азиатските степи, в 1691 г. Хък Хогбен и отец Жербийон от Христовото войнство установяват, че от двореца на Кублай хан са останали само развалини; от поемата на Колъридж, както вече знаем, пък са останали едва петдесет стиха. Може би веригата от сънища не е стигнала своя край? Дали един още неразкрит на хората и драконите първообраз, един вечен обект не прониква постепенно от Нищото в нашия свят. Първата му изява е дворецът, втората — поемата и ключът към този странник от вечността навярно е в последния сън.
