Казарил плъзна поглед по същите тези стени.
— Когато царевичът — вече царин — Иас се върнал от войната — продължи той да разказва на Бетриз, — наредил прозорците и вратите по долните катове на бащината му кула да бъдат зазидани и обявил, че оттук насетне никой не ще влезе повече в нея.
Нещо тъмно се сурна с плясък от върха на кулата и Бетриз изписка и сви уплашено глава между рамене си.
— Оттогава само гарваните свиват гнезда там — отбеляза Казарил, изви глава и проследи с поглед полета на черната птица в наситеното синьо на небето. — Подозирам, че това е същото ято свещени гарвани, които свещените на Копелето хранят в двора на храма. Умни птици. Дяконите ги опитомяват и ги учат да говорят.
Изел, която се бе приближила да послуша разказа на Казарил за съдбата на дядо си, попита:
— И какво могат да казват?
— Не много — призна Казарил, като й хвърли една кратка усмивка. — Тези, които съм виждал, имаха в речника си не повече от три гракливи думи. Макар някои дякони упорито да твърдят, че казвали повече.
Известени от ездача, който ди Санда бе пратил напред, десетки конярчета и слуги се притекоха да помогнат на пристигащите гости. Кастеланът на Зангре нагласи със собствените си ръце блокчето за царевна Изел. Навярно подсетена от приведената му побеляла глава за собствената си значимост и подобаващото на сана й поведение, тя като никога се възползва от блокчето и се смъкна от коня като истинска дама. Теидез хвърли юздите на едно приведено в поклон конярче и се заоглежда с грейнали очи. Кастеланът размени набързо няколко думи с ди Санда и Казарил относно някои подробности от практическо естество — като се започне от настаняването на конете и се свърши с това на царевната и царевича.
Кастеланът придружи двамата си високопоставени гости до стаите им в лявото крило на основната сграда, следван от процесия слуги, помъкнали багажа им. На Теидез и антуража му бе даден половин етаж; на Изел и дамите й — етажът отгоре. Казарил получи малка стаичка на етажа на Теидез, но в самия му край. Зачуди се дали не очакват от него да брани стълбището нагоре.
— Починете си и се освежете — рече кастеланът. — Царинът и царината ще ви приемат на тържествения банкет тази вечер, на който ще присъства целият двор. — Ако се съдеше по потока слуги, понесли вода за миене, чисто спално бельо, хляб, плодове, сладкиши, сирене и вино, явно нямаше опасност гостите от Валенда да умрат от глад в промеждутъка до вечерята.
— Къде са техни величества брат ми и снаха ми? — попита Изел кастелана.
Той й се поклони и отвърна:
— Царината си почива. Царинът е в менажерията си, която му носи голяма утеха.
— Ще ми се да я видя — рече тя с лек копнеж. — Често ми е писал за нея.
— Само му кажете. Той ще се радва да ви я покаже — увери я с усмивка кастеланът.
Не след дълго дамите се захванаха да преобръщат трескаво багажа, изправени пред трудния избор какви тоалети да облекат за банкета, занимание, в което очевидно не се нуждаеха от съдействието на Казарил. Той каза на слугата да внесе сандъка с багажа му в малката отредена за него стая, освободи го, сложи дисагите си на леглото и ги разрови, за да извади писмото до Орико, което провинкарата изрично го беше натоварила да предаде лично на царина и на никой друг, при това в първия удобен момент след пристигането им. Забави се само колкото да отмие праха от пътя от ръцете си и да хвърли бърз поглед през прозореца. Дълбоката клисура от тази страна на замъка сякаш се вбиваше надолу току под перваза на прозореца му. Шеметното блещукане на отразените от реката долу слънчеви лъчи се провиждаше едва-едва през върховете на дърветата в ниското.
Казарил се обърка само веднъж по пътя към менажерията, която се намираше извън стените, от другата страна на парка, в помещение, пристроено към конюшните. Ако не по друго, щеше да я познае по острата миризма на тор от непознати животни, различна както от човешката, така и от конската. Казарил се вгледа в извития вход на каменната сграда, почака очите му да се нагодят към хладната й сянка и пристъпи плахо през прага.
Две бивши отделения за коне бяха превърнати в клетки за двойка черни мечки с прекрасна лъскава козина. Едната спеше върху куп чиста слама, другата извърна очи към него, вдигна муцуна и ноздрите й потрепнаха обнадеждено при вида му. В отделенията от другата страна на пътечката бяха настанени някакви много странни животни, за каквито Казарил не беше чувал дори — приличаха на високи кози със стройни крака, но с дълги извити вратове, спокойни воднисти очи и дебела мека козина. В помещение от едната страна се кипреха, кацнали на дълги пръти, десетина големи ярко оцветени птици, чистеха перата си с клюнове и мърмореха нещо, а други, също толкова шарени, чуруликаха и прехвърчаха в големи клетки покрай стената. Срещу птичарника, в една открита ниша, Казарил най-сетне откри и човешко присъствие — коняр в чиста ливрея с цветовете на царина и един дебел мъж, седнал с кръстосани крака върху една маса — държеше леопард за украсения му със скъпоценни камъни нашийник. Казарил ахна и застина, когато мъжът сведе глава току до зиналите челюсти на голямата котка.
Мъжът разчесваше енергично козината на леопарда. Облак от жълти и черни косми се надигна около двамата, когато животното се загърчи на масата — след като примигна стреснато, Казарил се усети, че движението му е познато и представлява израз на най-обикновено котешко доволство. Очите му бяха като залепени за леопарда и мина още миг, преди да осъзнае, че дебелият мъж с чесалото е царин Орико.
Десетината години, откакто Казарил го беше видял за последно, не бяха пощадили царина. Орико не би могъл да мине за красавец дори на младини. Беше малко под средния ръст, с къс нос, който на всичкото отгоре беше счупил при злополука по време на езда и който сега приличаше повече на безформена гъба в средата на лицето му. Някога косата му беше кестенява и къдрава. Сега беше прошарена, все така къдрава, но доста оредяла. Царинът беше ужасно надебелял. Лицето му беше бледо и подпухнало, с натежали клепачи. Той говореше нежно на петнистата котка, която триеше глава в туниката му, обсипвайки я с нова порция косми, после захвана да ближе енергично броката, очевидно харесала си едно голямо мазно петно, ширнало се по плата върху внушителното шкембе на царина. Ръкавите на Орико бяха навити до лактите и половин дузина хванали коричка белези от одрасквания шареха ръцете му. Голямата котка улови едната гола ръка между зъбите си, задържа я за миг, но без да стисне челюсти. Казарил отлепи пръсти от дръжката на меча си и се прокашля.
Когато царинът обърна глава, Казарил падна на едно коляно.
— Господарю, нося ви поздрави от вдовстващата провинкара на Баошия, както и това писмо от нея. — Той протегна листа и добави, в случай че още не бяха уведомили владетеля: — Царевич Теидез и Царевна Изел пристигнаха, господарю.
— О, да. — Царинът кимна на застаряващия коняр, който се приближи до Казарил и пое писмото с изящен поклон.
— Нейна милост провинкарата ми нареди да ви го предам лично — неуверено добави Казарил.
— Да, да… един момент само… — С известно усилие Орико се преви над големия си корем да прегърне набързо леопарда, после щракна една сребърна верига за нашийника му. Като продължи да му говори нежно, той го накара да скочи от масата и доста по-тромаво от него слезе и каза: — Дръж, Умегат.
Това явно беше името на коняря, а не на котката, защото мъжът пристъпи напред и взе сребърната верига, като на свой ред подаде писмото на господаря си. После поведе животното към клетката му, като го побутна безцеремонно с коляно в хълбока, когато то спря да се почеше о решетките. Казарил задиша малко по-спокойно, когато конярят заключи вратичката след огромната котка.
Орико счупи печата и втвърденият восък се посипа по чистия, настлан с плочи под. Махна разсеяно на Казарил да се изправи и очите му се заспускаха бавно по паешкия почерк на провинкарата; царинът току поспираше да приближи или отдалечи листа, като примижаваше. Казарил, превключвайки без затруднение към познатия режим на царедворско поведение, хвана ръце зад гърба си и търпеливо зачака да бъде разпитан или освободен според волята на Орико.
