Изел спря коня си и вдигна поглед нагоре към скалната стена. Казарил изравни коня си с нейния. Оттук дори не се виждаха резултатите от жалките усилия на строителите да добавят защитни съоръжения по билото на тази естествена крепостна стена.
— Ооо — проточи Изел.
— Лелеее! — добави Бетриз, извила врат назад.
— Крепостта Зангре — каза Казарил — никога в историята си не е била превземана със сила.
— Разбирам — промълви Бетриз.
Няколко пожълтели листа, обещание за настъпващата есен, се завъртяха покрай тях и изчезнаха, повлечени от тъмните води на реката. Пътниците пришпориха конете си по нанагорнището, извеждащо от долината към огромния, извит като дъга каменен мост, който прехвърляше реката и водеше към една от седемте градски порти. Кардегос делеше с крепостта обкръженото от двете реки високо плато. Градските укрепления се нижеха по ръбовете на клисурите във формата на лодка със Зангре на носа, после завиваха навътре в дълга стена, която оформяше кърмата.
В силната светлина на този хладен следобед градът определено не успяваше да изглежда зловещ. Пазарчета, мяркащи се в дъното на странични улици, шаренееха, отрупани с цветя и храна, сред гъмжило от мъже и жени. Пекари и сарафи, тъкачи, шивачи, бижутери и сарачи, и представители на много други професии и занаяти, които не изискваха постоянен източник на вода и можеха да отворят дюкяните си и тук, вместо по бреговете на реката, предлагаха стоката си. Керванът мина през храмовия площад, който беше с пет страни, вместо с обичайните четири, по една за всеки от големите палати-майки на религиозните ордени. Свещени, дякони и посветени крачеха насам-натам, видът им беше по-скоро забързан и делови, отколкото аскетичен. В просторния павиран център на площада се издигаше познатата форма — четирилистна детелина плюс една кула — на тукашния храм на Светото семейство, значително по-голям от скромния си побратим във Валенда.
Въпреки зле прикритото нетърпение на Теидез Изел настоя да спрат и прати Казарил да изтича в ехтящия вътрешен двор на храма и да остави дар от монети на олтара на Пролетната дама като признателност за безпроблемното им пътуване. Един дякон прие дара с благодарности и изгледа любопитно Казарил, който измърмори една разсеяна молитва и побърза да се върне при коня си.
Докато изкачваха дългия полегат склон към Зангре, минаха по улици, където къщите на аристокрацията, строени от дялан камък и с изящни метални решетки, защитаващи прозорците и портите, се издигаха рамо до рамо, високи и просторни. Овдовялата царина беше живяла в такава къща известно време след кончината на съпруга си. Изел развълнувано посочи три възможни кандидатури за дома от ранното си детство, накрая се призна за победена и обеща на Казарил по-късно да проучи в коя точно са живели.
Най-накрая стигнаха до огромната порта на самата крепост. Една естествена цепнатина, пресичаща по дължина платото, зееше току пред портата, по-страховита от всеки изкуствено прокопан защитен ров. От другата страна на пукнатината огромни камъни оформяха най-долния ред в зидарията на стените — необработени, но напаснати с такава точност, че и острието на нож не би могло да влезе помежду им. Над тях започваше фината рокнарийска зидария, чиито деликатни плетеници от геометрична декорация приличаха повече на захарна глазура, отколкото на камък. Над тях се издигаха нови редове дялан камък, все по-високо и по-високо, сякаш хората се бяха надпреварвали с боговете, създали гигантската скала, върху която стоеше цялото това каменно великолепие. От всички замъци, които Казарил познаваше, единствен Зангре му причиняваше световъртеж, когато го погледнеше отдолу нагоре.
Нейде отвисоко прозвуча рог и войници в ливреите на царин Орико отдадоха чест, когато кавалкадата мина по подвижния мост и влезе в двора през тясната порта. Лейди Бетриз стисна в юмрук юздите на коня си и се заоглежда със зяпнала уста. Над двора се издигаше неимоверно висока квадратна кула, най-новата и най-хубавата, построена по времето на царин Иас и лорд ди Лютез. Казарил винаги се беше питал дали огромният й размер символизира силата на двамата мъже… или големината на страховете им. Малко по-нататък и почти толкова висока, се издигаше кръгла кула в единия ъгъл на основната сграда. Покривът й беше пропаднал навътре и високият й връх стърчеше назъбен на фона на небето.
— Богове — възкликна Бетриз, плъзгайки поглед по руината, — какво е станало тук? Защо не я поправят?
— Ааа — започна Казарил, като превключи на преподавателски режим повече за свое успокоение, отколкото за да обясни на Бетриз. — Това е кулата на царин Фонса Мъдрия. — Познат повече, след смъртта си, като Фонса Що-годе Мъдрия. — Казват, че крачел по покрива й нощем и се опитвал да прочете по звездите волята на боговете и съдбата на Шалион. Една нощ направил магия за смърт на Златния генерал, извила се страхотна буря, светкавиците се сипели една след друга, покривът пропаднал и лумнал пожар, който вилнял до сутринта въпреки проливния дъжд.
Когато рокнарийците за пръв път нахлули от морето, прегазили, без да срещнат почти никаква съпротива, по-голямата част от Шалион, Ибра и Бражар, напредвайки чак отвъд Кардегос, до самото подножие на южните планински вериги. Дори Дартака била заплашена от авангарда им. Но от пепелта на слабите Стари царства и от суровата люлка на планините се родили нови мъже и поколения наред воювали, за да си върнат загубеното през онези първи години. Войници-крадци, те се прехранвали от бандитски нападения — богатствата на бъдещите знатни фамилии не бяха спечелени, а откраднати. Което било естествена реакция, защото представата на рокнарийците за събиране на данъци се състояла от колона войници, които прибирали всичко по пътя си под заплахата от незабавна смърт, опосквали всичко като скакалци в броня. Подкупи и контраподкупи обръщали колоните назад, докато Шалион не се превърнал в шахматна дъска, по която танцували странния си танц въоръжени счетоводители и счетоводстващи войници. Но с течение на времето рокнарийците били изтласкани обратно на север към морето, оставяйки след себе си наследство от замъци и жестокост. Накрая завоевателите останали да държат само петте боричкащи се помежду си княжества по северното крайбрежие.
Златният генерал, Лъвът на Рокнар, си поставил за цел да обърне хода на историята. Чрез войни, коварство и женитби успял за някакви си десет години да обедини всичките пет княжества, кажи-речи за пръв път, откакто рокнарийците стъпили на брега. Едва прехвърлил трийсетте, той държал в ръцете си огромна армия и се подготвял да помете за втори път юга, заканвайки се да изтрие с огън и меч квинтарианските еретици и култа към Копелето от лицето на земята. Отчаяни и разединени, Шалион, Ибра и Бражар губели битка след битка на всички фронтове.
След като опитите да го премахнат чрез по-обичайни методи се провалили, на златния гений била направена магия за смърт, или по-скоро магии, защото и те не дали резултат първите десетина пъти. Фонса Мъдрия се заел да проучи нещата из основи и стигнал до заключението, че Златният генерал бил избраник на някой от боговете, затова единствено саможертвата на друг владетел би могла да уравновеси съдбоносната му смърт. Фонса бил загубил петима синове и наследници един след друг в сраженията на север. Иас, последният и най-малък негов син, водел битка на живот с смърт с рокнарийците, бранейки последните планински проходи по пътя на настъплението им. Една бурна нощ, като взел със себе си само един свещен от храма на Копелето, комуто бил доверил намеренията си, и един млад верен паж, Фонса се качил на покрива на кулата, като заключил вратата след себе си…
На следващата сутрин царедворците на Шалион извадили от отломките три обгорени трупа. Само различният ръст им помогнал да различат кой е свещеният, кой е пажът и кой е царинът. Потресени и ужасени, царедворците чакали разтреперани участта си. Куриерът от Кардегос, галопиращ на север с новината за непрежалимата загуба, срещнал куриера на Иас, който препускал на юг с вест за победа. Погребение и коронация се провели едновременно зад стените на Зангре.
