Виковете на Джан не спираха, тя се бореше да се освободи от тези ръце, но не можеше, твърде силни бяха.

— Тихо, тихо, амазонке — каза нечий глас в ухото й. — Хайде, успокой се, това е само сън. Нищо ти няма…

Усещането за пламъци по кожата й изчезваше, макар че могъщите ръце още я държаха здраво. Осъзна къде е — това беше нишата на Майлоу, макар че сега беше по-тъмна. Тя млъкна.

— За Бога, затвори устата на тая кучка! — изкрещя някой от съседните ниши.

— По-добре ли си сега? — меко попита Майлоу.

— Аз… ами… не знам. Какво ми става?

Тялото й се тресеше, крайниците й трепереха така, сякаш имаше конвулсии. Изпълваше я усещането за някакъв ужас без име, струваше й се, че пада от ръба на бездънна пропаст.

— Просто закъсняла реакция към всичко, което си изтърпяла — обясни й той.

Все още я държеше. Тя също се бе вкопчила в Майлоу. Сигурна беше, че ако не се хване за него, силата на ужаса ще я помете и никога повече няма да се измъкне.

— Отпусни се — прошепна той. — Дишай бавно и дълбоко. Едно… две… едно… две…

Непоносимата паника и мъката постепенно отслабваха, треперенето спря. Майлоу я пусна. Тя се чувстваше изтощена и болна. Видя го в неясната светлина да отива до сандъка. Извади малка кутийка и манерката. Коленичи до нея, каза й да си протегне ръката. Сложи в дланта й малко хапче и рече:

— Глътни го. Ще ти помогне да се оправиш.

— Какво е това? — попита тя подозрително. Зъбите му проблясваха в здрача.

— Вече се държиш както обикновено. Това е синтезиран хормон — ще стимулира мозъка ти да произведе по-големи количества от един особен енцефалин. Ще се отпуснеш и ще спиш спокойно. По-добре го глътни, преди да съм се отказал. Сега тези неща са редки като кокоши зъби.

Тя вдигна вежди в почуда.

— Но нали всички кокошки имат зъби…

— Няма значение. Поговорката е стара. Просто глътни хапчето.

Колебаеше се, но сложи хапчето в устата си. Той й подаде манерката и Джан преглътна лекарството с няколко освежителни глътки вода.

— Нищо различно не усещам — каза тя, връщайки му манерката.

— Ще усетиш — успокои я той и сложи кутийката и манерката в сандъка.

След това пак се обърна към нея, без да става.

— Джан — изрече спокойно. — Какво имаш в джоба си?

— Какво? — попита тя.

За момент не можа да разбере за какво й говори. После си спомни за бомбата. И замръзна.

— Ъъъ… това е… ами аз… не знам — каза тя притеснено.

— Не знаеш ли какво има в джоба на твоята дреха? — попита Майлоу.

После се наведе и протегна ръка. Тя не му попречи да вземе бомбата от горния джоб. Той я заразглежда в мътната светлина.

— Тежко е — отбеляза. — Та, какво е това нещо, което не знаеш какво е, а, амазонке?

„Майко богиньо, помисли тя, докато той прехвърляше в пръстите си бомбата, ами ако завърти горния край…“

— Дай ми го — настоя тя с протегната ръка. — Тогава ще ти кажа.

Той дълго се колеба, преди да й върне цилиндъра.

— Е, какво е? — не се отказваше да получи отговор.

Нещо ставаше с Джан. Сигурно от хапчето. Вече всичко беше… чудесно. Тревогите и страховете, даже мъката се свличаха от нея като стара коричка от зараснала рана. Беше щастлива и приятно отпусната.

— Джан, кажи ми какво е това — настояваше Майлоу със същия тих и окуражаващ глас.

Защо ли пък да не му кажа, колебаеше се тя.

Какво значение има? Но в последния момент се възпря. Вместо това изговори:

— Това е свещен предмет. Много е свят. Само той ми остана от Минерва. Майка ми ми го даде.

— Майка ти ли?

— Майка ми беше Началничка в Минерва. Голяма работа. Онези, дето им викате „Аристократи“, те не знаят… това е тайна… няма да им кажеш, нали?…

Тя се изтегна на дюшека, подпряна на лакът. Много й се спеше. Чудесно усещане.

— Няма да им кажа — меко потвърди Майлоу. — Но какъв е този предмет?

— Уморена съм — промълви тя унесено. — Искам да спя.

— Веднага ще заспиш, амазонке. Само най-напред ми кажи.

— Много свещен.

— Чух го вече. Искам да зная защо.

— Това е знак на властта. Майката богиня дала няколко от тях на нашите прамайки. — Като изричаше това богохулство, Джан едва усети убождането на съвестта. — Заклех се пред майка ми да се грижа за него. Да го пазя на всяка цена.

— Ясно — каза той бавно. — Но как успя да го пренесеш?

— Скрих го.

Тя се бореше със затварящите се очи. Като че потъваше в дълбоко уютно легло. Отново беше като в детството й — от незнайно къде я заливаше топлината на сигурността.

— Как успя? Нали са унищожили дрехите ти.

Тя се изкиска.

— Скрих го в мен…

— А-а — той разбра. — Ама, разбира се.

— Сега ще спя — каза тя и отпусна глава на дюшека. След секунди вече спеше.

Майлоу не помръдна. Гледаше надолу към нея. Увери се, че е заспала дълбоко, пресегна се и пак взе цилиндърчето от дрехата. Разгледа го умислено, после го пусна в джоба. Стана и се просна на леглото. Опитваше се да потисне сексуалните си желания, събудени от присъствието на момичето. Най-накрая заспа и за първи път от десетилетия сънува Миранда.

Джан се събуди със същото приятно чувство, но вече не беше толкова силно. Тя седна. Видя, че й Майлоу е буден. Седеше облечен на ръба на леглото и я гледаше.

— Сега добре ли си? — попита той.

— Да — призна тя. — Благодаря ти.

Огледа се. Отново бяха усилили осветлението. Спомни си какво се случи точно преди да заспи, и веднага опипа джоба. Бомбата си беше на мястото.

— Не се безпокой — каза той с крива усмивка. — Не съм ти задигнал безценната светиня.

Тя се изчерви.

— Какво беше това хапче? — попита, за да промени темата. — Лекарство от Старата наука ли е?

— Да, произведение на Старата наука, но не е лекарство в смисъла, с който си свикнала — каза й той. — През нощта се опитах да ти обясня, че веществото, което те кара да се чувстваш добре, се произвежда от собствения ти мозък. А хапчето съдържа друго вещество, то стимулира определена част от мозъка да произведе големи количества от „лекарството“.

Джан сбърчи чело. Опитваше се да намери някакъв смисъл в думите му. За кой ли път се чудеше дали нарочно я баламосва, или казва истината. Поне онова, което той смята за истина.

— Казваш, че в мозъка ми има вещество, причиняващо чудесните усещания, с които заспах снощи, така ли? — попита тя. — Не може да бъде, би трябвало и преди да ми се е случвало, ако е така.

Той въздъхна едва чуто.

— Не би могла да усетиш толкова силно въздействието му, защото никога досега мозъкът ти не е вкарвал в нервната ти система подобни количества от съответния енцефалин, тоест от „лекарството“.

Но тя не изглеждаше убедена. Майлоу каза:

— Познаваш ли наркотика, наречен морфин?

— Да. Получава се от опиумния мак. Това е подарък от Майката богиня. Заглушава болката…

— Е добре, много, много отдавна някои учени открили, че централната нервна система разполага със собствен вариант на морфина. Това обяснявало защо при сериозни наранявания се случва хората понякога да не чувстват никаква болка, поне в момента. Изследванията на биохимията на мозъка продължили, откривали все повече вещества, подобни не само на наркотиците и на обезболяващите вещества, но и на други вещества, променящи настроението по най-различни начини. Ставало очевидно, че човешкото мислене е резултат от истински химически коктейл. Определянето на всички съставки и на техните точни функции отнело немалко години, но пък по пътя били направени няколко любопитни открития за човешката природа. Едно от тях се отнасяло за депресията. Знаеш какво означава тази дума, нали?

— Разбира се, че знам. Означава да си тъжен или нещастен.

— А ти често ли изпадаш в такива състояния?

— Е, не често, но понякога се случва. Особено напоследък.

Той се усмихна.