Дарт си спомни големия белег зад ухото и нервния й навик да се опитва да го прикрива.

— Предполагам, че ако мога да надникна в застрахователното й досие… — разтегли Гормън замечтано.

Дарт си каза, че не трябва да забравя да се обади на Гини и да види какво може тя да направи. Чувстваше, че се изпотява. Гормън го беше развълнувал.

Дарт премина в настъпление, преди Гормън да има време да започне отново.

— Трябва ми името — и телефона, ако го имаш — на собственика на нещо, което се нарича „Нътмег Съплайс“ в Бриджпорт.

— Почакай една секунда — сепна се Гормън силно раздразнен. — Да си запиша.

Дарт повтори молбата си и му даде номера си в залата за конференции.

— Дай ми няколко минути.

Когато телефонът иззвъня и Дарт вдигна слушалката, Гормън прочете информацията, без да каже „здравей“. Завърши с „Не струва нищо“ и затвори.

Дарт се свърза със собственика на „Нътмег Съплайс“, когото намери у тях. Чуваше се коментар на футболен мач по телевизията. Телевизорът го накара да си помисли за вкъщи, а това го накара да си спомни за Мак и въпреки че едно съседско дете разхождаше и хранеше кучето през деня, му се стори ужасно това, че трябва да държи кучето заключено толкова дълго по време на нощните смени. Собственикът на „Нътмег Съплайс“, на име Коруин, в началото беше много ядосан, като очакваше, че го търсят за нещо, което не го интересува.

— Аз съм от хартфордската полиция — представи се Дарт за трети път.

— Помислих, че някой си прави майтап — избъбри човекът, извинявайки се. — Или че продавате алармени системи или специални ключалки за коли или нещо такова.

— Не продавам нищо — сряза го Дарт.

— Разбирам — смънка човекът и се извини още веднъж.

Дарт подчерта спешността на случая, с което накара Коруин да се почувства важен, и подчерта, че информацията е от особено значение за разнищването на едно убийство. Човекът се оживи, реакцията му беше необичайна, но доброжелателна.

— Ще трябва да сляза до офиса. Казвате сини етикети? Само сини?

— Сини. Пет цифри, в началото 98.

— Ако ги продаваме — заяви уверено Коруин, — ще знам на кого. — Той направи пауза. — Казахте убийство, нали така?

— Точно така.

— Така си и помислих, че точно това казахте.

Четиридесет и пет минути по-късно Коруин се обади.

— Имам два обекта на дребно и един на едро със сини етикети. Серията 98 000 е отишла при Ейб на Сеймур.

— Сеймур? — повтори силно в телефона Дарт, без да се стреми към това.

— Да, Сеймур стрийт. Пералнята на Ейб.

Дарт провери в отворените „Жълти страници“ за адреса.

— Ейб го няма в „Жълти страници“ — оплака се той.

— Те са на едро, не работят с единични клиенти, а с приюти, нещо такова. Съмнявам се, че ще дават обяви.

— Нищо на дребно? — попита Дарт.

— Малко нещо вероятно. Има някаква витрина, доколкото си спомням — но от десет години не съм ходил там. Това не е голяма част от бизнеса им — с единични клиенти. Тази част от града е много лоша.

— Да, така е.

— Даже преди десет години.

— Да.

— Главно на едро. Те са добър клиент за нас. Големи поръчки.

Дарт благодари и вече прелистваше „Бели страници“, пръстът му се спускаше надолу по колонките. В зрителното му поле се появи нокът с маникюр — Аби беше намерила името. Коруин изясни:

— Казахте разследване по убийство, така ли?

— Да.

— И аз помогнах?

— Много.

— Това е много добре. Харесва ми… Хей, детектив? — додаде той, задържайки още на телефона нетърпеливия Дарт. — Закови мръсника!

Дарт му благодари още веднъж и затвори. Каза на Аби:

— Каза ми да закова мръсника.

— А ти какво каза?

— Благодарих му.

Тя се беше заела с разглеждане на закачената на стената карта.

— Това е Сеймур стрийт, малко по на юг от Парк стрийт. Не можем да отидем там сами, Джо — заяви тя твърдо. — Не без полицейска кола. Не без подкрепление.

Той нямаше желание да я намесва в тази работа. Хейт нямаше да се съгласи да му даде каквато и да е помощ, нямаше да му осигури подкрепление. Това, което правеше положението по-лошо, много по-лошо за Дарт, беше, че самият звук на думите Сеймур стрийт му беше познат, но не можеше да си спомни защо, не можеше да установи мястото на гласа, който ги беше изговорил, гласът на Коруин все още не беше избледнял в ума му.

Но сега този глас се върна при него. След като седем години си чувал всеки ден един глас, той не може да остане дълго време замазан в паметта. Уолтър Зелър беше отгледан в къщата на родителите си на Сеймур стрийт по времето, когато Парк стрийт беше свястно място, а не демилитаризирана зона. По онова време той често беше говорил за тази къща с чувство, носталгично, като просто я наричаше Сеймур стрийт.

Дарт не можеше да си спомни какво беше станало с къщата. Зелър я беше наследил при смъртта на майка си преди четири години. Това си спомняше добре, защото Зелър беше платил някакъв наследствен данък, вместо да я продаде, въпреки че тя почти не ставаше за нищо. Какво се беше случило по-нататък с тази къща Дарт не знаеше.

„Може би — помисли Дарт, — Уолъс Спарко сега живее там.“

Това беше то — Дарт го знаеше, преди да пристъпи навън от вратата.

Той открадна четири часа сън вкъщи, след като беше разходил Мак и след като си беше направил сандвич с риба тон. До пет и тридесет навън вече беше тъмно и му мина през ум, че колкото по-рано, толкова по-добре, защото най-лошите групови насилия се проявяваха след десет вечерта във времето, когато наркотиците, алкохолът и неспокойният гняв вземаха данъка си. Той се облече в черни джинси и морскосин пуловер, така че да може да се движи с вдигната гугла и по този начин донякъде да се дегизира.

Осъществи пътуването сам, вярвайки, че ще намери Зелър в къщата на Сеймур стрийт и че Зелър е избрал съвършено безопасната къща — отвън до нея никой, нито даже полицай нямаше да навлезе в сърцето на Парк стрийт в този час на нощта без много силно основание и обилно подкрепление. Може би Зелър беше сключил сделка за протекция с някоя от бандите и се беше погрижил за предупредителна система, състояща се от клетъчни телефони и преносими радиостанции.

Когато мина с колата си покрай съда и една поредица от къщи, приспособени като адвокатски кантори, той беше поразен от иронията на тяхната близост с Парк стрийт, само на няколко пресечки на юг. Законът и беззаконието съществуваха рамо до рамо. На две пресечки от тези офиси четиринадесетгодишни момичета се трупаха по ъглите, а разпространителите на кокаин продаваха стоката си на тротоара. Дарт караше с вдигната гугла и при това бързо, без да се съобразява със стоповете и светофарите.

На седалката до него лежеше зареден револвер. Под пуловера си носеше бронирана жилетка, в джоба шперц. Вратите на колата бяха заключени. Колкото повече приближаваше Парк стрийт, толкова по-ленив ставаше трафикът и по-голямо оживлението. Това беше южният край на Син стрийт — нощта гъмжеше с възможности.

Въпреки ноемврийския студ тъмните улични ъгли бяха пълни с пуерториканци и тук-таме между тях се виждаха испанци, италианци и португалци, всички под двадесет и пет. Това място се доминираше от Le Soledos и латинските крале. Неподходящият цвят чорапи биха могли да струват живота на някой хлапак. Показването на оръжие означаваше началото на битка. Тези хора бяха започнали живота си с впечатление от Сталоун, и Лий, и Шварценегер, и Снайпс, и считаха, че не им отстъпват по нищо. На Дарт му се стори, че всички по-възрастни от тридесет са изпратени на заточение. Мястото се управляваше от неспокойна младеж.

Струващи четиридесет хиляди долара автомобили „БМВ“ и „Мерцедес-Бенц“ преминаваха по Парк стрийт с десет мили в час, караха ги тийнейджъри, заети с клетъчните си телефони и преизпълнени с гордост. Да подканиш с клаксон някоя кола да избърза, беше все едно да поканиш поток от куршуми.

Ако нещо можеше да се вдиша, инжектира или пуши, можеше да се намери. Ако нещо можеше да се чукне, сводникът се появяваше. Ако нещо се откраднеше, то се излагаше за продан. Ако живееше, можеше да се умъртви.