Той мушна откраднатата карта в първото попаднало на пътя му идентифициращо устройство. Светлината се промени в зелена. Дарт завъртя дръжката, отвори вратата и след това бързо я дръпна и затвори. Побягна към следващото устройство на следващата врата и повтори процедурата. И така нататък. Погледът му беше насочен неспокойно върху аварийните стълби, по които току-що беше дошъл. Прекоси коридора и употреби картата си при още два офиса, блокирайки вратата на първия с една писалка, за да й попречи да се затвори. Охранителният компютър сега щеше да отбележи, че е проникнато в шест офиса.

Тръгвайки по обратния път, Дарт влезе през вратата, която беше блокирал с писалката. До слуха му достигаше шумът от стъпките на охранителя, който се движеше нагоре по аварийните стълби. Оставаха му само няколко секунди…

Вратата беше отворена. Той вкара откраднатата карта в четящото устройство и започна много енергично да я движи напред и назад. Шумът от стъпките утихна и Дарт предположи, че охранителят се намира от другата страна на вратата, но че е по-предпазлив от партньора си. Дарт продължи да движи картата. Тя се пропука по левия ръб. С едно сериозно усилие Дарт я скъса по средата, като остави значителна част от нея вътре в устройството, с цел да попречи на вкарването на друга карта.

Той блъсна вратата и я затвори здраво в момента, в който чу шума от отварянето на вратата към аварийните стълби. Охранителят беше заедно с него на шестия етаж.

Дарт се мушна в първото кресло, което беше обърнато срещу един терминал. Натисна клавиша за пауза и екранът се проясни.

— Давай — подкани Гини.

Един глас се намеси с инструкция:

— Тигърът е в градината. — Беше пристигнал Тери Проктор.

Дарт почувства тръпки студ чак в стомаха си. Проктор поемаше огромен риск с появяването си тук лично, от което Дарт можеше да разбере колко голямо е отчаянието му.

Дарт извади клетъчния телефон с надежда да получи повече самостоятелност. Той се отказа от полицейската честота — натисна „повтори“ и „изпрати“ и миг след това Гини отговори:

— Разполагаме с по-малко от две минути. Сега слушай внимателно…

Ниво след ниво Гини направляваше Дарт през подходящите ключови комбинации и необходими пароли. За да бъде сигурна, че Дарт действа правилно, Гини непрекъснато повтаряше:

— Какъв е надписът? Какъв е надписът? — Дарт прочиташе и чакаше следващото указание.

Навън в коридора Дарт чу как охранителят отваря някаква врата, след което последва тишина. „Ще трябва да претърси всички офиси“, помисли Дарт, разбирайки, че беше спечелил известно време.

Можеше да си представи какво става навън. Пристигането на Проктор беше предизвикало началото на трета фаза, независеща от Дарт: съгледвачът потвърди, че Проктор е влязъл, хората от групата за спешна намеса, облечени изцяло в черно, веднага започнаха да изкачват стените на оградата, с цел да блокират всички изходи. Проктор щеше да бъде заловен.

Това промени динамиката — съвсем не можеше да се предвиди поведението на едно притиснато в ъгъла животно.

— Слушаш ли? — попита почти истерично Гини. Тя каза: — Л-А-Т-Е-Р-И-Н-5. Разбра ли?

Дарт го набра и натисна входящия клавиш.

На екрана му се появи титулната страница на клиничното изпитание. Дарт почувства силно облекчение. Датата беше отпреди четиринадесет месеца.

— Файлът е дълъг седемдесет и шест страници — информира Гини.

Той чу зад себе си силно тръшкане — охранителят беше на вратата.

— Няма да изляза оттук с този диск — информира я Дарт, оценявайки ситуацията. В джоба си той имаше диск, на който трябваше да запише информацията, сега това изглеждаше невъзможно. След чувствителна пауза той попита: — Там ли си?

В лявото си ухо той чу съобщението на диспечера в командния автомобил:

— Градината е обградена. — Групата беше на мястото си.

Охранителят прошепна тихо по радиостанцията, но Дарт го чу през вратата:

— Трябва ми главен ключ. Третият етаж.

— Окей — изгъгна Гини в клетъчния телефон, — ето какво ще направим. — Част от секундата по-късно тя извика: — О, по дяволите, почакай. Имаме си посетител.

Като погледна към вратата и като знаеше, че охранителят ще влезе през нея всеки момент, Дарт изсъска:

— Не мога да чакам. Няма време.

— Маркирай пълния текст. Ще те потърся.

— Гини? — извика Дарт в телефона.

Никакъв отговор.

Вторият компютър на Гини го постави нащрек в момента, когато беше употребена паролата на Мартинсън за включване в системата. Много от обикновено използваните охранителни софтуери пречеха на дубликирането на дадена парола, ако един човек вече е в системата. Гини се беше надявала, че случаят е точно такъв — че като резултат от влизането на Дарт в системата на Мартинсън или на този, когото Мартинсън беше повикала, щеше да му бъде отказан достъп. За неин ужас системата позволяваше на това, другото лице, достъп в мрежата.

Дарт помисли, че въпросното лице е Тери Проктор и че той може би даже вече се намираше във фоайето, следвайки инструкциите на Мартинсън да изтрие файловете.

Гини се чувстваше безпомощна. Екранът следваше всяко движение на натрапника. Той пропътува покрай главното меню и по маршрута, който Гини вече познаваше много добре. Беше въпрос на тридесет до шестдесет секунди натрапникът да стигне Дарт. Не можеше да се каже как ще реагира системата. Гини предполагаше, че тя ще замръзне, ще блокира и че само операторът ще бъде в състояние да коригира това. А тази система работеше за Мартинсън, което означаваше, че файловете вече никога повече нямаше да бъдат видени.

Дарт не можеше да копира текста на диск, тъй като дискът можеше да бъде конфискуван от охраната и унищожен.

По такъв начин пред Гини стоеше само един избор. Използвайки модем, тя щеше да се опита да преодолее защитата на системата за втори път, като се старае да не повтаря грешката си отпреди.

Тя вдигна телефона и запита бързешком Дарт:

— Маркиран ли е текстът?

— Готов съм — изрече Дарт в телефона. Той чу шум от бягане. Общият ключ — истински ключ, не някаква карта — след секунди щеше да бъде доставен.

Гини нареди:

— Избери „Меню Редактиране“. Натисни „Отрязване“.

— „Отрязване“ — изкрещя Дарт. — Искаш да кажеш „Копиране“!

— Казах „Отрязване“, детективе. Хайде.

— Но ще загубя файла! — протестира Дарт.

— „Редактиране. Отрязване“ — заповяда Гини. — Действай бързо!

Очите на Гини се разшириха, когато следеше какво става на втория компютър. Тя гледаше как Проктор пише Л-А-Т…

— Това не е за обсъждане. Направи го сега!

Показалецът на Дарт се поколеба върху бутона на компютърната мишка. Почувства, че капка пот се стича по челюстта му. Чу ключа във вратата. А след това чу превъртането на същия този ключ.

„Отрязване“-то щеше да доведе до изчезване на блокирания текст. Знае ли тя какво прави?

— Сега! — чу той още веднъж в ухото си.

Показалецът му натисна бутона автоматично и седемдесет и шестте страници доклад от клиничните изпитания изчезнаха от екрана.

— Слава богу — въздъхна Гини по телефона. — Сега — добави тя, — ако искаш да видиш отново тези файлове, има нещо, което трябва да направиш…

— Не точно сега — прекъсна я Дарт, като остави клетъчния телефон, скочи от креслото и го изтика до вратата точно в момента, когато топката на вратата се превъртя.

Дарт затисна вратата с крак, обърна креслото наопаки и затисна с него дръжката, така че да направи невъзможно отварянето на вратата.

Погледна тавана: големи правоъгълни стъкла в алуминиева дограма. Една възможност за бягство.

Вратата се отвори донякъде и се спря от креслото. Охранителите от другия край я притиснаха с тежестта си. Шумът беше оглушителен.

Капки пот попаднаха в очите му, причинявайки му пареща болка.

Дарт се замисли върху възможността да излезе през прозореца. На върха на всеки модул имаше корона, наподобяваща по формата си топка за голф. Намирайки се на най-горния етаж, тези стъкла бяха по-успоредни спрямо земята, отколкото на по-долните етажи и изкачването щеше да бъде по-лесно. Дарт не се чувстваше уверено при големи височини, но този изход изглежда беше най-бързият.