Лицето на Грргор бе станало толкова безизразно, че изглеждаше почти сиво. „Значи такъв е, когато се разгневи.“ Майлс се почуди дали Хароче съзнава какво означава това. Генералът сякаш беше в плен на собствените си думи и говореше все по-бързо.

— Джуджето продължаваше да се инати. Три дни — само за три дни откри ония капсули в склада. А трябваше да му отнеме три месеца. Не можех да повярвам. Мислех, че ще успея да го накарам да тича до Джаксън Хол и обратно, но той като че ли беше залепнал за мен — по което и време на денонощието да се озърнех, виждах все него, из цялата сграда. Трябваше да се избавя от Воркосиган преди да съм го удушил, затова избързах с Галени и го прибрах на топло. И джуджето пак не пожела да се откаже! Затова му хвърлих примамката, за която мечтаеше, бях сигурен, че ще я захапе, направо му я натиках в гърлото, но той вече толкова се беше разлигавил, че в следващия момент се появи в кабинета ми с оня надменен галактически биолог и сега аз съм тук долу, а той е… горе. — Хароче замълча, за да си поеме дъх.

Грегор запремигва.

— Каква примамка?

„По дяволите, Хароче, няма нужда да навлизаш в такива подробности…“

След като генералът не отговори, Грегор погледна Майлс и измамно меко повтори:

— Каква примамка?

Майлс се прокашля.

— Предложи ми „Дендарии“. Каза, че съм можел да се върна на работа при същите условия като при Илян. О, даже по-добри. Щял да ме повиши в капитан.

Три почти еднакво удивени погледа сякаш го приковаха към стената.

— Ти не ми спомена нищо — накрая се обади Илян.

— Да.

— Нито на мен — каза Грегор.

— Да.

— Искаш да кажеш, че не си приел, така ли? — смаяно попита Иван.

Майлс не отговори.

— Защо? — след безкрайно мълчание попита Илян.

— Нямаше да мога да докажа, че е подкуп.

— Не. Искам да кажа, знам какъв подкуп е това. За Бога, няма нужда да го обясняваш точно на мен. Защо не прие?

— И да му оставя Галени за изкупителна жертва ли? И да му позволя да ръководи ИмпСи десетина-двайсет години, като знам как се е добрал до този пост? Според теб колко време щеше да мине преди да престане да докладва на Грегор и да започне да го манипулира чрез докладите си или даже директно? За негово добро, разбира се. И за благото на империята.

— Нямаше да го направя. Щях да ви служа вярно, сир — тихо и с наведена глава настоя Хароче.

Грегор се намръщи.

„По дяволите, остави го.“ Майлс не искаше от Хароче нищо повече — нито признания, нито мъст. Дори нямаше нужда да го мрази. Можеше само да изпитва тъга за някогашния честен Хароче, който вече не съществуваше. „Писна ми, искам си вечерята.“

— Свърши ли? — въздъхна той.

Грегор се отпусна назад.

— Да, опасявам се.

— Държите се така, като че ли е било убийство, а не беше. Не беше измяна — продължи да упорства генералът. — Трябва да го разберете, сир.

„Опитай със «Съжалявам». Престани да се оправдаваш, просто поискай милост. Ще се изненадаш какво би могъл да постигнеш.“

— Саймън изобщо не пострада!

Грегор преднамерено бавно се изправи и му обърна гръб. Хароче отвори уста, за да продължи с отчаяните си оправдания, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Прочутият с отровните си думи Илян сякаш не можеше да измисли нищо унищожително.

Императорът даде знак да отворят вратата и излезе. Иван го последва. Илян изчака Майлс и напусна килията последен.

Четиримата не казаха нито дума, докато не стигнаха до изхода.

— Мислех, че онова за борбата с изкушението е шега — отбеляза Илян.

— Не искам да говоря за това.

— Той се е опитал да подкупи мой ревизор — каза Грегор. — Това е тежко престъпление.

— Струва ми се, че предпочитам да не го обяснявам пред военен съд, сир. Хароче има да отговаря за достатъчно сериозно престъпление. Оставете го. Моля ви.

— Както желаете, милорд ревизор. — На лицето на императора се изписа странно изражение. Майлс неловко се извърна. Не бе нито изненада, нито учудване. Страхопочитание? Определено не. — Какво те накара да откажеш? И аз искам да знам защо. Дължиш ми го.

— Не… не знам точно как да се изразя. — Майлс потърси точните думи. — Понякога цената е прекалено висока, колкото и да копнееш за нещо. Единственото, което не можеш да размениш за най-съкровеното си желание, е сърцето ти.

— О — само каза Грегор.

Илян бе споменал, че за написването на ревизорския му доклад ще му трябва толкова време, колкото му е отнело решаването на случая. Тази прогноза се оказа прекалено оптимистична — не беше взел предвид смущаващите фактори. Майлс прекара по-голямата част от следващата седмица в стаята си в преглеждане на купища файлове. След като откри всички липсващи части от мозайката, трябваше да се консултира с Криминологията, клиниката и още пет-шест отдела в щаба на ИмпСи и да разговаря с генерал Алегро. Дори се наложи да напусне Ворбар Султана, за да вземе показания от адмирал Авакли. Накрая отново провери всичко. Не искаше да му върнат доклада за доизясняване на отделни въпроси.

Беше се съсредоточил върху съчиняването на кратко изложение на поведението на Хароче преди операцията на Илян и се ругаеше за всички очевидни признаци, които бе пропуснал — о, генералът ловко беше манипулирал всички — когато в спалнята му внезапно се втурна Иван.

— Наясно ли си какво става в стаята за гости?

Майлс изпъшка и прокара пръсти през косата си, махна с ръка на братовчед си да мълчи, безуспешно се опита да си спомни блестящото изречение, с което бе възнамерявал да завърши тази част от доклада си, отказа се и изключи комуникационния пулт.

— Няма нужда да крещиш.

— Не крещя — отвърна Иван. — Просто искам ясен отговор.

— Не може ли да го поискаш малко по-тихо?

— Не. Саймън Илян спи с майка ми и за това си виновен ти!

— Хм… струва ми се, че нямам никаква вина.

— Така или иначе, те го правят в твоя дом! Ти носиш известна отговорност за последствията.

— Какви последствия?

— Не знам какви последствия! Не знам как трябва да реагирам, по дяволите! Да започна да казвам на Илян „татко“ или да го предизвикам на дуел?

— Ами… като начало можеш да помислиш за това, че просто не е твоя работа. Последния път, когато ги видях, те бяха възрастни хора.

— Те са стари, Майлс! Това е, това е, това е… недостойно. Или нещо такова. Скандално. Тя е вор, а той е, той е… Илян.

— Уникален по рода си — ухили се Майлс. — Ако бях на твое място, нямаше да очаквам скандал. Струва ми се, че се държат доста, хм, дискретно. Майка ти проявява добър вкус във всичко. Освен това, кой би посмял да каже нещо?

— Срамно е. Мама ми каза, че след годежната церемония на Грегор и преди да започне подготовката за сватбата, двамата щели да отидат на почивка на южното крайбрежие. За половин месец. Заедно. В някакъв второкласен курорт, за който дори не съм чувал. Илян го избрал, защото и той не бил чувал за него, а всяко място, което не било привличало вниманието на ИмпСи, напълно го устройвало. След годежа мама искала по цял ден да се пече на слънце и да не прави нищо, да пие ония отвратителни коктейли с плод на клечка, а през нощта щели да измислят какво да правят. Господи, Майлс, родната ми майка!

— А ти как мислиш, че ти е станала майка? По онова време на Бараяр не е имало утробни репликатори.

— Това е било преди трийсет години!

— Достатъчно време. На южното крайбрежие, а? Звучи… отпускащо. Всъщност направо спокойно. — Тази сутрин във Ворбар Султана валеше лапавица. Може би щеше да успее да убеди Илян да му каже името на курорта и щом предадеше проклетия доклад… но Майлс нямаше с кого да отиде на почивка. Освен с Иван, ала нямаше да е същото. — Ако това наистина те безпокои, можеш да поговориш с майка ми.

— Опитах. Тя е бетанка. Смята, че е страхотно. Било полезно за сърдечносъдовата система, производството на ендорфин и така нататък. Двете с майка ми сигурно са го измислили заедно.