— Сигурен съм… че ще си блестяща, с каквото и да се занимаваш. — За миг Майлс обмисли възможността да откаже да ги освободи. „Не, не можеш да си идеш, трябва да останеш при мен…“ — Технически погледнато, вие разбирате, че мога да ви освободя само от „Дендарии“. Не мога да ви освободя от васалната ви клетва, както император Грегор не може да ме освободи от ворската ми титла. Не че не можем… просто да забравяме за съществуването си за дълги периоди.

Елена му отправи мила усмивка, която му напомни за майка му, сякаш тя виждаше цялата ворска система като халюцинация. Като законна фантазия, която може да се променя по желание.

Не беше честно хората да се променят, докато самият той е мъртъв. Да се променят, без да го показват, без дори да искат разрешение. Щеше да завие от мъка, само че… „Ти я изгуби още преди много години. Тази промяна е започнала още тогава. Просто си патологично неспособен да се признаваш за победен.“ Това бе полезно качество за един военен командир. Понякога.

Но докато се питаше защо го приема толкова тежко, Майлс премина през съответния ворски протокол и те коленичиха пред него, за да поставят ръце между неговите. Той протегна дланите си напред и впери поглед във фините пръсти на Елена — като птица, освободена от клетка. „Не знаех, че съм те хвърлил в затвор, моя първа любов. Съжалявам…“

— Е, желая ви много щастие — каза Майлс, когато Елена се изправи и хвана Баз за ръка. Дори успя да им намигне. — Кръстете първото на мое име, а?

Тя се усмихна.

— Не съм сигурна, че на нея ще й хареса. Майлсана? Майлсия?

— Майлсия звучи като име на болест — призна той. — В такъв случай, недейте. Не искам да ме намрази.

— Кога можем да заминем? — попита Елена. — В момента нямаме договор. И без това флотът ще остане известно време тук.

— Всичко в машинното отделение е наред, снабдяването и персоналът също — прибави Баз. — За пръв път след операция да не се налага ремонт.

Да ги забави? „Не. Да свършим бързо.“

— Съвсем скоро, предполагам. Ще трябва да уведомя капитан Куин, разбира се.

— Комодор Куин — кимна Елена. — Ще й хареса как звучи. — Тя го прегърна на прощаване. Докато вратата зад тях се затваряше, Майлс остана неподвижен, като се мъчеше да улови последните следи от нейното ухание.

Куин имаше работа на повърхността на Здрача на Зоав. Майлс й остави заповед след завръщането си на „Перегрин“ незабавно да се яви при него. Докато чакаше, той отвори списъка с персонала на „Дендарии“ и проучи предложените от Баз заместници. Всички напълно отговаряха на изискванията. Повиши този, прехвърли онзи, за да запуши дупката… Това не го шокираше, уверяваше се Майлс. В края на краищата, склонността му да преувеличава значението на отделни хора си имаше граници. Може би бе изгубил равновесие, като човек, свикнал да се опира на декоративно бастунче, което ненадейно са му отнели. Или на бастун с шпага, като онзи на стария комодор Куделка. Ако не беше медицинският му проблем, щеше да се съгласи, че Баз и Елена са избрали подходящ момент от гледна точка на флота.

Куин най-после се появи, спретната и свежа в сивата си униформа. Носеше куфарче, заключено с шифър. Тъй като бяха сами, тя го поздрави с неуставна целувка, на която той заинтригувано отвърна.

— Бараярското посолство ти праща това, мили. Може би е подарък от чичо Саймън.

— Да се надяваме. — Майлс го отключи. — Ха! Наистина. Кредитен чек. Втори аванс за току-що приключената операция. В щабквартирата не може да са научили, че вече сме свършили — сигурно е искал да се погрижи парите ни да не свършат по средата. Радвам се, че толкова сериозно приема спасяването на хората си. Някой ден и аз може да имам нужда от такова внимание.

— Миналата година той ти обърна достатъчно внимание — каза Куин. — Трябва да отдадеш дължимото на ИмпСи, поне че се грижат за своите. Много старо бараярско качество за организация, която се опитва да е толкова съвременна.

— А това какво е, а? — Той извади втория пакет от куфарчето. Шифровани инструкции, лично.

Куин тактично се отдалечи и Майлс пусна записа на комуникационния си пулт, макар че каквато си бе любопитна по природа тя не успя да се сдържи и попита:

— Е? Заповеди от дома? Поздравления? Жалби?

— Ами… хм. — Той озадачено се отпусна назад. — Кратко и неинформативно. Защо са си направили труда да го шифроват? Нарежда ми се да се явя на Бараяр, лично, в щаба на ИмпСи, незабавно. През Тау Кит минава правителствен куриерски кораб, който ще ме изчака — колкото може по-бързо трябва да потегля. Дори с търговски кораб, ако се налага. Не са ли научили нещо от малкото приключение на Ворберг? Дори не пише „Приключи операцията и…“, а само „Ела“. Очевидно трябва да захвърля всичко. Щом е толкова спешно, трябва да е нова задача, но в такъв случай защо искат да изгубя седмици в път до Бараяр, след като после ще трябва да се върна обратно при флота? — Внезапно гърдите му се свиха от вледеняващ страх. „Освен ако не е нещо лично. Баща ми… майка ми… не.“ Ако нещо се беше случило с граф Воркосиган, който в момента служеше на Империята като вицекрал и губернатор на Сергияр, галактическите информационни мрежи щяха да съобщят дори на Здрача на Зоав.

— Какво ще стане, ако пак припаднеш по време на пътуването?

— Нищо особено — сви рамене той.

— Откъде знаеш?

— Ами…

Тя остро го изгледа.

— Не знаех, че отхвърлянето на истината може толкова рязко да понижи коефициента на интелигентност. По дяволите, трябва да направиш нещо за тези пристъпи. Не може просто да… забравиш за съществуването им, макар че очевидно се опитваш да направиш точно това.

— Не, наистина се опитвах да направя нещо. Мислех, че лекарката на „Дендарии“ ще успее да се справи с проблема. Отчаяно исках да се върна във флота, при лекар, на когото мога да вярвам. Е, мога да й вярвам, да, но тя казва, че не можела да ми помогне. Сега трябва да измисля нещо друго.

— Доверил си се на нея. Защо не на мен?

Майлс успя да свие рамене. Явно недостатъчният отговор го накара умолително да прибави:

— Тя изпълнява заповеди. Беше ме страх, че може да се опиташ да направиш нещо за мое добро, независимо дали аз го искам.

След кратък размисъл Куин продължи малко по-нетърпеливо:

— Ами собственият ти народ? Имперската военна болница във Ворбар Султана вече се доближава до галактическите медицински стандарти.

Той не отговори веднага.

— Трябваше да го направя миналата зима — накрая каза Майлс. — Сега… се налага да намеря друг изход.

— Значи просто си излъгал началниците си. И са те хванали.

„Все още не са ме хванали.“

— Знаеш, че имам много за губене. — Той се изправи, заобиколи бюрото и я хвана за ръката преди да е започнала да си гризе ноктите. Прегърнаха се и Майлс я притегли надолу, за да я целуне. Усещаше страха, потискан в нея също толкова, колкото и в него, усещаше го в ускореното й дишане и мрачните й очи.

— О, Майлс! Кажи им — кажи им, че тогава мозъкът ти още не се е бил размразил. Че не си бил отговорен за преценките си. Предай се на милостта на Илян, бързо, преди да е станало още по-лошо.

Той поклати глава.

— До миналата седмица това можеше да успее, но след случая с Ворберг? Мисля, че няма как да стане по-лошо. Самият аз не бих се отнесъл снизходително към свой подчинен, който ме е подвел така. Освен ако Илян… още отначало не е бил запознат с проблема.

— Велики и малки богове, нали не вярваш, че можеш да продължаваш да го криеш?

— Докладът за операцията спокойно може да мине и без този момент.

Куин ужасено се отскубна от ръцете му.

— Мозъкът ти наистина е пострадал от замразяването.

— Илян много грижливо си е създал репутация на всезнаещ, но това е преувеличение — ядосано изсумтя Майлс. — Не позволявай на ония значки с окото на Хор — той имитира емблемата на ИмпСи, като долепи палци и показалци в триъгълник и погледна през тези импровизирани очила — да влияят на мисленето ти. Виждал съм секретните файлове, знам как се прецакват нещата зад кулисите. Страхотният чип в мозъка на Илян не го прави гений, а само забележително противен.