— Това е като божи отговор на тази горещина — додаде тя, с лице все още обърнато към небето и с мокра прозрачна блуза.

— Да — кимна Дартели. — Разбирам те.

Имаше желание да разговаря с червенокосата, с приятелката на Стейпълтън — ако можеше да бъде намерена — независимо от цвета на косата й. Искаше това нещо да се затвори, тайната му да бъде защитена, но се страхуваше, че няма да стане. Главата без лице като че ли го оглеждаше.

— Какво? — попита той лицето изведнъж, остро. Беше ядосан.

Дъждът се усили още повече. Съдебните медици го приближиха с торбата за трупа. Трябваше им тялото. Сега. Искаха да се измъкнат от дъжда.

— Джо — каза Ричардсън, гласът й издаваше тревога от избухването му, — да се махнем от дъжда.

Дартели не можеше да свали погледа си от лицето. То искаше нещо от него.

— Джо… — повтори тя, пристъпвайки по-наблизо, видимо разтревожена.

Дартели се изправи и мина покрай нея, навлизайки в дъжда и отправяйки се към волвото със светещите мигачи. Нов гръм се изсипа от небето, разтърсвайки прозорците на близката сграда. Не му се искаше да разговаря с никого. Даже с нея.

Изпита съжаление за предишните си действия и помоли Бога за още един шанс. Помоли се на Бога Дейвид Стейпълтън да е просто едно нелепо съвпадение. Хората скачат от прозорци, настояваше неговият логичен глас.

Но сърцето му беше на друго мнение.

Теди Браг приличаше на кандидат за сърдечна хирургия. Дартели се безпокоеше за него. Кожата му имаше цвят на разводнено сирене и му липсваше онази енергия, която му беше донесла прякора Бъз. Очите му бяха налети с кръв, дишането му затруднено и си беше закопчал неправилно ризата, което го превръщаше в старец, но на Дартели не му достигна смелост да посочи тази грешка, защото Теди Браг беше особено чувствителен към подобни забележки и когато настроението му се вкиселяваше, всички край него страдаха.

— Разполагам всичко на всичко с щаб от двама, не забравяй — измърмори той, като преди това се извини, което смути Дарт. — И трябва да движа тази работа чрез Ковалски — съвсем добре съзнавам това — но ти си този, който попита за апартамента, така че на теб се обадих.

Таванът на лабораторията беше от акустични плочки с водни петна, подът — цимент, нацапан с боя. Доста нещо беше лепено върху стените и след това отлепяно, в резултат на което бяха останали тъмни дупки в кремавата боя. Това, което беше останало от лабораторията, където се обработваха доказателствени материали и която се свързваше чрез една отворена врата с пространството, не по-голямо от килер, където огромна машина за проявяване въртеше снимки със сцени на престъпления, изпълваше двете помещения с токсична миризма, от която нямаше спасение, и това веднага причиняваше на Дартели главоболие и възпаляваше очите на Теди Браг.

— Ако е необходимо, мога да почакам, Бъз, това е само едно самоубийство. — Лъжи. Една лъжа пораждаше друга.

— В понеделник отношението ти не беше такова.

— Сега е вторник. Имам други грижи. — Дартели си поигра с търпението му, въпреки бушуващата болка в стомаха си и стегнатостта в гърдите си. Четири нощи беше спал зле, преследван от образа на смачканата физиономия на Стейпълтън и подозрението, че миналото е изплувало на повърхността като кита на Ахав. Трябваше му това, с което разполагаше Браг, каквото и да беше то, страшно много му трябваше, но сега се чувстваше повече като майка си алкохоличка, когато се опитваше да скрие бутилката си. „Никой не трябва да знае“, напомни си той.

— Предоставих това на Сам — каза той, имайки предвид Саманта Ричардсън, другата половина от отдела на Браг. Ричардсън се занимаваше с цялата фотографска дейност и по-голямата част от насъбрания доказателствен материал, докато Браг правеше научния анализ, който не се изпращаше до щатската полиция, администрацията и повечето от показанията за съда. — Изпратих я с униформен полицай за ескорт, защото се надявах да я получа обратно жива.

— Апартаментът на Стейпълтън — поясни Дартели, като изпитваше истински сърбеж да получи каквато и да е информация, която Браг можеше да достави, и като се опитваше да изглежда незаинтересован. Местността на север от града, където Стейпълтън беше живял, не беше безопасна за неуниформен човек от бялата раса, даже посред бял ден.

— Що се отнася до това, не сме прибирали никакви червени срамни косми или коса. И въпреки че съседите знаеха за съществуването на приятелка — много викове, очевидно — тя, Сам, не можа да научи от тях никакво име.

Дартели беше искал той самият да проведе тези интервюта, но беше решил, че при самоубийство в северната част интересът му би могъл да привлече излишно внимание в отдела. Да остави това на Браг и Ричардсън не беше лесно. Дарт обичаше да контролира нещата, но имаше пълно доверие в Браг — най-малкото, когато този човек беше в добро здраве.

— Никакво име? — попита Дартели смутен от мисълта, че може би е загубил шанса да свърже Стейпълтън с лицето, което е било с него в онази стая.

Оставаха множество въпроси без отговор: Защо Стейпълтън беше ходил в „Де Нада“, ако намерението му е било да се самоубие? А ако намерението му не е било такова, тогава защо е дошъл със специалната отвертка? А ако единственото му намерение е било да бъде с курва през нощта на самоубийството си, тогава защо хората от отдела за наркотици не са открили липсващата червенокоса? При условие, че се предлагаха двеста долара награда за информация, която да води до самоличността на жената, за Дартели изглеждаше неразбираем фактът, че те все още нямаха солидни следи. Това не беше голям град.

— Не казах това — поправи го Браг, — само това, че, както обикновено, от съседите няма никаква полза.

— Но ти се добра до име! — възкликна Дартели, хващайки се за този факт. Думите му не съответстваха на външното му спокойствие. „Дай ми шибаното име“, искаше му се да изкрещи.

— По-тихо, защото мога да помисля, че си спечелил на лотария или нещо такова — изгледа го Браг подозрително. Като съзнаваше, че владее положението, Браг не разкриваше жизненоважна информация. — Изобщо никакъв знак за това, че тази жена продължително е живяла в апартамента със Стейпълтън, като не се смята един празен шкаф и няколко празни чекмеджета в банята. Може би се е изнесла или нещо такова. И както казах: никакви червени косми — всичките са черни. Сам каза, че мястото е много зле поддържано, човечецът е бил голям мърляч.

— Името й? — попита Дартели с възможно най-спокойния си израз.

— И не е намерила бележка или каквото и да е, което горе-долу да обясни защо се е хвърлил. — Следейки внимателно реакцията на Дарт, той додаде: — Не помислих, че това ще ти хареса.

— Трябва ми името на тази жена, Бъз. Това преди всичко.

Опитвайки се да придаде на гласа си категоричност, Браг заяви:

— Няма защо да искаш от нас да сравняваме влакна. — И добави бързо: — За бога, не когато става дума за скачач от северната част. Забрави тази работа.

Дартели се поколеба и избъбри:

— Не за скачач от северния квартал, не.

Браг изглеждаше обезпокоен. Дартели не можеше да бъде сигурен дали разбира добре състоянието му или дали Браг действително беше физически зле, но той се държеше странно, като че ли криеше нещо.

— Бъз? — обърна се към него с въпросителен тон Дартели, като в същото време си спомни за Гини Райс, защото тя винаги употребяваше името на Дарт като въпросителна дума и това го тревожеше.

— Присила Коул — реши да каже Браг, за да се спаси от разпита на Дарт. — Сам е намерила сметки за телефон и електричество на името на Присила Коул. Тя трябва да е приятелката.

Дартели си го отбеляза и благодари.

— Все пак какво те измъчва? — попита Браг.

Дартели употреби цялото си старание да премахне от лицето си загрижеността си.

— Нищо.

— Искам да кажа, за това скачане — уточни лаборантът. — Почувствах го от самото начало.