Казарил разпери безпомощно ръце.

— Не знам, Умегат. — И добави жално: — Може би ти знаеш? Каза, че… че светя. Като теб ли изглеждам? Или като Изел? Или дори като Орико?

— Работата е там, че откакто ми е дадено вътрешното око, такъв като вас не бях виждал. Ако Изел е свещица, вие сте пожар. Вие сте… в интерес на истината е доста трудно да ви гледа човек.

— Не се чувствам като пожар.

— А като какво се чувствате?

— В момента ли? Като купчина тор. Лошо ми е. Пиян съм. — Разклати виното на дъното на чашата си. — От известно време ме мъчат коремни спазми, които ту минават, ту започват отново. — Сега бяха утихнали, но все така усещаше корема си подут. — И съм уморен. Не съм се чувствал толкова уморен, откакто лежах полумъртъв в Палатата на Майката в Загосур.

— Мисля — внимателно поде Умегат, — че е много, много важно да ми кажете истината.

Устните му все така се усмихваха, но сивите му очи сякаш прогаряха дупки. Казарил си помисли, че един добър храмови следовател би следвало да притежава личен чар и да умее да подмамва хората към изповеди в разследванията си.

„Ти вече заложи живота си. Какъв смисъл да хленчиш за него сега?“

— Снощи се опитах да направя магия за смърт на Дондо ди Жиронал.

По нищо не личеше Умегат да е изненадан; изглеждаше само по-напрегнат.

— Да. Къде?

— В кулата на Фонса. Изпълзях по покрива. Донесох си свой плъх, но гарванът… сам дойде при мен. Не го беше страх. Нали го бях хранил.

— Продължете… — тихо рече Умегат.

— Прерязах гърлото на плъха, скърших врата на бедния гарван и се помолих на колене. А след това ме заля болка. Не го бях очаквал. Не можех да си поема дъх. Свещите угаснаха. И аз казах: „Благодаря ти“, защото почувствах… — Не можеше да изрази с думи онова, което беше усетил, странния покой, сякаш беше легнал на някакво място, където нищо не го заплашваше и където щеше да си почива навеки. — А после изгубих съзнание. Помислих, че умирам.

— И после?

— После… нищо. Събудих се призори, беше ми лошо, измръзнал бях до кости и се чувствах като последен глупак. Не, чакай — присънил ми се беше кошмар как Дондо се задушава до смърт. Но знаех, че съм се провалил, така че допълзях обратно до леглото си. А после ди Жиронал нахлу в стаята ми…

Умегат забарабани с пръсти по масата, вперил в него присвити очи. А после го погледна със затворени. И пак с отворени.

— Милорд, може ли да ви докосна?

— Ами добре… — За миг, когато рокнариецът се наведе към него, Казарил се притесни да не би да става дума за някакъв нежелан опит за интимност, но ръцете на Умегат действаха професионално като на опитен лекар — челото, лицето, врата, гръбнака, сърцето, корема… Казарил се напрегна, но ръката на Умегат не слезе по-долу от това. Когато прегледът свърши, лицето на Умегат беше застинало. Рокнариецът отиде да вземе нова стомна с вино от една кошница до вратата и се върна на стола си.

— Пих достатъчно — въздъхна Казарил. — Ще взема да се спъвам в собствените си крака, ако продължа.

— Конярите ми могат да ви заведат до стаята ви. Не? — Умегат напълни своята чаша вместо неговата и седна. Прокара пръст по покривката, чертаейки някаква малка фигурка, и така три пъти — дали беше заклинание, или просто нерви, Казарил не знаеше — и накрая каза: — Ако се съди по поведението на свещените животни, никой от боговете не е приел душата на Дондо ди Жиронал. Обикновено това е знак, че неспокоен дух е на воля в света, при което роднини, приятели — и врагове — бързат да платят на някой храм за ритуали и молитви. Някои за успокоение на мъртвия, други — за собствената си защита.

— Сигурен съм — рече Казарил с известна горчивина, — че Дондо ще получи всичките молитви, които могат да се купят с пари.

— Да се надяваме.

— Защо? Какво… — „Какво виждаш? Какво знаеш?“

Умегат вдигна поглед и вдиша дълбоко.

— Душата на Дондо е била взета от демона на смъртта, но не е стигнала до боговете. Това знаем. Ако трябва да гадая, бих казал, че демонът на смъртта не е могъл да се върне при господаря си, защото нещо му е попречило да вземе втората, уравновесяваща душа.

Казарил облиза устни и прошепна уплашено:

— Ка… какво му е попречило?

— В мига, в който се е опитал да го направи, според мен демонът е бил уловен… задържан… спрян, ако искате — от второ чудо, извършено едновременно с първото. Ако се съди по ясно отличимите цветове, които се вихрят около вас, то е излязло от свещената и милостива ръка на Пролетната дама. Ако съм прав, то дяконите в храма спокойно могат да си легнат в креватите, защото духът на Дондо не е на свобода. Той е окован към демона на смъртта, който на свой ред е окован към местонахождението на втората душа. Която понастоящем е окована към своето все още живо тяло. — Пръстът на Умегат се вдигна и посочи право към Казарил. — Вашето.

Челюстта на Казарил увисна. Той сведе поглед към подутия си, болезнен корем, после го вдигна към развълнувания… светец. Внезапно си спомни за странното поведение на гарваните от кулата на Фонса, които сякаш бяха изпаднали в транс. Устата му се отвори да отрече разгорещено, но не каза нищо, възпряна от ясната аура на Умегат, която Казарил съзираше с вътрешното си зрение.

— Не съм се молил на Дъщерята снощи!

— Очевидно някой друг го е направил.

„Изел!“

— Царевната каза, че се молила. И ти ли я видя, както я видях аз днес… — Казарил размаха неопределено ръце, не знаеше с какви думи да опише онзи неспокоен вихър от светлосенки. — Това ли виждаш и в мен? Изел вижда ли ме така, както я виждам аз?

— Споменала ли е нещо за това? — попита Умегат.

— Не. Но и аз не съм.

Умегат отново го изгледа косо.

— Виждали ли сте някога, когато сте били на Архипелага, какви са нощите, когато Майката докосва морето? Как разпенената диря след порещия вълните кораб искри в зелено?

— Да…

— Около Изел сте видели диря като тази. Това е проходът на Дъщерята, като парфюм, чието ухание все още се усеща във въздуха. Във вас виждам не проход, а присъствие. Благословия. Нещо много по-интензивно. Сиянието бавно угасва — след ден-два свещените животни няма да реагират така бурно на присъствието ви, — но в центъра има наситено синьо ядро, като сапфир, в което не мога да провидя. Мисля, че е капсулирано. — Събра шепи като човек, който държи в ръцете си жив гущер.

Казарил преглътна и изпъшка.

— Казваш, че богинята е превърнала корема ми в малка пристройка на ада? Един демон и една изгубена душа, заключени заедно като две змии в бутилка? — Притисна с ръце корема си, сякаш готов да си раздере червата. — И наричаш това благословия?

Очите на Умегат останаха сериозни, но челото му се набръчка съчувствено.

— А какво друго е благословията, ако не проклятие, погледнато от различна гледна точка? Ако това може да ви утеши, предполагам, че Дондо ди Жиронал намира развитието на нещата за по-неприятно и от вас. — И след миг размисъл добави: — А едва ли и демонът е особено доволен.

Казарил едва не падна от стола си.

— Богове пет! Как да се отърва от този… този… този ужас?

Умегат вдигна предупредително ръка.

— Аз… предлагам… да не прибързвате. Последствията може да се окажат сложни.

— В какъв смисъл сложни? Как може нещо да е по-сложно от това?

— Ами… — Умегат се облегна назад и събра пръсти, — най-очевидният начин да сложите край на, ъъъ, благословията, е посредством смъртта ви. Когато душата ви се освободи от материалното си местонахождение, демонът ще може да отлети с двама ви.

Казарил изтръпна, като си спомни как коремните спазми едва не го бяха принудили да се пусне при скока си между двата покрива призори. Потърси убежище от пиянския си ужас в иронична деловитост, достойна да съперничи на Умегатовата:

— О, чудесно. Имате ли да предложите някакви други проклятия, докторе?

Устните на Умегат помръднаха и той махна с ръка в знак, че е оценил закачката по достойнство.

— По същия начин, ако чудото, на което сте гостоприемник понастоящем, се прекрати само, тоест ако ръката на Дамата се вдигне — Умегат изимитира човек, който разтваря ръце, за да пусне птичка, — мисля, че демонът незабавно ще се опита да довърши започнатото. Не че би имал някакъв избор — демоните на Копелето нямат свободна воля. Не можеш да спориш с тях или да ги убедиш в нещо. Всъщност няма абсолютно никакъв смисъл дори да заговаряш някой от тях.