— Да, поради две причини. Ти през цялото време беше мой официален свидетел и несъмнено по-късно ще се наложи да даваш показания под клетва. Освен това нито аз, нито Илян сме способни да се справим с Хароче, ако реши да се разбеснее.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Всъщност… не. Но Грегор смята, че присъствието на обикновен пазач, някой от бившите хора на Хароче, ще въздейства лошо на, хм, откровеността му. Ще трябва да го изтърпиш, Иване. Няма нужда да говориш, само ще слушаш.

Стражът набра кода, отвори вратата на килията и почтително се отдръпна. Майлс влезе пръв. Новите килии на ИмпСи не бяха особено просторни, но имаха индивидуални бани. Все още обаче миришеше на военен затвор. Хароче седеше на една от двете койки, облечен в униформените си панталони и риза, които бе носил само преди половин час. Ала беше без куртка и ботуши, без никакви отличия за ранга си, без сребърните си очи.

Когато вдигна глава и видя Майлс, на лицето му се изписа враждебно изражение. Иван застана до вратата. При появата на Илян Хароче сякаш се засрами и още повече се затвори в себе си.

Едва когато в килията влезе император Грегор, висок и мрачен, генералът изгуби самообладание. Пое си дъх и се опита да изглежда студен и суров, но не успя. Изправи се — Иван се напрегна, — но от гърлото му се изтръгна само едно задавено „сир“. И не се осмели да отдаде чест на своя главнокомандващ. Грегор едва ли щеше да му отвърне.

Императорът даде знак на двамата си лични гвардейци да изчакат навън. Вратата на килията се затвори и се възцари пълна тишина.

След внимателно обмисляне на ситуацията Майлс застана колкото може по-далеч от Хароче. С Иван щяха да мълчат като статуи и генералът скоро щеше да забрави за присъствието им. Грегор щеше да се погрижи за това. Самият император седна на койката срещу Хароче. Илян скръсти ръце и се облегна на стената в типичната си поза, въплъщение на окото на Хор.

— Седнете, Лукас — толкова тихо каза Грегор, че Майлс трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

Хароче разпери ръце, сякаш искаше да възрази, ала коленете му се подгънаха и той тежко се тръшна на койката.

— Сир — отново промълви арестантът и се прокашля.

О, да. Грегор го беше преценил правилно.

— Генерал Хароче — започна императорът, — исках лично да приема последния ви доклад. Дължите ми го, както и аз ви го дължа за трийсетте ви години служба.

— Какво… — Хароче мъчително преглътна — искате да ви кажа?

— Разкажете ми какво сте извършили. И защо. Започнете от началото и продължете до края. Изложете ми всички факти. Оставете всякакви оправдания. По-късно ще имате време за това.

Едва ли можете да е по-просто. Майлс бе виждал Грегор тихо очарователен, тихо странен, тихо отчаян, тихо решителен. Никога не го беше виждал тихо гневен. Това бе внушителна гледка, огромна тежест — като дълбока морска вода, Човек можеше да се удави в нея. „Измъкни се, ако можеш, Хароче. Грегор не е наш господар само по титла.“

Генералът дълго мълча, после започна:

— Аз… отдавна знаех за комарските прокариоти. Още отначало. Каза ми Диамант от комарския отдел — координирахме ареста на групичката на Сер Гален, давахме им хора и изобщо им помагахме с каквото можем. Бях с него в деня, в който остави капсулите в склада. Години не се бях сещал за тях. После дойде случаят „Равнец“, повишението ми… нали си спомняте, сир? — Той се обърна към Илян. — Вие казахте, че съм се справил блестящо.

— Не, Лукас — престорено любезно възрази Саймън. — Не може да съм казал такова нещо.

Тишината, която настана след тези думи, заплашваше да продължи цяла вечност.

— Слушаме те — каза Грегор.

— Започнах… все повече да усещам присъствието на Воркосиган. Носеха се слухове за него, направо невероятни истории. После чух, че го готвели за наследник на Илян. Беше очевидно, че е любимец на Илян. Миналата година го убиха, макар че се оказа… не съвсем мъртъв.

Единствената реакция, която си позволи Грегор, бе едва забележимо свиване на устни. Хароче побърза да продължи:

— По онова време Илян реорганизира командната си верига. Аз станах заместник на ИмпСи. Той ми каза, че мислел да си избере наследник в случай, че някой успее да го елиминира, и че се бил спрял на мен. После Воркосиган отново се появи жив. До миналото лято не чух нищо повече за него. Тогава Илян ме попита дали смятам, че ще мога да работя с Воркосиган като мой заместник във вътрешния отдел. Предупреди ме, че бил свръхактивен и адски непокорен, но че давал резултати. Каза, че или съм щял да го харесам, или да го намразя, макар че някои хора едновременно го харесвали и мразели. Воркосиган имал нужда от моя опит. Отговорих му, че… ще опитам. Смисълът на всичко това беше ясен. Нямаше да имам нищо против да обуча свой заместник. Обаче да обуча бъдещия си шеф… щеше да ми е малко трудно да го преглътна. Трийсетгодишен опит… Но го преглътнах.

— После Воркосиган… се подхлъзна — продължи Хароче. — Така да се каже. Тъкмо навреме. Нямаше нужда да го елиминирам, той го направи сам. По-добре, отколкото можех да си представя. Той отпадаше, идваше моят ред. Отново щях да имам шанс, но… Илян можеше да се задържи на мястото си още пет-десет години. И отдолу постоянно напираха млади хора. Исках да използвам шанса си, докато все още съм на върха. Илян остаряваше. Уморяваше се. Постоянно приказваше за пенсиониране, но не предприемаше нищо. Исках да служа на империята, да служа на вас, сир! Знаех, че мога, ако получа възможност. Навреме. И после… си спомних за онзи проклет комарски прах.

— Кога точно си спомнихте за него?

— Онзи следобед, когато Воркосиган напусна кабинета на Илян с откъснати сребърни очи. Слязох в склада по друга работа, минах край оная лавица като стотици други пъти, но спрях… отворих кутията и взех две от капсулите. Нямаше проблем да изляза с тях — алармената система щеше да се задейства само от кутията, не от съдържанието й. Разбира се, не ме претърсиха. Знаех, че ще се наложи да направя нещо за мониторите, но даже някой да прегледаше записите, просто щеше да види мен, а аз имах право да взимам каквото поискам.

— Знаем къде. Но кога пуснахте прокариотите?

— След няколко дни. Три-четири дни. — Хароче махна с ръка и Майлс си представи прашеца, разпръскващ се от пръстите му. — Той често се отбиваше в кабинета ми да се консултира с мен.

— И двете капсули ли използвахте?

Не едновременно. След като около една седмица не се случи нищо, счупих втората. Не знаех колко бавно се проявяват симптомите. Нито… колко сериозно. Но знаех, че няма да го убия. Поне така смятах. Исках да съм сигурен. Направих го импулсивно. И после стана късно да отстъпвам.

— Импулсивно ли? — повдигна вежди Грегор. — След три дни размисъл?

— Понякога — наруши мълчанието си Майлс — наистина става така. Особено когато имаш адски лоша идея. — „Знам го от собствен опит.“

Грегор му даде знак да млъкне и Майлс си прехапа езика.

— Кога решихте да обвините капитан Галени? — строго попита императорът.

— О, много по-късно. Не исках да вредя на никого, но ако се наложеше, щях да избера Воркосиган. Той беше най-подходящ. Струваше ми се, че в това има някаква справедливост. Нали почти беше убил онзи куриер. Аз бих го дал на военен съд това гадно джудже, но то все още беше любимец на Илян. После се появи на вратата с оная проклета ревизорска верига на врата и разбрах, че не е любимец само на Илян. — Хароче най-после срещна погледа на Грегор и очите му проблеснаха обвиняващо.

— Продължавайте — хладно каза императорът.

— Дребосъкът нямаше намерение да се откаже. Постоянно ме притискаше — ако бях успял да го забавя още само една седмица, нямаше да има нужда да обвинявам никого. Всичко стана заради Воркосиган. Галени се въртеше около него, привлече вниманието ми и разбрах, че като заподозрян той е още по-подходящ. Много по-лесно можех да се избавя от него. Ако не друго, Галени щеше да постави в неудобно положение бъдещата императрица. Кой можеше да се усъмни във вината му?