— Първо трябва да ме хванат — отново се ухили Иван. — Аз бягам бързо.

— Ммм. По-добре не чакай прекалено дълго. Татя Ворвента се отказа и неотдавна се омъжи, нали? Макар че все още остава Виолета Ворсоисон, струва ми се.

— Е, всъщност не, тя се омъжи миналото лято — призна Иван.

— А Хелга Ворсмит?

— Взе я един от нейните приятели индустриалци от Да. Даже не беше вор. За сметка на това — адски богат. Това беше преди три години. Господи, Майлс, ти изобщо не си в крачка. Няма проблем. Винаги мога да се оженя за някоя по-млада.

— С това темпо накрая ще започнеш да сваляш ембриони. — „Това се отнася за всички ни.“ — Е, повишението ще ти се отрази добре. Знам, че здраво си работил за него, макар да се преструваш, че не си даваш много зор. Преди да се усетя ще станеш шеф на оперативния отдел, басирам се.

Иван въздъхна.

— Не и ако не отстъпят и най-после не ме прехвърлят на корабите. Напоследък са ужасно стиснати в това отношение.

— Боя се, че им се свиди и половин марка за учебни курсове. Всички се оплакват от това.

— Ти обаче имаш повече служба на кораби от всичките ми познати с ранг до комодор — завистливо прибави братовчед му.

— Да, но всичко е строго секретно. Ти си сред малцината, които знаят.

— Въпросът е, че не си позволил скъперничеството им да ти попречи. Или уставът.

— Никога не позволявам на нищо да ми пречи. Така можеш да получиш каквото искаш. Никой няма да ти го поднесе на тепсия. — Е… поне никой нямаше да го поднесе на тепсия на Майлс. Иван през целия си живот бе получавал всичко наготово. — Щом не можеш да победиш, промени играта.

Братовчед му повдигна вежди.

— Ако няма игра, победата няма ли да се обезсмисли?

Майлс се поколеба.

— Трябва да… помисля.

— Не се презорвай, генийче такова.

Той се насили да се усмихне. Иван изглеждаше така, като че ли целият разговор е оставил лош вкус в устата му. Също като него. Трябваше да ограничи загубите. По-късно щеше да настигне Иван. Винаги го настигаше.

— Струва ми се, че вече е най-добре да свършваме.

— Да. Имаш адски много работа. — Иван сбърчи лице и прекъсна връзката още преди Майлс да е протегнал ръка към бутона за изключване.

Майлс остана пред комуникационния пулт цяла минута. После отметна глава и отправи към тавана на спалнята всички галактически ругатни, които знаеше. Почувства се малко по-добре, сякаш с мръсните думи беше успял да изхвърли от душата си нещо отровно. Не завиждаше на Иван за повишението, не. Просто… просто…

Дали победата наистина бе единствената му цел? Или все още искаше другите да видят, че побеждава? И кои бяха тези „други“? Ако беше жаден за слава, освен за богатство, човек не биваше да работи в ИмпСи. И все пак Илян знаеше, знаеха родителите му, Грегор, всичките му близки, които имаха значение за него, знаеха за адмирал Нейсмит, знаеха какво е истинското му лице. Елена, Куин, всички „Дендарии“. Знаеше дори Иван. „За кого се мъча, по дяволите, ако не за тях?“

Е… например за дядо си, генерал граф Пьотър Воркосиган, мъртъв вече от тринадесет години. Погледът му попадна върху дядовия му ритуален кинжал в неговата пищна кания, заемащ почетно място, или поне незатрупан с боклуци, върху лавицата на отсрещната стена. В началото на кариерата си го мъкнеше навсякъде със себе си. За да докаже… какво? На кого? „Нищо на никого — вече.“

Той се изправи, отиде до лавицата, взе оръжието, извади финото острие от ножницата и се загледа в танца на светлината по качествената стомана. Кинжалът все още беше великолепна антика, но бе изгубил… някогашната си магия. Или поне беше вдигнато проклятието. Сега бе просто нож. Майлс го прибра в канията, разтвори пръсти и го остави да падне на предишното си място.

Струваше му се, че е изгубил равновесието си. Когато се прибираше вкъщи, винаги се чувстваше така, но този път усещането се изостряше. Странното отсъствие на графа и графинята беше като репетиция за тяхната смърт. Сега можеше да види какво е постоянно да е граф Майлс Воркосиган. Не беше убеден, че му харесва.

„Имам нужда от… Нейсмит.“ Този празен ворски живот му действаше зле. Ала Нейсмит бе скъпо хоби. Трябваше основателна причина, за да накара ИмпСи да плаща на Нейсмит, буквално житейска мисия. „Какво си направил, за да оправдаеш съществуването си днес?“ Адмирал Нейсмит трябваше ежедневно да дава отговор на този въпрос, иначе рискуваше да изчезне. Счетоводителите на ИмпСи бяха също толкова опасни за личността му, колкото и вражеският огън. „Е… почти.“ Дланта му проследи белезите по гърдите му.

На новото му сърце му имаше нещо. Изпомпваше кръв, да, всичките му камери и клапи бяха в ред… нали беше създадено от собствените му тъкани… ала му се струваше като сърце на непознат… „Самотен си, ужасно си самотен в тази пуста къща.“

Операция. Нуждаеше се от нова операция. Тогава всичко щеше да се оправи. Не че искаше да навреди на някого, но копнееше за отвличане, блокада, малка колониална война… или още по-добре, спасителна мисия. Освобождаване на пленници, да.

„Вече си правил всичко това. Защо не си щастлив?“

Апетитът за адреналин очевидно идваше с яденето. Нейсмит бе като наркотик, копнеж, който изискваше все по-силни и токсични дози, за да получи същото удоволствие.

Беше опитвал няколко опасни спорта, за да експериментира, да утоли този глад. Не се оказа много добър, а освен всичко останало не разполагаше с достатъчно време, за да натрупа опит. А и… липсваше му онова крайно опъване на нервите. Не бе чак толкова интересно да рискува само собствения си живот. И купите му се струваха претенциозни боклуци, след като беше играл и печелил живота на десет хиляди души само в един-единствен рунд.

„Искам скапаната операция. Обади ми се, Илян!“

Когато комуникационният пулт най-после иззвъня, Майлс бе задрямал. Не беше спал почти цяла нощ, измъчван от тревоги и безполезни размисли. Според собствените му изчисления, през главата му бяха минали около триста варианта на предстоящия му разговор с Илян. Бе сигурен само в едно: триста и първият щеше да е съвсем различен.

Над видеоплочата се появи лицето на секретаря на Илян.

— Сега ли? — попита Майлс още преди капитанът да е отворил уста. И прокара пръсти през косата си и по малко вцепененото си лице.

Секретарят запремигва, прокашля се и започна със собствените си предварително заучени изречения.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган. Шефът иска да се явите в кабинета му след един час.

— Мога да дойда веднага.

— След един час — повтори секретарят. — Щабът ще ви прати кола.

— А, благодаря. — Беше излишно да иска повече информация по комуникационния пулт — неговият модел бе по-сигурен от обикновените, но не чак толкова.

Капитанът прекъсна връзката. Е, така щеше да има време да вземе един студен душ и да се облече както трябва.

След душа Майлс извади чиста униформа от гардероба и се зае да прехвърли на яката сребърните очи и очуканите червени лейтенантски петлици, които носеше от осем години. Петлиците бяха копия, но емблемите с окото на Хор бяха уникати, изградени на молекулярни пластове от сребро. Отзад бяха гравирани името и серийният му номер и тежко на онзи, който ги изгубеше. Очите на ИмпСи много трудно се фалшифицираха и носеха на притежателя си много привилегии. Когато се облече, Майлс беше готов дори за аудиенция при императора. Ала Илян можеше да влияе на съдбата му повече от Грегор.

Е, когато не може да направи нещо наистина полезно, човек често насочва енергията си към нещо излишно, но възможно. Например към това да се приведе в блестящ вид. И все пак се наложи да чака десет минути, докато колата на ИмпСи спре пред входа.

Този път вратата на вътрешния офис беше отворена и секретарят му даде знак да влезе.

Илян вдигна поглед от огромното си бюро и кимна в отговор на малко небрежния поздрав на Майлс. После натисна един от бутоните на комуникационния си пулт и вратата се затвори и заключи. Последното бе необичайно и Майлс се обнадежди. Може би го очакваше нещо адски голямо, нещо наистина предизвикателно.