Той чу наближаването й, преди да е стигнала върха на стълбите. Дива и гневна, като обзета от безумие, с надигаща се в душата й ярост, резултат от толкова силно пристрастяване към алкохола, че две седмици по-рано той я беше открил припаднала, като ръката й, покрита с петна, все още държеше здраво бутилка със силен спирт.

Докато се опитваше да се пребори със стъпалата, тя му крещеше, изведнъж превърната в стокилограмова балерина, която с едната си ръка напипваше перилата, а едното й око беше затворено в усилие да спре виенето на свят.

— Донеси ми го, Момче!

Това беше за нея името му: Момче — единственото име, с което се обръщаше към него. И двамата съзнаваха какво означаваше това го. Момчето го вземаше всеки ден от близкия магазин за напитки — или в дните, когато тя имаше необходимите пари, за да го купи. Възрастният мъж с бяла твърда брада му подаде кафявата торбичка и Момчето покорно го отнесе вкъщи. За него това беше отрова. За нея — рай небесен.

Днес тя нямаше пари, но вече сигурно беше забравила за това и беше убедена, че той й прави номера, а в случаите, когато беше сигурна в това, светът се превръщаше за Момчето в страшно място. Тя имаше огромни силни ръце, подобни на гребла, и непреклонната воля на самозван тиранин. Не знаеше прошка.

Той лъжеше за синините в училище. Нагласяваше и измисляше. Училищната медицинска сестра се беше отказала да задава въпроси, след като се беше наслушала на изобретателно измислените му обяснения. Хората знаеха за майка му: този град, сгушен в околността на Кънектикът, беше толерантно място.

Той чу стъпките от подутите й крака по единадесетте стъпала. Колко много пъти ги беше броил, докато тя слизаше? По тялото му преминаха тръпки. Дали днес неговите напомняния и забележки щяха да свършат работа? И защо краката му винаги отказваха да бягат, когато тя приближаваше? Защо стоеше там и я чакаше, като че ли ги привличаше един към друг някакъв магнит? Съзнаваше, че оцеляването му зависи от това тя да не го вижда, от това да не го владее по този начин. Знаеше, че трябва да се скрие.

Стоеше като замръзнал на мястото си. Можеше да каже със сигурност как е облечена по шумоленето на материята: хавайски оцветената домашна рокля, носена като гигантска затворена с цип палатка над подпухналата й бяла кожа с нейните яркочервени петна и необясними черно-сини пъпки. Ушшш, тя слизаше. Освободи последното стъпало и изправена пред избора на две посоки, по които да продължи, по някакъв начин беше привлечена от миризмата му и се отправи към него — тя, човек, който не би могъл да усети миризмата на прегорял хляб, поднесен под носа й.

Това беше единственото, което беше яла през последните три месеца: една филия тост, оставена й от него до леглото сутринта преди училище. Тя се събуждаше някъде към обед, а след това пиеше до след полунощ, като телевизорът й се чуваше високо, стъклените й очи, фиксирани в екрана и много подобни на очите, които имаха някои от препарираните животни на момчето. Мъртви очи, даже когато тя се опитваше да отправи с неясен звук думите си към него. Мъртва от години. Но както той си мислеше, не съвсем мъртва, когато напредваше през кухненската врата, отваряйки я с удар, достатъчно силен, за да строши кост.

Той мина през вратата на стаята, която служеше за пералня, движейки се гърбом, винаги по този начин, не изглеждаше, че беше в състояние да побегне напред, когато тя го преследваше. Той й позволяваше да го контролира. Шумът на пантите го издаде. Почувства как студена пот се стича по ребрата му, а гърлото му пресъхна: когато бягаше от нея, тя удряше по-силно.

Навън, както се виждаше от прозореца, бледнеещите слънчеви лъчи, задушени от облаци, промиваха хоризонта до въглено сиво. Двойка патици с проточени като стрели шии прелетяха на север над широколистната гора, където момчето си беше построило малка неудобна крепост високо в клоните на едно дърво. Лятно време то можеше да се крие там, но сега не беше лято и убежищата му ставаха все по-малко — тя ги знаеше всичките.

И сега той беше тук, в пералнята. Като в задънена улица. По-лошо: огромен куп от мръсни дрехи стърчеше от пластмасовия кош и въпреки че беше потънал в работа — като че ли без друго нямаше достатъчно повод да е побесняла — гледката, която представляваше тази мръсна купчина много вероятно щеше да прибави още нещо към наказанието.

Той протегна ръка към белината, защото му мина през ум, че би могъл да я хвърли в лицето й и да я ослепи, въпреки че сърцето му не му позволяваше да постъпи така, а освен това откри, че бутилката е абсолютно празна и суха. Заби очи в бутилката и си пожела, ако е възможно, по някакво чудо тя изведнъж да се напълни и да го спаси от гнева й.

Той се огледа и погледът му попадна върху една стая, която не предлагаше нищо повече от една задна врата, която водеше навън към студа. Ако излезеше там, тя щеше да удари ключа и да го остави навън. А ако това станеше и някой разбереше, тогава щяха да я приберат — такава заплаха беше отправяна неведнъж. Което пък на свой ред щеше да означава, че той ще живее с чичо си и ако момчето не грешеше, чичото се занимаваше с търговия на наркотици и отчасти с бандитизъм — италианец и горд поради това обстоятелство. Ходеше на църква два пъти седмично. Момчето не искаше нищо от това.

От другата страна на вратата ясно чу стъпките на майка си, които скърцаха над трохите по кухненския под с приближаването й. Понякога тя забравяше напълно за него само няколко минути след началото на преследването. Не днес, стана му ясно.

Звънецът на сушилнята се обади — динг! — и този зов съдържаше някаква магия. Сушилнята! Защо не? — запита се той. Без да мисли повече, отвори вратата и докато нейните стъпки приближаваха, лудо награби чистите дрехи и ги натъпка в синия пластмасов кош с пурпурните четирилистни детелини. Промуши единия си крак вътре в машината, но опари ръката си, когато докосна изпъстрената в сиво рамка на барабана. Започна да мисли дали да приеме всичко, което би могла да му причини, и реши мигновено, че всякакво изгаряне е по-добро от това. Сви се на топка, като коленете му се притиснаха в гръдния кош и заприлича на ембрион, белите му дробове започнаха да се пърлят от сухата метална горещина. Провря пръстите си в пластмасовата сива закопчалка на филтъра, монтирана на вратата, и я затвори тихо. Клик. Потрепери. Даже в пристъп на ярост тя имаше слонски слух.

Той беше наследил същия този слух или може би това беше някакво качество, което се беше развило у него, но какъвто и да беше случаят, той я чу, когато тя бутна и отвори пружиниращата врата, чу как тя шляпна отново след нея като крило на огромна птица.

Сега можеше да си я представи така ясно, като че ли се намираше с нея в стаята. Мекото й гъбесто тяло, прегърбено и неподвижно, зашеметената й глава, извиваща се като на кукумявка, оглеждаща тъпо стаята, опитвайки се да мисли, но прекалено пияна, за да успее. Изчезването му щеше да я обърка — да я вземат дяволите. Ако той беше с късмет, тя щеше да започне да изпитва съмнения относно себе си. Щеше да забрави как така беше попаднала в пералнята като сомнамбул, който излиза от транс._Ушшш._ Шумът, който идваше от нея, докато минаваше покрай сушилнята, движенията й, тежки и неестествени. Сърцето му барабанеше болезнено в гърдите. Дробовете му пареха от горещината. Ушшш, роклята й премина отново наблизо. Той сграбчи здраво вратата в усилие да я поддържа затворена, за да не би тя да се опита да я отвори. Ако попречеше на намеренията й, тя може би щеше да се откаже.