„Е, само ако ме хванат.“ Целият му живот сякаш се основаваше на този принцип — бягство от наемни убийци, лекари, правилника на Службата, ограниченията на ворския му ранг… бягство от самата смърт. „Мога да изпреваря дори теб, Илян.“

Той се замисли за независимите наблюдатели на Илян в „Дендарии“. Единият се намираше в основните сили на флота, вторият бе свързочен офицер на „Ариел“. Нито един не беше на борда на „Перегрин“, нито във взводовете, нито един не можеше да оспори твърденията му.

„Не е зле да обърна малко повече внимание на това.“ Майлс засекрети коригирания вариант и го записа при оригинала. После се протегна, за да облекчи болката в гърба си. Такива бяха последствията от канцеларската работа.

На вратата се позвъни.

— Да?

— Баз и Елена — разнесе се по интеркома женски глас.

Той изчисти комуникационния си пулт, облече униформената си куртка и натисна бутона за отключване на вратата.

— Влезте. — После се завъртя на стола си и се поусмихна.

Баз беше комодор Баз Джесек, главен инженер на флота и първи заместник на Майлс. Елена бе капитан Елена Ботари-Джесек, съпруга на Баз и в момента командир на „Перегрин“. Двамата бяха сред малцината бараярци в „Дендарии“ и знаеха всичко за двете самоличности на Майлс като адмирал Нейсмит, бетански наемник, и лейтенант лорд Майлс Воркосиган, таен оперативен агент на бараярската ИмпСи. Длъгнестият оплешивяващ Баз беше с него още от самото начало, дезертьор, когото Майлс бе прибрал и (според собственото му мнение) превъзпитал. Елена… беше съвсем друг въпрос.

Тя бе дъщеря на бараярския му телохранител, отгледана в имението на граф Воркосиган и приемна сестра на Майлс. Лишена от право да служи в бараярските въоръжени сили заради пола си, Елена копнееше да постъпи в армията. Майлс беше намерил начин да изпълни желанието й. Сега тя бе истински войник, стройна и висока като мъжа си в стегнатата си сива униформа. Прихваната над ушите й, тъмната и коса обрамчваше светлото й скулесто лице и будните й тъмни очи.

Животът им можеше да тръгне в съвсем друга посока, ако някога беше отговорила с „Да“ на пламенното, смутено предложение на Майлс да стане негова жена. Тогава и двамата бяха на осемнадесет. Къде ли щяха да са сега? Да водят разкошен живот на ворски аристократи в столицата? Дали щяха да са щастливи? Или щяха да си омръзнат и да съжаляват за пропуснатите възможности? Не, дори нямаше да знаят какво са пропуснали. Може би щяха да имат деца… Майлс се отърси от тези мисли. Непродуктивно.

И все пак някъде, дълбоко потискано в сърцето му, нещо все още чакаше. Елена изглеждаше щастлива със съпруга си. Но наемническият живот — както той знаеше от собствен опит — криеше много рискове. Някой вражески изстрел можеше да я превърне в скърбяща вдовица, очакваща утеха… само че Елена участваше в повече битки от Баз. Като коварен план, изплуващ нощем от тъмните кътчета на ума му, тези мисли имаха един съществен недостатък. Е, не можеше да го избегне. Обаче можеше да отвори уста и да каже нещо адски глупаво.

— Привет, приятели. Разполагайте се. С какво мога да ви бъда полезен? — весело попита Майлс.

Елена се усмихна в отговор и двамата седнаха от другата страна на комуникационния пулт. В поведението им имаше нещо необичайно официално. Баз даде знак на Елена да започне.

— Добре ли се чувстваш вече, Майлс? — попита тя.

— А, да. Нищо ми няма.

— Чудесно. — Тя дълбоко си пое дъх. — Милорд… — Фактът, че се обръща към него с бараярската му титла, бе още един сигурен признак, че предстои нещо необикновено. — …ние искаме да подадем оставка. — Смутената й усмивка стана още по-широка, сякаш току-що беше казала нещо изключително приятно.

Майлс едва не падна от стола.

— Какво? Защо?

Елена погледна Баз и той взе думата.

— Получих предложение за инженерска работа в един орбитален док на Ескобар. Заплатата е достатъчна и за двама ни.

— Аз… аз… не знаех, че не сте доволни от възнагражденията си. Ако става дума за пари, можем да уредим нещо.

— Не става дума за пари — отвърна Баз.

Тъкмо от това се боеше. Не, щеше да е прекалено лесно…

— Искаме да подадем оставка и да създадем истинско семейство — довърши Елена.

Какво толкова имаше в това просто, рационално обяснение, че напомняше на Майлс за момента, в който иглената граната пръсна гърдите му по паважа?

— Хм…

— Като офицери от „Дсндарии“ — продължи тя, — можем просто да отправим съответното предварително предупреждение и да напуснем, разбира се. Но като ваши васали, трябва да ви помолим да ни освободите от задълженията ни като Извънредна милост.

— Хм… не съм… не съм сигурен, че флотът е готов едновременно да изгуби днамата си старши офицери. Особено Баз. Когато отсъствам, а това се случва през половината време, аз разчитам на него не само за техническата част, но и да държи нещата под контрол. Да се грижи частните договори да не накърняват бараярските интереси. Да знае… всички тайни. Не виждам как бих могъл да го заменя.

— Първият ми заместник е готов за повишение — увери го Баз. — Чисто технически, той е по-добър от мен. И по-млад, както знаеш.

— И всеки знае, че от години подготвяш Ели Куин за командир — продължи Елена. — Крайно време е да я повишиш. Мисля, че миналата година тя доказа способностите си.

— Тя не е… бараярка. Илян може да се заяде за това — все още се колебаеше Майлс. — За толкова важен пост.

— Досега не е имал нищо против. Вече я познава достатъчно добре. Повечето агенти на ИмпСи също не са бараярци.

— Сигурни ли сте, че искате официално да напуснете? Искам да кажа, наистина ли се налага? Не е ли достатъчно да си вземете безсрочен отпуск?

Елена поклати глава.

— Родителството… променя хората. Не знам дали ще искам да се върна.

— Мислех, че армията те привлича. Че копнееш за това с цялото си сърце, повече от всичко. Като мен. — „Имаш ли представа, че всичко това е заради теб, само заради теб?“

— Така беше. Но вече… не. Зная, че за теб „достатъчно“ не значи нищо. Съмнявам се, че и най-невероятните успехи някога ще ти стигнат.

„Защото душата ми е толкова пуста…“

— Но… през цялото ми детство, през цялата ми младост Бараяр ми е набивал в главата, че да си войник е най-важното на света. И че никога няма да съм важна, защото никога не мога да стана такава. Е, аз доказах, че Бараяр греши. Бях войник, при това адски добър.

— Вярно е…

— И сега се питам в какво друго е сгрешил Бараяр. Например кое е най-важното на света и кой е истински важен. Когато миналата година ти беше в криостаза, прекарах много време с майка ти.

— О! — По време на пътуване до родния свят, на който някога се бе заклела никога да не стъпи, да…

— Много разговаряхме. Винаги съм смятала, че й се възхищавам, защото на младини е участвала в Ескобарската война на страната на колонията Бета преди да емигрира и да се омъжи за баща ти. Но веднъж тя ми разказа каква е била някога. Астрокартограф и учен, капитан на кораб и военнопленничка, съпруга, майка и политичка… списъкът продължава до безкрай. Нямало начин да предполага, каза ми майка ти, каква щяла да стане после. И аз си помислих… искам да съм такава. Да съм като нея. Не само едно нещо. Искам да открия още какво мога да бъда.

Майлс крадешком погледна Баз, който се усмихваше, горд от жена си. Това решение несъмнено се дължеше на нейната воля. Той бе неин покорен роб. Всичко, каквото казваше тя, се отнасяше и за него. Пфу!

— Не смяташ ли… че после може да поискаш да се върнеш?

— След десетина-двайсет години ли? — попита Елена. — Мислиш ли, че наемниците от Дендарии все още ще съществуват? Не. Смятам, че никога няма да поискам да се върна. Ще поискам да продължа нататък. Вече съм убедена.

— Но ще имаш нужда от някаква работа. От нещо, в което да прилагаш способностите си.

— Мислех да стана капитан на търговски кораб. Така ще използвам всичките си умения, освен да убивам хора. До гуша ми дойде от смърт.