Методите на Зелър в крайна сметка го бяха убили — Дарт не можеше да избяга от тази мисъл. Въпреки добрите си намерения този човек беше избрал грешно решение. Нарушавайки самите закони, които някога беше спазвал и поддържал, той се беше окопал в изолация и отчаяние, убеждавайки се, без съмнение, че се е ангажирал с благородна саможертва. Истината според Дарт беше по-скоро в това, че смъртта на Лъки го беше извадила от равновесие. На Дарт му беше мъчно, че всичко това можа да се случи с човек като Зелър. „Значи може би аз съм момче скаут“, помисли Дарт.

Дарт тръгна най-напред вървейки, после бягайки в противоположната посока на тази, от която пристигаше полицията, която вече се разполагаше в гората. Когато зад него се чуха високи викове, той почувства, че се изпълва с по-силното от всичко друго желание смъртта на Зелър да не е била напразно.

Мартинсън не беше унищожила материалите. Дарт беше сигурен в това.

Хейт вдигна главата си от бюрото, погледна към детектива, който стоеше на вратата на офиса му, и ахна:

— Боже господи… — Дарт беше целия в кал, кръв и с мокри дрехи. — Затвори вратата — бяха следващите думи на Хейт, към които той прибави бързо: — Бил си там! — Дарт кимна. — Какво, по дяволите, се е случило?

— Не искам да бъда въвлечен в разследването — каза Дарт.

— Така си мислиш. — Хейт погледна часовника на стената — беше един сутринта. — Изпратил съм дузина полицаи и четирима детективи. — Офисите на отдела бяха празни. — Какво, по дяволите, се случи?

— Стрелецът?

— Умря по пътя за болницата.

Дарт погледна Хейт право в очите и каза:

— Сгреших за самоубийствата. Те не са били убийства.

— Вярно ли е? — сепна се Хейт, който нито за момент не повярва на Дарт, но и не му зададе никакви въпроси. Това беше, което Хейт искаше да чуе.

— Неправилно съм изтълкувал уликите, сержант. Грешката е моя — продължи Дарт.

— Така ли?

— Да. Може би съм в състояние да докажа, че „Роксин лаборатории“ има участие в някакво потулване във връзка с лечението с генна терапия, което в момента изпробват. Лекарството, както изглежда, има сериозни психологически странични ефекти, които имат за резултат, така мисля аз, някои от тези самоубийства. Ужасно нещо.

— Какво е участието на Зелър? — попита Хейт направо.

— Струва ми се, че никога не съм споменавал името на Зелър в твое присъствие, сър. Не мога да разбера какво имаш предвид. — Употребата на „сър“ непременно трябваше да направи впечатление на Хейт. — Неговата смърт — каза Дарт — положително е истинска трагедия за нас всички.

— Желанието ми е той да умре като герой, а не като престъпник — изсъска Хейт, като явно говореше честно. — Каква част от това ще излезе на бял свят?

— Каква част от какво? — попита Дарт с най-невинния си глас на момче скаут.

— Ти можеш да задържиш поражението в този му вид? — попита Хейт, като гласът му показваше, че той е и изненадан, и силно впечатлен.

— Изпитваме известен недостиг на време, сър — настоя Дарт, който държеше да не пропусне официалното обръщение. Той се закашля и извади малко кал от зъбите си. — Ако имаме намерение да докажем присъствието на „Роксин“, то ще трябва да действаме бързо. Ще ни трябват различни заповеди, един пълен състав за спешна намеса, автомобил за провеждане на наблюдение… Ако не успеем — додаде той, без да откъсва погледа си от Хейт, — боя се, че срещу сержант Зелър биха могли да бъдат издигнати обвинения, имащи за цел да го дискредитират и да се отклонят подозренията от мястото, върху което те трябва да паднат.

— Наистина ли можеш да го предпазиш от това? — попита отново Хейт.

— Не знаех той да е замесен в каквото и да е — отговори спокойно Дарт, играейки добре ролята си. — Името му било ли е някога споменавано във връзка с някое от тези разследвания?

Докато размишляваше върху думите на Дарт, Хейт избърса с ръка устните си.

„Направи това за Зелър!“ — говореха очите на Дарт, насочени към Хейт.

— Можеш ли наистина да уредиш това, Дартели? — Хейт разбираше, че отстъпките, за които Дарт настояваше, щяха задължително да доведат до собственото му въвличане, до излагането му на опасност в случай, че планът на Дарт не успее и истината за престъпните действия на Зелър излезе наяве. И двамата щяха да рискуват кариерата си, за да спасят репутацията на Зелър. — Можеш ли? — повтори Хейт, настоявайки за отговор, който и двамата знаеха, че Дарт не може да даде.

— Имах добър учител — промърмори Джо Дарт.

Трябваше им паролата на Мартинсън. Като караше един лексус, собственост на отдела, Дарт приближи входа на служебния паркинг на „Роксин“ в два и тридесет сутринта. Беше в джинси, с пуловер и винтяга.

Надзорникът по телеграфо-пощенските линии, който беше качен на един стълб, въоръжен с мощен монокуляр, работеше в отдела за наркотици, но беше със значителен стаж в наблюденията под прикритие. В едно специално укритие в града, недалеч от резиденцията на губернатора, дежуреше оператор, който очакваше разрешение от съда да се включи в линията за бързо предаване на данни, която обслужваше един дистанционен компютърен терминал в домашния кабинет на доктор Ариел Мартинсън. Гини беше открила съществуването на този дистанционен терминал, след като беше разпитала подробно Дарт за компютрите, които беше видял там. Разузнаването на Бъд Гормън го беше потвърдило.

Черният немаркиран автомобил на групата за спешна намеса беше паркиран на половин миля от „Роксин“. Тимът беше готов с черни стълби за атака в случай на необходимост на западната стена на съоръжението.

Хейт беше в командния автомобил заедно с двама техници. Паркиран до главния вход на „Роксин“, той беше с вдигнато на крик ляво задно колело, а наоколо лежаха разпилени инструменти. Впечатлението беше, че става дума за спукана гума. В действителност, ако беше необходимо, автомобилът можеше да тръгне от това положение.

Малка слушалка в лявото ухо на Дарт поддържаше връзката му с командния автомобил, а по този начин и с Гини и съгледвача на стълба. На гърдите му имаше оптична камера с дебелина не по-голяма от тази на резервоар на писалка и закачена на една жичка, така че да предава гледната точка на Дарт — интересна подробност, за която беше настоял съдията при издаването на заповедта. Списъкът на готовите указания за подобна компютърна операция не беше дълъг и затова се налагаха импровизации.

Когато Дарт спря пред охранителната врата, която се управляваше автоматично, той включи видеорекордера — не по-голям от уокмен — и каза в микрофона, който беше закачен под яката на якето му:

— Позиция едно. Целият съм на теб, Гин.

Техниците в автомобила записваха всяка негова дума.

Дарт чу гласа на Гини. С телефонен шлем на главата и две слушалки на кухненската маса пред себе си Гини повтори като ехо:

— Позиция едно. — И добави: — Не става.

Дарт се запита как ли се чувства тя с това разрешение. Беше навлязла във владенията на „Роксин“ с разрешението на съда и по молба на Дарт. Срещу сътрудничеството й, съдът се беше съгласил да изчисти криминалното й досие, а също и да й опрости изпитателния срок. И сега, когато законът стоеше зад нея, тя се опитваше да проникне в охраняваните зони на компютъра на „Роксин“ и да отвори вратата от няколко мили разстояние.

Охранителната врата приличаше на вратите на паркингите — хоризонтална бариера в червено и бяло препречваше входа, а дълга редица от остри шипове, предназначени да пробиват гуми, правеше невъзможно излизането.

Дарт очакваше нервно магията на Гини.

— Нещо? — чу въпроса й.

— Нищо.

— Една секунда — избъбри тя. — А това как е?

Вратата се отвори.

— Бинго! — възкликна Дарт, влизайки с колата. — Ти си гений.

— Нека се надяваме, че ще успея да те измъкна обратно — изсумтя в отговор тя, като донякъде се заяждаше.

В този час неговата кола беше единствената в паркинга. Той тръгна към няколкоетажния блок от стъкло и метал, който беше залепен откъм северната страна към гигантския купол. Мястото напомняше огромен блестящ космически кораб.