Литмир - Электронная Библиотека

— Браво. Страхотно. Много похвално. Сиропиталища и, ъъъ, разследвания. А сега ми обясни защо светиш в тъмното. — Или беше пил твърде много, или недостатъчно, мрачно реши той.

Умегат разтърка врата си и подръпна леко опашката си.

— Разбирате ли какво означава да си светец?

Казарил се окашля неспокойно.

— Трябва да си много добродетелен, предполагам.

— Всъщност не. Не е нужно човек да е благочестив. Нито дори добър. — Внезапно на лицето на Умегат се изписа огорчение. — Уверявам ви, че щом веднъж човек премине през… през каквото премине, вкусовете му се променят. Материалната амбиция изглежда несъществена. Алчността, гордостта, суетата, гневът просто стават твърде скучни и не си заслужава да си губиш времето с тях.

— Сластта?

Умегат се оживи.

— Сластта, радвам се да заявя, изглежда, остава до голяма степен незасегната. Или по-скоро любовта. Защото жестокостта и егоизмът, които са част от сластта, постепенно стават отегчителни. Лично аз обаче бих казал, че се касае не толкова за нарастване на добродетелността, колкото за замяната на предишните пороци с пристрастеност към твоя бог. — Умегат пресуши чашата си. — Боговете обичат своите одухотворени мъже и жени така, както художникът обича хубавия мрамор, но въпросът не е в добродетелността, А във волята. Която е длето и чук. Познавате ли класическата проповед на Ордол за чашите?

— Това, дето свещеният разлива вода наляво и надясно? За пръв път я чух, когато бях на десет. Стори ми се много забавно, когато си измокри обувките, но пък тогава бях десетгодишен. Нашият свещен в Казарил обаче обикновено си мрънкаше под носа.

— Следете ме и няма да се отегчите. — Умегат обърна чашата си върху покривката. — Човешката воля е свободна. Боговете не могат да й влияят, така както аз не мога да налея вино в тази чаша през дъното й.

— Не, не хаби хубавото вино! — възнегодува Казарил, когато Умегат посегна към стомната. — Виждал съм да го правят и преди.

Умегат се ухили и дръпна ръката си.

— Но разбрахте ли наистина колко безпомощни се боговете, щом и най-низшият роб може да затвори за тях дверите на сърцето си? А щом може да затвори сърцето си, значи може да се затвори и светът, защото боговете нямат друг достъп до него, освен чрез душите на хората. Ако боговете можеха да си отворят проход насила, тогава хората щяха да са най-обикновени марионетки. Само ако вземат назаем или им бъде предоставен свободно от същество със свободна воля, само тогава могат да се пресегнат през този малък канал и да въздействат на света. Понякога успяват да се пресегнат и през умовете на животни, но слабо и с цената на големи усилия. Растенията… изискват голяма далновидност. Или — Умегат обърна отново чашата си с отвора нагоре и взе стомната — понякога един човек може да се отвори за тях и да ги остави да се излеят през него в света. Той — или тя — свободно отстъпват дара на своята воля на своя бог. И като се отказват от действие, правят действието възможно. — Той вдигна чашата до устните си, изгледа Казарил над ръба й и отпи. После добави: — Вашият свещен не е трябвало да използва вода. Тя просто не задържа достатъчно добре вниманието. Вино. Или кръв, в напръстник. Някаква ценна течност.

— Ъъъ — успя да измучи Казарил.

Умегат се облегна назад и го наблюдава известно време. Казарил не смяташе, че рокнариецът гледа видимата му плът. „Кажи ми тогава защо един рокнариец ренегат, храмови свещен и светец на Копелето се подвизава дегизиран в менажерията на Зангре?“ На глас успя да окастри въпроса си до жалостивото питане:

— Но какво правиш тук?

Умегат сви рамене.

— Каквото пожелае богът. — Смили се над объркването, изписало се на лицето на Казарил, и добави: — А той, изглежда, желае да запази живота на царин Орико.

Казарил се поизправи, мобилизирайки пихтията, в която виното се опитваше да превърне мозъка му.

— Орико болен ли е?

— Да. Държавна тайна, между другото, макар състоянието му да е очевидно за всеки, който има очи да види и ум да отсъди. Въпреки това… — Умегат вдигна пръст пред устните си като молба за дискретност.

— Да, но… мислех, че изцелението е по частта на Майката и Дъщерята.

— Ако болестта на царина беше с естествен произход, да.

— Неестествен произход? — Казарил примижа. — Тъмната мантия — ти също можеш да я видиш, нали?

— Да.

— Но Теидез също е обвит в сянка, както и Изел… царина Сара също е омърсена. Що за зло е това, че не ми даде да говоря за него на улицата?

Умегат остави чашата си, подръпна прошарената си бронзова опашка и въздъхна.

— Всичко започва с Фонса Що-годе Мъдрия и Златния генерал. Което за вас е по-скоро легенда, предполагам. Аз обаче си спомням онези времена на отчаяние. — После добави небрежно: — Веднъж видях генерала, между другото. По онова време бях шпионин в княжеството му. Ненавиждах всичко, което той бранеше, и въпреки това… ако ми беше казал и една дума, като нищо щях да падна на колене пред него и да го следвам навсякъде. Той не беше само докоснат от бога. Той беше истинско божествено въплъщение и държеше света в шепите си. Почти. Беше на крачка от лебедовата си песен, когато Фонса и Копелето го погубиха. — Обработеният глас на Умегат се беше снижил благоговейно при спомена. Очите му се впериха нейде в далечината.

Сетне погледът му се изтръгна рязко от изгубеното минало и се върна върху Казарил. Като си спомни да се усмихне, той протегна ръка с палеца нагоре и я разклати леко в двете посоки.

— Копелето, макар и най-слабият от своето семейство, е богът на равновесието. Опозицията, която позволява на ръката да хваща. Казват, че ако някога един от боговете погълне всички останали, ще остане само една истина, проста и съвършена, и светът ще свърши с взрив от светлина. Някои праволинейно мислещи дори намират тази идея за привлекателна. Лично аз я намирам за ужасна, но пък винаги съм се славел с лошия си вкус. Междувременно Копелето, несвързан с нито един сезон, обикаля, за да опази всинца ни. — Пръстите на Умегат се събраха един след друг — Дъщеря, Майка, Син, Баща — с възглавничката на палеца. Той продължи: — Златният генерал беше приливна вълна на съдбата, която се надигаше да погълне света. Душата на Фонса беше равностойна на неговата, но не можеше да уравновеси мощния потенциал на отредената му орис. Когато демонът на смъртта отнесе душите им от света, тази орис преля и се разпростря по наследниците на Фонса — миазма от лош късмет и неуловима горчивина. Черната сянка, която виждате, е неосъществената орис на Златния генерал, която трови живота на враговете му. Или смъртното му проклятие, казано с други думи.

Казарил се зачуди дали това не обяснява защо всички военни кампании на Иас и Орико, в които беше участвал и самият той, се бяха развили толкова зле.

— Как… как може да бъде вдигнато проклятието?

Умегат въздъхна.

— Тук съм от шест години, а отговор така и не ми беше даден. Може би ще се изчерпи от само себе си след смъртта на всички Фонсови потомци.

„Но това значи… царинът, Теидез… Изел!“

— А може би — додаде Умегат — дори и след това ще продължи да се процежда през годините като отровен ручей. Отдавна трябваше да е убило Орико. Контактът със свещените същества очиства царина от корозията на проклятието, но само за кратко. Менажерията забавя смъртта му, но богът така и не ми е казвал защо. — В гласа на Умегат се прокрадна печал. — Боговете не пишат писма с указания. Дори и на светците си. Предлагал съм го, между другото, в молитвите си. Седял съм часове наред, докато мастилото не изсъхне върху перото ми, изцяло на Неговите услуги. И какво ми праща той вместо указания? Един превъзбуден гарван с една-едничка дума в речника си.

Казарил примижа виновно при мисълта за бедния гарван. В интерес на истината, се чувстваше много по-виновен за смъртта на гарвана, отколкото за смъртта на Дондо.

— Та това е, което правя тук — каза Умегат и вдигна напрегнат поглед към Казарил. — А какво правите вие тук?

57
{"b":"283167","o":1}