В дробовете му се появи гъдел, парене и сърбеж едновременно. Това чувство се разпростря в гърдите му, дращеше вътрешностите на дробовете му и пробиваше дупка дълбоко в гърлото му.

— Къде си, Момче? — извика тя хрипкаво, задавяше се от напираща слуз.

Направи усилие да потисне неприятното чувство, като се опита да преглъща с гърло, оголено от изгарящата горещина, противопоставяйки се на импулса да кашля, за да не разкрие скривалището си. Гърдите му бяха в пламък, а ноздрите му широко отворени и му се струваше, че ако не се изкашля, дробовете му биха могли да се пръснат.

— Момче? — прогърмя гласът й само на няколко изпълнени с опасност крачки от него.

По лицето му се стекоха сълзи. Той издиша в дълго, контролирано усилие, което отказваше на тялото му всякакво право на кашлица. И когато отново пое въздух, той нападна гърлото му, все едно, че беше погълнал горящо масло.

Но тази болка беше толкова незначителна в сравнение с болката, която би могла да му причини, че той я прие с радост, като даже позволи на една самодоволна усмивка да го завладее в тъмнината. Той наистина беше хитър дявол, в което тя често го обвиняваше. И когато я чу да излиза енергично от стаята на път за друго място в къщата, където щеше да вилнее, докато припадне в някакво кресло или на кушетката, или даже на пода, той се мъчеше да разбере къде и как би могъл да открадне малко пари, за да я поукроти и да купи за себе си още една нощ на оцеляване.

„Още един?“, чудеше се той, чувството на страх беше не по-слабо от всичко, което беше изпитал.

На връщане от единственото му за цяло лято отиване на плаж детективът Джо Дартели чу съобщението по радиото и престоя по-голямата част от времето, през което светеше зелена светлина, преди някой да прояви разум и да натисне клаксона и да го разбуди от този момент на уплаха.

Кодът означаваше самоубийство — не че имаше някаква полза от кодовете, местните медии използваха тези честоти в стил на паразитираща рибка, прилепнала към корема на акулата, и те познаваха всички кодове, бяха в състояние да интерпретират даже и най-малкото отклонение — но в този случай това, което привлече вниманието на Дартели, беше прибавената дума „летец“. Скачач.

Още един.

До пристигането му в началото на търговската част Хартфорд Гранада патрулиращият персонал вече беше опънал познатото въже около сцената на произшествието, като по този начин държеше на разстояние неколцина загубени любопитни и два нетърпеливи новинарски екипа. Имаха късмет: в единадесет и тридесет през нощта сърцето на тази част от града беше фактически обезлюдено, застрахователите прекарваха нощите вън от града, освен в случаите, когато им се налагаше да присъстват. Беше добре, че късните новини бяха вече свършили и събитието се превръщаше в новина за утрешния ден. Дартели забеляза един форд таурус без отличителни знаци, паркиран накъде и да е, и една черна кола от тези, с които обикновено превозват затворници и която Дартели бързо разпозна. Това беше автомобилът, който служеше на Теди Браг, когато събираше доказателствен материал. Върху задните врати бяха отпечатани думите: „ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ ХАРТФОРД, ОТДЕЛ СЪДЕБНА МЕДИЦИНА“. Да се нарече такава дреболия, като тази на Браг, отдел, беше малко нещо пресилено, като се има предвид, че се състоеше от само двама души. Но може би това обстоятелство караше обществото да се чувства по-добре при мисълта за доларите, които се заплащаха за данъци.

Дартели паркира осемгодишното волво 245 комби, като остави мигачите да светят, и чукна сенника с документите, които идентифицираха колата като притежание на детектив от Хартфордския полицейски департамент (ХПД), като целта беше никой да не я закача. Той напусна комфорта, предоставен му от климатичната инсталация, и попадна в супата на почти непоносимата горещина и враждебна влага.

Носеше сини бермудки, мокасини без чорапи и бяла риза за голф от „Скотис Ландинг“, заведение в Коконът Гроув, Флорида, което предлагаше риба и чипс, сувенир от ваканция, която принадлежеше на далечното минало. Патрулиращият полицай на вратата не го позна и се опита да го изкъшка, преди полицейската му карта да му издейства достъп.

— Добър вечер, сър — изрече полицаят с нотка на извинение в гласа си.

Джо Дартели кимна, въпреки че в цялата тази работа нямаше нищо добро. Един черен американец, проснат на тротоара, напиращи журналисти. Той закачи картата към яката на ризата си.

— Кой се занимава със случая? — попита Дартели.

— Ковалски — отговори полицаят.

Детективът кимна отново. Можеше да се очаква, помисли той. Когато работите тръгнат на лошо, рядко се случва да не стигнат така до края.

— Петият етаж — информира го полицаят.

Той чу сирената на приближаващата отдалече линейка и тя ставаше все по-силна и по-писклива, като че ли можеше да дойде навреме, за да спаси изстиващите останки, които изпълваха евтиния костюм, захвърлен кървав и обезобразен върху тротоара. За сцената подхождаха повече чувал за прибиране на трупа и автомобилът на съдебния лекар, а даже и тогава щяха да бъдат нужни лопата и маркуч.

Август в Нова Англия: не беше виждал туристически брошури, които да разнасят хвалби за това време.

Приближи асансьора с вкиснат стомах, което нямаше нищо общо със сандвича и горчицата, които беше нарекъл обяд. Състоянието на стомаха му представляваше резултат от отровна комбинация от страх и чувство на вина: още един. Изпитваше неотразим натиск върху слепоочията си, който причиняваше безжалостна остра болка, която сякаш пробождаше самия му мозък.

Спомни си за последното самоубийство, с което се беше занимавал преди три години, и последвалото разследване и дотолкова силно почувства как му се завива свят, че когато кабината на асансьора се раздвижи, той се подпря с ръка, за да запази равновесие.

Изпълних дълга си, си каза той при спомена за смъртта, която вестникът бързо нарече Ледения човек. Беше отвратителна зима със седемнадесет ледени и снежни бури, две виелици и десетдневен период, когато живакът нито за момент не стигна до пет над нулата. През март при разтопяването на една преспа се показа един замръзнал самоубиец — Ледения човек.

Действах според правилата, каза си той. Но знаеше добре истината: заради приятелството беше погледнал встрани. Беше разследвал, описал и класирал някои потенциално подозрителни улики, фактите относно които, свързани един с друг, изглеждаха близки със случая Леден човек — макар и косвено — като беше решил да не насочва вниманието на главния разследвач, детектива Роман Ковалски, върху тези улики. През последните две години вътре в себе си беше размишлявал върху това решение — сега той го поставяше под съмнение.

Не наруших закона. Това в крайна сметка беше най-важното за Дартели. Беше насилил закона може би до последна възможност, но беше останал в рамките му. Ако го откриеха, това можеше да му струва преназначаване или трансфер, но това беше работа, изпълнена с трудни преценки, и той беше направил своята, добра или лоша. Обаче разкриването на това второ и подобно на първото самоубийство прибави ново бреме към по-ранното решение. Дали не беше изтълкувал погрешно доказателствения материал? Дали решението му да го игнорира сега не създаваше възможност за още едно убийство? Въпреки климатичната инсталация, той започна да се поти отново, кашляше сухо и чувстваше болка в белите си дробове. Обвиняваше „Гранада Ин“. Това беше достатъчно прилична верига, но точно този хотел беше пълен боклук. Прякорът му беше „Де Нада“ — от нищо на испански.

Двама униформени полицаи охраняваха петия етаж и Дартели обясни факта, че го спират за втори път, с бермудките си. Ковалски, който беше на мнение, че светът се върти около него, огледа критично одеждата на Дартели и информира с тежкия си акцент, характерен за Бронкс:

— Единственият свидетел е някакъв мургав наркоман отсреща на улицата. Ако искаш да направиш нещо, би могъл да го разпиташ.